Прочетен: 18309 Коментари: 41 Гласове:
Последна промяна: 18.01.2016 20:41
от ваймарския Аполон Йоханн Волфганг (фон) Гьоте
с великолепния превод на Тодор Берберов от 1981 г. в том 5-и
Camilla Forchhammer
ДЕТЕТО-ДЕВОЙКА МИНЬОН
(Момичето на вид като момче-момиче, тя е 12-13 годишна, акробатка, а Вилхелм я спасява от побой и я откупува от нейния „шеф” в циркова трупа. Биещия децата директор е французин, завлякъл малката като дете, след смъртта на баща й, известен циркаджия с прозвището „Големия дявол”. Миньон е мургава, своенравна, но предана на „своя” Вилхелм, когото винаги нарича господар, въпреки неговите протести.) Пратил съм линк на постинга към всички червени комуняги (чобани ми се иска да напиша) в блог.бг, за да ми теглят един минус, а аз на тях един... ;)
Обикновено не повтарям клипове и фотоси в постингите ми, но това изпълнение мисля, че за трети път представям, защото е съвършенно особено след 1.21 и връх след 3.23 малката богиня!
НЯМА ДРУГО ТАКОВА ДЕТЕ (тук 10 годишна), вече порастна...
MASTER RACE, Господарската раса на която
никой никога не е бил равен, нито на изток, нито на юг
Няма нищо по-трогателно, когато една любов, расла в тишина, една вярност, укрепнала потайно, накрай се проявява тъкмо навреме и става очевидна за този, който дотогава не е бил достоен за нея. Разцъфнала бе пъпката, стояла дълго плътно затворена......
- Господарю! – възкликна тя. – Какво ще стане с Миньон, ако ти си нещастен!
- Мило дете – промълви той, като все ръцете й, - ти също си едно от моите болни места. Аз трябва да замина.
Тя го погледна в очите, блестящи от сдържани сълзи, и стремително коленичи пред него. Вилхелм не изпускаше ръцете й, тя сложи глава върху коленете му и притихна. Той ласкаво си играеше с къдрите й. Тя дълго не помръдна. Изведнъж почувствува, че тя трепеи – отначало едва забележимо трепна, а после по цялото й тяло преминаха засилващи се тръпки.
- Какво става, Миньон – извика той, - какво ти става?
Тя повдигна главицата си и го погледна, изведнъж се хвана за сърцето, сякаш се опитваше да подтисне някаква болка. Той я повдигна и падна в скута му; притисна я до себе си и я целуна. Тя не отвръна нито със стискане на ръка,нито с друго движение. Здраво се държеше за сърцето и изведнъж изпусна вик, придружен от неистови гърчове на цялата снага. После скочи на нозе, ала веднага падна пред него, като че ли краката й се бяха подкосили. Зрелището бе ужасно!
- Дете мое – извика той, като я повдигна и крепко прегърна, - дете мое, какво става с тебе?
Гърчовете не спряха, предаваха се от сърцето на треперещите крайници; тя просто увисна в обятията му. Той я притисна до сърцето си я ороси със сълзите си. Изведнъж тя сякаш цялата се напрегна, както става, когато човек понася най-жестока телесна болка; всичките й членове се оживиха с нова трескавост; с бързината на отпусната пружина тя се хвърли на врата му, а вътре в нея нещо като че лу бурно се раздра: в този миг от нейните затворени очи върху гърдите му рукна поток сълзи. Той здраво я държеше. Тя плачеше и няма слова, които да опишат неудържимата сила на тези сълзи. Дългите коси се бяха разпуснали и висяха върху лицето на разплаканата девойка, сякаш цялото й същество щеше да се изплаче докрай и без остатък. Вцепенените крайници се отпуснаха, цялата й душа се изливаше в тия сълзи и в своето моментно объркване Вилхелм се уплаши, че тя ще се разтопи в обятията му и нищо няма да остане от нея. Той все по-крепко и по-крепко я притискаше към себе си.
- Дете мое – възкликна той, - дете мое! Та нали си моя! Ако тази дума може да те утеши, ти си моя! Аз няма да се разделя с тебе, няма да те оставя!
Сълзите й все още течаха. Най-сетне тя се изправи. Ведра радост огря сърцето й.
- Татко мой! – възкликна тя. – Ти няма да ме оставиш! Ти ще ми бъдеш баща! Аз съм твое дете!
Пред вратата нежно зазвучаха струните на арфата. Старецът носеше своите задушевни песни като вечерна жертва за приятеля, който все по-крепко притискаше към себе си своето дете, изпълнен с най-чисто, най-неописуемо щастие.
(Това е трогателния край на книга втора, глава четиринадесета... Тя разбира се, не е негова дъщеря и чудесно знае това, както и той, че не й е баща, но тук е разликата Гьоте сравнен например с пошлия руски еврейн Набоков и неговата Лолита! Гьоте би могъл да събере дори в плътска любов Вилхелм и Миньон, но не го прави и финала изненадва. Разликата в модерн и минало. Днес "всеки" ще филмира ленти подобни на "Лолита", но никой "Вилхелм Майстер"!)
В РОМАНА МИНЬОН Е СМУГЛА ИТАЛИАНКА, но създадена от германеца - Гьоте. МОЯТА МИНЬОН МОЖЕ ДА Е САМО ЗЛАТОКОСА КАТО ТЕЗИ:
Camilla Forchhammer и Dacoda h
Началото на книга трета, глава първа...
МИНЬОН
Ти знаеш ли края, където лимони цъфтят,
всред тъмната шума неранзите златни блестят,
под свода небесен на Юга полъхва ветрец,
от мирти и ливри увива прекрасен венец.
Ти знаеш ли края?
Далечен е той!
Там искам със тебе, любими, да найда покой.
А стария дом, украсен със колони безчет,
където във залата бляскава ред срещу ред
стоят изваяния мраморни, питат ме те:
Какво са направили с тебе, о бедно дете?
Ти знаеш ли края?
Далечен е той!
Там искам със теб да отида, закрилнико мой.
В приоблачна вис се издига невидим върхът,
възлизат мъските в мъглата и търсят си път,
в дълбога бърлога спотайва се змеят крилат,
скалите се къртят, гърми несмирен водопад.
Ти знаеш ли края?
Далечен е той!
Там искам със тебе, о татко, да найда покой!
И ЕДНА ОГНЕНОКОСА МИНЬОН ВАРИАНТ ОТ HEATHER CAROLYN; да, пошло е и това вече е "лолитско", контраст с другите;
................
След няколко часа Вилхелм чу музика пред вратата си. Той отначало помисли, че пак се е явил арфистът; но скоро различи звуци на цитра, а гласът, който след това запя, бе гласът на Миньон. Вилхелм отвори вратата, девойката влезе и изпя песента, която току-що приведохме.
Мелодията и изразът особено се харесаха на нашия приятел, макар че не всички думи му бяха понятни от първия път. Той я помоли да повтори и обясни строфа по строфа, записа ги и ги преведе на немски. Обаче само отчасти му се удаде да предаде своеобразието на обратите. Изчезна детското простодушие на израза, докато завалената реч стана по-гладка и непоследователните мисли – по-свързани. А и нищо не можеше да се сравни с прелестта на мелодията.
Тя почваше всеки стих тържествено и величаво, сякаш искаше да обърне внимание на нещо особено и да подготви слушателя за нещо важно. При третия ред песента ставаше по-глуха и помрачна. Думите: „Ти знаеш ли края?” звучаха при нея тайнствено и замислено; в думите: „Далечен е той!” имаше някаква неудържима тъга, а нейното: „Там искам със тебе...” тя така видоизменяше при всяко повторение, че в него прозвучаваше ту настойчива молба, ту увличащ зов, ту примамливо обещание.
Започва след 1.36, НЕ съм впечатлен от изпълнението, но от родителите на детето - ДА
И ПАК "МАЛКАТА ВЕЩИЦА" като миньон - DACODA h
................
ГРАФИНЯТА
(Те никога не „консумират” своята любов, тя е принципна, той достатъчно възпитан, тя е съпруга на граф, Вилхелм в проявите си пред нея е млад драматург и актьор... само погледи, взаимно възхищение, очарование и магия. И тук Гьоте остава на дистанция и висота!)
Един млад автор, който още не е печатан, полага в такъв случай най-голямо старание за чист и красив препис на своите произведения. Това е, като че ли златният век на съчинителството: авторът се вижда пренесен във времената, когато печатарската преса не е наводнявала света с толкова много ненужни писания; когато са се преписвали само достойни писания на ума...
Филине забеляза, че двете дами скучаят в очакванена гостите, и предложи да извикат Вилхелм,който искал да предаде готови ръкопис и да им прочете още някои пасажи от него. Той влезе и се стъписа на прага, поразен от осанката и грацията на графинята, които бяха особено подчертани от разкошните накити. По заповед на дамите той почна да чете, но така разсеяно и лошо, че слушателките му веднага биха го освободили, ако не бяха толкова снизходителни.
VERONIEK GIELKENS БИ БИЛА ГРАФИНЯ с друг ГАРДЕРОБ и в друг ВЕК
При всеки поглед към графинята му се струваше, че пред очите му припламва електрическа искра; накрай не смогваше вече да декламира, тъй секваще дъхът му. Прекрасната графиня винаги му се бе харесвала; ала сега му се струваше, че никога не бе виждал нищо по-съвършено, и хилядите мисли, които се преплитаха в ума му, се свеждаха горе-долу към следното:
„Колко е нелепо възмущението на мнгоо поети и на тъй наречените чувствителни хора от труфилата и ракоша, колко е нелепо и желанието им да виждат жените от всички съсловия в прости, хармониращи с природата одеяния. Те се опълчват против труфилата, без да си дават сметка, че не бедните труфила будят недоволството ни, а това, че ни е противен видъ на някоя грозна или не особено красива особа, облечена богато и претенциозно; аз бих желал да събера тук всички познавачи на света и да ги попитам биха ли искали да снемат нещо от тези басти, от тзи панделки и дантели, от тези буфани, къдрици и бляскащи камъни. Не биха ли се побояли да нарушат приятното зрелище, което им се представя така непринудено и естествено? Да, именно естествено! Ако Минерва се е появила из главата на Юпитер, в пълно въоръжение, тази леконога богиня (графинята) сякаш е пристъпила из някое цвете в целия блясък на своите труфила.”
По време на четенето той тику повдигаше поглед към нея, сякаш искаше да запечата този образ навеки, няколко пъти сбъркваше, без да се смути от това, макар че обикновено можеше да изпадне в отчаяние от някоя погрешна дума или буква като от най-позорния неуспех.
Някакъв шум, като че ли бяха изтрополили колите на гостите, тури край на прочита; баронесата си отиде, а графинята понечи за захлопне писалищния шкаф, който бе още отворен,но взе оттам едно ковчеже с накити и наниза на пръстите си още няколко пръстена.
- Ние скоро ще се разделим – каза тя, без да откъсне очи от ковчежето. – Приемете това за спомен от една добра приятелка, която от душа ви желае всякакво благополучие.
После извади от ковчежето един пръстен, където в кръжило от скъпоценни камъни бе монтиран кристал, а под него шит, красиво изплетен от няколко косъма. Тя го подаде на Вилхелм, който не знаеше какво да каже, какво да стори и стоеше като вкопан, приемайки подаръка. Графинята затвори шкафа и седна на канапето.
- А аз ще си отида с празни ръце – оплака се Филине, като коленичи до дясната ръка на графинята. – Погледнете този човек, който понякога без време е толкова приказлив, а сега не може да промълви и най-мизерната благодарност. По-живо, господине, поне с мимика си изпълнете дълга и ако днес не сте в състояние да измислите нещо свястно, постарайте се най-малкото да последвате моя пример!
Филине хвана дясната ръка на графинята и горещо я целуна. Вилхелм падна на колене, сграбчи лявата ръка и я поднесе към устните си. Графинята изглеждаше смутена, но неудоволствие не изрази.
- Ах! – извика Филине. – Толкова накити сигурно съм виждала вече, но нито веднъж не съм срещала дама, толкова достойна да ги носи. Какви гривни! Но и каква ръка! Какава огърлица! Но и каква гръд!
- Млъкни, ласкателко! – прекъсна я графинята.
- Това господин графа ли изобразява? – попита Филине, като посочи един богат медальон със скъпоценна верижка, който графинята носеше на лявата си страна.
- Нарисуван е като годеник – поясни графинята.
- Нима тогава е бил толкова млад – удиви се Филине. – Доколкото знам, вие сте женени само от няколко години.
- Младостта е за сметка на живописеца – зави графинята.
- Красив мъж – призна Филине. – Но дали – продължи тя, като сложи ръка върху сърцето на графинята – никога не се е пркрадвал и друг образ в това неприкосновено местенце?
- Ти си твърде дръзка, Филине! – извика тя. – Много съм те разглезила. Да не съм чула втори път такова нещо.
- Разгневих ви, колко съм нещастна! – извика Филине, скочи на крака и бързо излезе от стаята.
ОТНОВО VERONIEK GIELKENS
Вилхелм все още не изпускаше най-прелестната ръка. Очите му бяха приковани в закопчалката на гривната, където за най-голямо негово удивление бяха вложени брилянти, образуващи началните букви на името му.
- Нима наистина в този безценен пръстен притежавам ваша коса? – смирено попита той.
- Да – с приглушен глас отвърна тя. След това се овладя, стисна ръката му и каза: - Станете и прощавайте.
- Тук стои моето име! – възкликна той, като посочи закопчалката. – Какво странно съвпадение!
- Така ли? – извика графинята. – Това е монограмът на една моя приятелка.
- Това са началните букви на моето име. Не ме забравяйте. Вашият образ е запечатан неизличимо в сърцето ми. Прощавайте, позволете ми да избягам.
Той целуна ръката й и понечи да стане; но както насън ни смайва едно събитие, по-необичайно от друго, така графинятасъвсем неочаквано се намери в неговите обятия, нейните устни се притиснаха към неговите и техните горещи взаимни целувки вселиха в сърцата им такова блаженство, каквото могат да дарят само първите пенливи глътки от току-що налетия бокал на любовта.
Главата й почиваше на рамото му, а за смачканите къдрици и ленти никой не помисляше. Тя бе обвила с ръка шията му; той я прегърна и горещо я притискаше до гърите си. О, защо един такъв миг не може да трае вечно! Проклета да е завистливата съдба, която побърза да отнеме и от нашите приятели тези кратки мигове!
Как се уплаши Вилхелм, колко замаян се стресна от блажения сън, когато графинята изведнъж се откъсна с един вик от него и се хвана с едната ръка за сърцето.
Той стоеше замаян пред нея. Тя закри с другата ръка очите си и след една междина от време извика:
- Вървете си, побързайте!
Той не помръдна от мястото си.
- Оставете ме! – извика тя, сне ръка оит очите и като го стрелна с един неописуем поглед, добави безкрайно нежно: - Бягайте от мене, ако ме обичате.
Вилхелм се втура навън и се намери в стаята си, преди да се опомни.
Нещастните! Кое странно предупреждение на случая или на съдбата ги бе откъснало един от друг?
Край на книга трета, глава дванадесета...
И ПАК VERONIEK GIELKENS
Сега ще се върнем към книга втора и глава тринадесета...
ОБРАЗЪТ НА СТАРЕЦА с арфата
Измъчван от досадна тревога, той си науми да навести стареца – надяваше се, че неговата арфа ще пропъди злите духове. След като поразпита, насочиха го към една мизерна странноприемница в затънтените покрайнини на градчето, където той възлезе по стълбището до самия таван, а там из една стаичка до него достигнаха нежните звуци на арфата. Струните звънтяха с някава трогателна жалба, пригласяйки на още по-тъжна, плаха песен. Вилхелм се прокраде до вратата: милият старец изпълняваше някаква своеобразна фантазия, където отчасти напевно, отчасти речитативно се повтаряха едни и същи строфи, така че подслушвачът, напрягайки вниманието си, можа да разбере горе-долу следното:
Със сълзи който хляба не е ял
и който, плачейки, по цели нощи
на своето легло не е седял,
той, богове, не ви познава още.
Изпращате ни вий в живота нас,
оставяте ни да се провиниме,
на мъки ни обричате тогаз,
че тук за всяко зло отплата има.
(Превели Ат. Далчев и Ч. Шишманов)
Меланхоличната, сърдечна жалба проникна дълбоко в душата на слушателя. Струваше му се, че навремени сълзи прекъсват песента на стареца; тогава звучаха само струните, докато към тях не се примесеше отново тихият, пресеклив глас. Вилхелм стоеше до рамката на вратата,душата му бе дълбоко развълнувана, тъгата на непознатия отпусна притесненото му сърце и го изпълни със състрадание; той не можа и не пожела да сдържи сълзите, които изтръгна накрай и от неговите очи задушевната жалба на стареца. Изведнъж всички мъки, които притискаха душата му, намериха изход, той всецяло им се отдаде и като разтвори вратата на стаичката, застана пред стареца, който бе принуден да седи на бедния креват, единствения мебел в това жалко жилище.
- Какви чувства оживи ти в мене, добри старче! – възкликна той. – Ти отприщи всичко, което се бе натрупало в сърцето ми; продължавай без смущение да ощастливяваш и един приятел, докато облекчаваш собствените си страдания.
Старецът понечи да стане и да каже нещо, но Вилхелм го възпря: още на обеда бе забелязал, че той говори неохотно, затова направо приседна до него на сламеника.
Старецът изтри сълзите си и с приветлива усмивка попита:
- Как попаднахте тук? Смятах пак да се явя при вас тази вечер.
- Тук сме по-спокойни – обясни Вилхелм. – Изпей ми, каквото искаш, каквото отговаря на твоето състояние, смятай, че мене ме няма тук. Струва ми се, че днес ти не би могъл да избереш нещо погрешно. Изглеждаш ми щастлив за това, че можеш толквоа приятно да се занимаваш и да се развличаш, че намираш в собственото си сърце най-приятния събеседник, ако и навсякъде да си чужд.
Старецът погледна към струните на своята арфа и след като изсвири една нежна прелюдия, подхвана нова песен:
Тоз, който самотата въжделей,
обрича се на самота;
светът щастлив за клетника нехай
и го оставя със скръбта.
Да, оставете мъката ми с мен!
Когато с нея някой ден
се истински усамотя,
тогава аз не ще съм сам в света.
При милата си в стихналия дом
се вмъква милият нощя;
тъй също се промъква крадешком
при мен, самотника, скръбта,
и мъката е непрестанно с мен.
Ах, чак когато някой ден
във гроба се усамотя,
тогава сам ще ме остави тя.
(Превели Ат. Далчев и Ч. Шишманов)
И за финал на този постинг, ще се върна съвсем в началото на цялата творба, за да предложа няколко кратки – чувствата на Вилхелм Майстер към първата му любима в романа – Мариане:
Сърцето му се стремеше да облагороди предмета на неговата любов, духът му – да възвиси заедно със себе си любимата девойка. И при най-кратката ралъка споменът за нея не го оставяше. Ако по-рано тя му бе била нужна, сега му стана необходима, защото бе съединен с нея посредством всичките връзки на човешката природа. С чистотата на своята душа той я чувстваше като половина, не, като повече от половина на самия себе си. Неговата благодарност и преданост нямаха предели.
................
Колко пъти далече от любимата, унесен в мисли по нея, ми се е случвало да докосна някоя книга, дреха или нещо друго и да смятам, че докосвам ръката й – така ме е обгръщало нейното присъствие.
................
Той седна на нейния праг и се поуспокои. Целуна медната халка, с която чукаха на вратата й, целуна прага, през който пристъпваха нозете й, и го съгря с огъня на гърдите си. След това поседя някое и друго време, притихна, мислеше за нея – как сладко спи зад спуснатите завеси в своето бяло нощно одеяние, с червена панделка в косите; мислеше и за себе си – колко близо е до нея, та сигурно й се присънва.
CAMILLA FORCHHAMMER И DACODA h
YOU CAN KID THE WORLD, BUT NOT YOUR SISTER, BABY ;)
Постинга със съдействието на "моята" L....
Започва СЛЕД 2.55
Тагове:
"Дихтунг унд Ваархайт" - автобиографията му
"Страданията на младия Вертер" не ме възхити, но...
"Родства по избор", о да
"Вилхелм Майстер" не един, а поредица
В романа до момента, защото аз го чета сега има размисли върху средата, условията, заложбите, едва ли не "генетиката", върху достойното, разумното, низостта.
Типично за Гьоте той е много философия и "учение за живота", далеч не е любов и просто фабула. Маса други автори са "просто" сюжет (което никак не е просто впрочем), докато при прозата на Гьоте във Вилхелм Майстер това не е само роман и фабула, това е "учение" и тук не пиша за години на учение - единия том или години на странстване - втория том за Вилхелм Майстер, а за едно наставление и "учебник" на моменти от Гьоте. Поне аз така го усещам и не само аз впрочем - маса познавачи също споделят това.
С "две думи" - "Вилхелм Майстер" не е като фундамент любовта, но тъкмо на нея посветих постинга. Силата на романа е в съвсем друго!
Фотосите убиват сериозността и разбиват текста
Можех да се огранича до примерно 3 снимки и 2 клипа
Но аз винаги си позволявам удоволствието за неща, които намирам почти съвършенни
Благодаря за първия ти коментар точно под този постинг.
Много обичам точно този си постинг, макар да го разбих с многото фотографии.
Впечатлен съм от признанието ти, че си се просълзил или почти на клиповете - малко мъже биха признали това, но ти си и мъж и душа, и само пич и мъж може да заяви това без притеснение.
Аз например "ревах" като четах сцената с Миньон, допусках Гьоте да убие героинята си в ръцете на Вилхелм!
Благодаря за първия ти коментар точно под този постинг.
Много обичам точно този си постинг, макар да го разбих с многото фотографии.
Впечатлен съм от признанието ти, че си се просълзил или почти на клиповете - малко мъже биха признали това, но ти си и мъж и душа, и само пич и мъж може да заяви това без притеснение.
Аз например "ревах" като четах сцената с Миньон, допусках Гьоте да убие героинята си в ръцете на Вилхелм!
''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Чувствата са танца на мислите ти, които заслужават адмирации!
Искрено благодаря за мнението ти за мене!
Поздрав!
- Просто едно мълчаливо възхищение от постинг - избрани моменти, снимки/ като образи на твое усещане/ ефирна красота и не на последно място - клипове, които също допълват с прекрасното изпълнение на тези ангелчета.
Всичко това, провокирано от този титан Гъоте - проза и стихове, пълни с философия!
Ще си позволя да цитирам единствено:
..............
"Тоз, който самотата въжделей,
обрича се на самота;
светът щастлив за клетика нехай
и го оставя със скръбта.
Да, оставете мъката ми с мен!
Когато с нея някой ден
се истински усамотя,
тогава аз не ще съм сам в света. "
................
Заслужени и искрени поздравления - благодаря за тази красота!
Това на прима виста, а аз ще си архивирам постинга!
15:39
Не ти го казвам , за да те изчеткам, повярвай ми ! Поздрави и почитания.
...
Благодаря, благодаря, но не заслужавам такава степен оценка, защото
с много снимки постинга и текста се "разми", тярбваше да е по-аскетичен, насочен повече към същността текста и ТРЯБВАШЕ ДА ПОЯСНЯ предисторията на много сцени или отношения между персонаците или да загатна или предложа финала на някои от "двойките" - това щеше да е по-интересно, по-сериозно вместо визуализацията :)
- Просто едно мълчаливо възхищение от постинг - избрани моменти, снимки/ като образи на твое усещане/ ефирна красота и не на последно място - клипове, които също допълват с прекрасното изпълнение на тези ангелчета.
Всичко това, провокирано от този титан Гъоте - проза и стихове, пълни с философия!
Ще си позволя да цитирам единствено:
..............
"Тоз, който самотата въжделей,
обрича се на самота;
светът щастлив за клетика нехай
и го оставя със скръбта.
Да, оставете мъката ми с мен!
Когато с нея някой ден
се истински усамотя,
тогава аз не ще съм сам в света. "
................
Заслужени и искрени поздравления - благодаря за тази красота!
Това на прима виста, а аз ще си архивирам постинга!
Коментара ти е превъзходен и в превъзходна степен за мен и постинга ми!
Не заслужавам толкова, но се радвам на избора на стихове, зщаото аз също бяха впечатлен от стареца-арфист и това за самотата.
Споделям това за самотата, мъдро е, дори ми е близко (съвсем сериозно, знаеш, че в някаква степен ми е близко), макар не "толкова" и в никакъв случай още не съм усетил иситнска самота.
Всяка любов е различна, силна и толкова драматична, че имаш чувството, че това е вечната любов, която трудно би понесла само едно сърце. Надявам се, че ще напишеш продължение, защото на мен ми е любопитно как ще завърши живота на главния герой. Ще бъде ли щастлив или ще се самоубие например от несподелени чувства.
Като изключим една снимка, наистина всичко и поднесено с вкус, образно и естетично. Дори този, който не обича да чете ще бъде привлечен от фотосите и после от съдържанието. Провокираш блогърите определено.:))
Май си го набирал текста на ръка, което си е доста трудоемко.
Поздравления!
Ти, в небето който бдиш,
Всяка горест утоляваш,
Дважди клетника тешиш,
Дважди с бодрост го даряваш,
Чуй, на този свят съм сит —
На възторзи и беди!
Мир честит,
Слез във моите гърди!
1776
Поздрави за постинга!
Нямаше да е така привлекателно с илюстрации от преди два века.
Бъди щастлив!
Всяка любов е различна, силна и толкова драматична, че имаш чувството, че това е вечната любов, която трудно би понесла само едно сърце. Надявам се, че ще напишеш продължение, защото на мен ми е любопитно как ще завърши живота на главния герой. Ще бъде ли щастлив или ще се самоубие например от несподелени чувства.
Като изключим една снимка, наистина всичко и поднесено с вкус, образно и естетично. Дори този, който не обича да чете ще бъде привлечен от фотосите и после от съдържанието. Провокираш блогърите определено.:))
Май си го набирал текста на ръка, което си е доста трудоемко.
Поздравления!
Обикновено като започвам да чета значима за мен книга се информирам от анотации за какво иде реч и каква е фабулата, "какво става" - има цели чужди сайтове само за това.
Знам какво ще се случи, коя ще е годеницата на Вилхелм по-късно и че Миньон ще стигне в Италия с него както в стихотворението за Миньон - Кеннст ду дас Ланд вии ди Цитронен блюен...
И да, мисля да продължа с постинги за "Вилхелм Майстер" :)
Ти, в небето който бдиш,
Всяка горест утоляваш,
Дважди клетника тешиш,
Дважди с бодрост го даряваш,
Чуй, на този свят съм сит —
На възторзи и беди!
Мир честит,
Слез във моите гърди!
1776
Поздрави за постинга!
Благодаря ти, дано е така, но мисля че винаги влагам "доза опошлен модерн"...
Стиха е великолепен, макар аз да не съм религизоен ако правилно съм разчел Този на небето... но мир в сърцата за умния, търсещия както знаем никога няма в земния живот. Бленуваме го, но не го постигаме както е написано в стиха желанието и молбата.
Нямаше да е така привлекателно с илюстрации от преди два века.
Трябва да сме честни - ДА, и аз мисля (за жалост) така...
Бъди щастлив!
Благодаря за окуражаването, макар аз да не съм способен да поднеса Гьоте както заслужава...
само за любовите му, писана от германка мисля 1911 г., но е издадена в бг в "новите години" - върху нея може да се направи уникален постинг
както знаем вероятната последна любима на Гоьте е била Улрике фон Лефетцоу която е била 17г.а той е бил 72 г. ако добре помня тогава... тя изгаря псоел псимата му итн итн итн
Графинята в Майстер вероятно е Шарлотте фон Щайн в живота, която е и с такова положение, и е като интелект ниво с Гьоте - чиудесно се разбират с нея, защото тя е наиситна интелект
18.01.2016 22:51
"- Дете мое – възкликна той, - дете мое!"
"- Татко мой! – възкликна тя. – Ти няма да ме оставиш!"
На колко деца бащите им липсват и дори пораснали, съпреживяват такива моменти - личното, открито в написаното от автора.
"и техните горещи взаимни целувки вселиха в сърцата им такова блаженство, каквото могат да дарят само първите пенливи глътки от току-що налетия бокал на любовта"- САМО ПЪРВИТЕ ПЕНЛИВИ ГЛЪТКИ ДАРЯВАТ ТАКОВА БЛАЖЕНСТВО.
За Гьоте - или добро или нищо, но все пак за мен описателността е в повече и малко захаросана.
Снимките са чудесни, Амира е истинско чудо!
В постинга ти има естетика и заслужено получаваш много комплименти.
"- Дете мое – възкликна той, - дете мое!"
"- Татко мой! – възкликна тя. – Ти няма да ме оставиш!"
На колко деца бащите им липсват и дори пораснали, съпреживяват такива моменти - личното, открито в написаното от автора.
"и техните горещи взаимни целувки вселиха в сърцата им такова блаженство, каквото могат да дарят само първите пенливи глътки от току-що налетия бокал на любовта"- САМО ПЪРВИТЕ ПЕНЛИВИ ГЛЪТКИ ДАРЯВАТ ТАКОВА БЛАЖЕНСТВО.
За Гьоте - или добро или нищо, но все пак за мен описателността е в повече и малко захаросана.
Снимките са чудесни, Амира е истинско чудо!
В постинга ти има естетика и заслужено получаваш много комплименти.
Драматурга в Гьоте говори и прави много сцени нереални, но то за това този роман е предвестник на романтизма макар и от класик като него.
Гьоте е писал и посветил живота си на маса драматургия и германския национален театър, за това тези сцени с ръце на сърцето, "мятания" и сподавени викове са много "на гъсто" и нереалистични.
Вече прочетох, че "Вилхелм Майстер" получава автобиографичен характер, като героят му се превръща в проекция на самия Гьоте, претворил собствената си съдба от единичен случай в символ на човешкия живот изобщо. А също и че накрая,
Вилхелм напуска театралната трупа и встъпва в един нов свят — света на просветената, стремяща се към реформи аристокрация. Там той тържествено е приет за член на едно "тайно общество", посветило се на задачата незабелязано да напътства заблудени хора. С това завършват неговите години на учение.
Тук не знам защо ми хрумна една асоциация с теб - че ти също напътстваш незабелязано заблудени хора, и това по един такъв ненатрапчив начин с постингите, които правиш.
... и ако беше мъж щеше да добавиш: и се гледат с удоволствие, но нали си дама ;) благодаря ти за оценката!
Вече прочетох, че "Вилхелм Майстер" получава автобиографичен характер, като героят му се превръща в проекция на самия Гьоте, претворил собствената си съдба от единичен случай в символ на човешкия живот изобщо. А също и че накрая,
Вилхелм напуска театралната трупа и встъпва в един нов свят — света на просветената, стремяща се към реформи аристокрация. Там той тържествено е приет за член на едно "тайно общество", посветило се на задачата незабелязано да напътства заблудени хора. С това завършват неговите години на учение.
Тук не знам защо ми хрумна една асоциация с теб - че ти също напътстваш незабелязано заблудени хора, и това по един такъв ненатрапчив начин с постингите, които правиш.
Ако някои български патриоти и антиглобалисти прочетат двамата тома за Вилхелм Майстер - години на учение и години на странстване могат дори да нарекат Гьоте масон, илюминат или един Бог знае какъв... може и да са прави, може и да не са, вкл. лумпените понякога казват истини, доколко осъзнати друг въпрос.
Приятно е да ме "виждаш" в светлина която си написала в края на твоя коментар, но както аз, а убеден съм и ти знаеш - аз съм "чук", Нитцше ми е по-близък като маниер например.
Аз не напътствам хората защото нямам достатъчно мъдрост, зрялост въобще, че и житейски опит за да напътствам в смисъла на Гьотевия роман като изграждане и усъвършенстване, мога евентуално да съм мотивиращ в определени теми със стила ми и истините, които знам, но и тях аз не съм открил.
Благодаря ти, отново :)
п.п. Очаквах постинг за съветските военачалници, но и този също е много силен!
Поздрав!
п.п. Очаквах постинг за съветските военачалници, но и този също е много силен!
Поздрав!
Имам много "изоставащи постинги" вк. поредици
Нямам проблем с превод (в случая това ми бе на български, обикновено постингите ми не са на български превод и книги), няма проблем с книги и идеи за постинги, тъкмо обратното - имам премного, но и аз като почти всички нас изпитвам досада да НАБИРАМ ТЕКСТ - това е бариерата пред мен.
За другарите червени некадърници ще направя постинги, мисля да са тази година поне 2-3.
Гьоте е значителна личност, която заема важно място в културния живот на хората по целия свят. Аз съм особено силно повлиян от него, любимото ми негово произведение е трагедията Фауст. Духът на Фауст, който вечно търси, витае и в мен. „Застанал тук да бъде неуморен, за дейния е този свят отворен. Каквото е познал да овладява! Да броди тъй през своя земен ден!” Както заради Бах посетих всички градове, където той е живял, същото сторих и заради Гьоте. В литературата Гьоте заема за мен мястото както Брамс за музиката. С голям интерес се запознах и с мислите на Гьоте по време на разговорите му, записани от Екерман. Считам Гьоте за личност, провидяла развитието на света, както Пушкин е провидял бъдещето и падението на Русия, цитирам трагедията му Борис Годунов. Същото важи и за Дворжак, чиито творби са писани за целия свят, на Сметана – за Чехия. Велики личности, докосването до чиито мир променя хората, замисля ги, кара ги да се стремят към по-стойностен живот.
Брависимо за постинга. Дано постинги като този променят тенденцията, която се налага в последните години в Блог. бг.
За жалост почти не познавам творчеството на Дворджак и Сметана, макар да съм посещавал в Чехия един от замъците в който е творил - Фридланд ако не бъркам с друг - бях пред стаята и погледнах вътре където е творил.
Ето основание ти да пишеш още и още постинги именно с това - твоите мисли как да ги нарека, като публицистика или?! Тази памет трябва да остава, за това пиши и за това ако желаеш!
Извинявам се, че нещо толквоа сериозно и класическо като Гьоте, го поднесох леко долнопробно покрай фотосите, но... аз съм си ръб, което в случая не е добре.
Любовта се свежда до здравословен секс или в най-добрия случай до увеселение.
Днес "времето е пари" – не любов и душевни трепети. – Казват! Но се и вижда…
Така, "здраво стъпили" на своя ум, манифестирайки исканията си и съсредоточени в съвременните аполоновци, човеците уверено вървят към бездната на "благополучното" бъдеще.
И въпреки всичко…
това непосредствено и прелестно дете, все още изживява дълбоко всяка дума и нота – всеки път…
(…1:35-…поява 2:11….)
https://www.youtube/watch?v=66-A2MyVDbU –
Amira Willighagen - O Mio Babbino Caro - HD - André Rieu (Love in Venice) Maastricht – 2014
Да благодарим, че поне чрез майсторското слово на Гьоте могат да се докоснат чувствата, изживяванията, стремежите, страданията на личности от минала епоха.
"Няма нищо по-трогателно, когато една любов, расла в тишина, една вярност, укрепнала потайно, накрай се проявява тъкмо навреме и става очевидна за този, който дотогава не е бил достоен за нея. Разбъфнала бе пъпката, стояла дълго плътно затворена…"
П.П.
(1) ТОДОР БЕРБЕРОВ (чичо Теди) познавах лично.След годините на въдворяване в лагера Белене се издържаше с преводите. Видимо, човек не от социалистическата епоха!
"Тоз, който самотата въжделей,
обрича се на самота;
светът щастлив за клетика нехай
и го оставя със скръбта.
Да, оставете мъката ми с мен!
Когато с нея някой ден
се истински усамотя,
тогава аз не ще съм сам в света. "
(2) planinitenabrlgaria: "…Дано постинги като този променят тенденцията, която се налага в последните години в Блог. бг." – Нe, няма да променят – "не сме в средновековието", както отбелязва Свинтила…
http://bnt/predavanyia/ba-lgariya-ot-kraj-do-kraj/ochakvajte-iii-sezon-na-ba-lgariya-ot-kraj-do-kraj
Благодаря ти, за сърдечността и все пак малко замърсих нещата в този постинг.
Тъй-като желая да направя още по "Вилхелм Майстер", в следващите се надявам да се справя по-добре, да бъда по-изчстен и с повече вкус :)
http://bnt/predavanyia/ba-lgariya-ot-kraj-do-kraj/ochakvajte-iii-sezon-na-ba-lgariya-ot-kraj-do-kraj
Поне при мен линка не се показва - имам проблем с част от линковете в блог.бг?!
Ако твоето предложение е дете като Крисия... Крисия е великолепна, коментирал съм я с познати много положително, но тя далеч не е на нивото на Джаки, както и едва ли друго дете до момента на планетата, поне не известно такова.
Скептичен съм дали някоя дете може да се равнява на първия клип-изпълнение на Джаки, да не говорим, че тя имаше поредица такива и албум преди 4-5 години.
Любовта се свежда до здравословен секс или в най-добрия случай до увеселение.
Днес "времето е пари" – не любов и душевни трепети. – Казват! Но се и вижда…
Така, "здраво стъпили" на своя ум, манифестирайки исканията си и съсредоточени в съвременните аполоновци, човеците уверено вървят към бездната на "благополучното" бъдеще.
И въпреки всичко…
това непосредствено и прелестно дете, все още изживява дълбоко всяка дума и нота – всеки път…
(…1:35-…поява 2:11….)
https://www/watch?v=66-A2MyVDbU –
Amira Willighagen - O Mio Babbino Caro - HD - André Rieu (Love in Venice) Maastricht – 2014
Да благодарим, че поне чрез майсторското слово на Гьоте могат да се докоснат чувствата, изживяванията, стремежите, страданията на личности от минала епоха.
"Няма нищо по-трогателно, когато една любов, расла в тишина, една вярност, укрепнала потайно, накрай се проявява тъкмо навреме и става очевидна за този, който дотогава не е бил достоен за нея. Разбъфнала бе пъпката, стояла дълго плътно затворена…"
П.П.
(1) ТОДОР БЕРБЕРОВ (чичо Теди) познавах лично.След годините на въдворяване в лагера Белене се издържаше с преводите. Видимо, човек не от социалистическата епоха!
"Тоз, който самотата въжделей,
обрича се на самота;
светът щастлив за клетика нехай
и го оставя със скръбта.
Да, оставете мъката ми с мен!
Когато с нея някой ден
се истински усамотя,
тогава аз не ще съм сам в света. "
(2) planinitenabrlgaria: "…Дано постинги като този променят тенденцията, която се налага в последните години в Блог. бг." – Нe, няма да променят – "не сме в средновековието", както отбелязва Свинтила…
Целия ти коментар без съкращения заслужава да бъде цитиран!
Особено съждението за времето и за жалост мисля, че Свинтила е прав.
Реших и аз да добавя от мен – мисля, че за доста тук четящите, няма да е ново и ще си го припомнят и все пак...
Гъоге сам казва в разговорите си с Екерман:
„Аз се различавах от цялата моя съвременност, защото тя беше изцяло субективно насочена , докато аз със своя обективен стремеж бях в неизгодно положение и съвсем сам."
И не всички съвременници са го обичали, което личи от това впечатление за него.
”От едното му око гледа ангел, а от другото – дявол и думите му са пълни с дълбока ирония за всички човешки неща.” - звучи ми като комплимент, не толкова като неодобрение - поне за мен.
И ето как Екерман описва Гъоте в своите „Разговори” – „Лицето – здраво и загоряло, цялото в бръчки и всяка пълна с изразителност. И от всичко лъха такава доброта и увереност, такова спокойствие и величие... Беше неописуемо добре при него, чувствах се успокоен като човек...”
А Виланд поетизира първите си впечатления от Гъоте, тогава той четиридесет годишен, а Гъоте едва двадесетгодишен.
„Той вдига пламенни черни очи
С тези очи с божествена власт,
тъй леко убиващи, тъй будещи страст,
той дойде при нас прекрасен, велик,
истински дар божий със светъл лик!
.............
Световното бреме не го потиска,
дори и в прашинката да вниква той иска.
За всяка твар жива той братски милее,
но в цяла вселена той всъщност живее!”
......................
И дано не прекалявам!
Поздрави!
За втори път го препрочитам.:)
. nbrakalova - "Всяко нещо с времето си" – всяко нещо с епохата си…
20.01 10:12
В днешното време не е важно какво се чувства, а какво се печели и къде и за какво се харчи.
" Любовта се свежда до здравословен секс или в най-добрия случай до увеселение.
Днес "времето е пари" – не любов и душевни трепети. – Казват! Но се и вижда…
Така, "здраво стъпили" на своя ум, манифестирайки исканията си и съсредоточени в съвременните аполоновци, човеците уверено вървят към бездната на "благополучното" бъдеще.
Днес ние сме различни от децата и внуците, а за онова време само може да четем .... Затова постинга е трогателен, а коментарите- интересни
Сега се пише по друг начин:
/ Свръхестествен свят Г4 http://noname95/drugi/2016/01/24/svryhestestven-sviat-g4.1424822
Поздравление...
Свръхестествения свят е отделна тема. Независимо от нея обаче "писането" продължава да бъде отражение на културата и душевността не само на отделната личност, а и на всяка епоха.
Не бива да се забравя и за цената - цената в печалба и цената в загуба. Защото цена винаги има, въпреки че никога не се има предвид.
Независимо колко поколенията са различни, ценностите са вечни. Класиката винаги е модерна, ако си позволя :) да перифразирам Бъруърд-Литън: "В науката чети. най-новото; в литературата - най-старото. Класическата литература е винаги модерна."
Благодаря за рекоментара.