Прочетен: 11923 Коментари: 24 Гласове:
Последна промяна: 22.11.2016 12:30
новела от Теодор Щорм
в нея имаше много СЛАБОСТ, а в него нямаше нужната СИЛА
Frida Aasen
Произведение от ГЕРМАНЕЦА Ханс Ласт, известен пред света с псевдонима Джеймс Ласт. Концертно изпълнение на румънеца Джордже Замфир и "бандата на Рийо"
Започва СЛЕД 1.20, а ЗАПАДНАТА ПУБЛИКА Е ЕМОЦИЯ
В Щатсхоф
Това не е превод - издадено е на български
Теодор Щорм - Новели - издателство ЖАР 2004
превод от немски Ваня Пенева
набрано от Надежда Бракалова за което благодаря
Голямо куче тегли яростно веригата си и скача с лай към нас. Кочияшът плесва с камшика си и каретата завива през двора, за да спре точно пред вратата на къщата. На прага застава стара жена със сива дреха със снежнобяла плисирана яка. Финото й лице е много бледо… Виждам баща ми да целува ръка на старата дама и тук спомените ме напускат. Връщам се отново след няколко часа и се виждам да лежа в сеното, обгърнат от топъл летен полумрак. Вдигам поглед към стените от сено и снопове жито, които ме обграждат… Около мен цари пълна неделна тишина. Но не съм сам тук. В сумрачната светлина, която пада през отворената странична стена от съседното помещение, стои момиче на моята възраст. Русата косичка пада върху синя рокля, пристегната в талията. Тя протяга малките си юмручета над главата ми и ме засипва със слама. Изцяло погълната от това занимание, тя пъшка и се навежда отново и отново.
- Готово – казва най-после и въздъхва дълбоко, - скоро ще бъдеш погребан.
Помня, че ставаше ми ставаше особено приятно, когато мама вземаше в скута си Ане Лене и я целуваше. По-късно мъжете отиваха да огледат добитъка на полето, както беше обичай по тези места… Но много добре си спомням как настъпваше тишина, в която чувах само нежните гласове на майка ми и другите дами. С Ане Лене си играехме в краката им под масата.
..........
Сладкото чувство, че следобедното тържество тепърва предстоеше, ме разколеба и не посмях да се върна в къщата. Ане Лене бе влязла незабелязано. Още виждам крехката й фигурка да стои на прага, съвсем спокойна, как размахва сламената си шапка, която е хванала за панделките, а слънцето позлатява светлата коса, която пада на ситни къдрици покрай лицето й…
Не ми се тръгваше. Гледах бялата й лятна рокличка, небесносиния ешарп и накрая спрях поглед върху старото ветрило в ръцете й…
От няколко седмици в училището по танци упражнявахме особено старателно старите франкски танци по общото желание на госпожа Ратман и баща ми. Влязохме вътре, поздравих бабата на Ане Лене и изпих кафето си особено предпазливо, за да се покажа отсега достоен за крехката си партньорка… …мама ни заведе в съседната стая и седна пред отвореното пиано. На поставката бяха нотите на "Дон Жуан". Застанахме един срещу друг и аз я поканих на танц, както ме бе научил учителят. Моята дама прие поканата, изпълнена с достойнство, направи дворцов поклон и отново се изправи, а когато зазвуча мелодията на песента "Ти ме очароваш повече от всички, Церлина, танцувай с мен", малките крачета в ботушки от кордовска кожа се плъзнаха по паркета като по огледална повърхност. Едната й ръка притискаше отвореното ветрило към гърдите, пръстчетата на другата леко повдигаха края на рокличката. Тя се усмихваше и финото личице сияеше от гордост и прелест. Докато танцувахме, приближавахме се и правехме поклони, мама също престана да гледа клавишите. И тя, подобно на сина си, не можеше да откъсне поглед от крехката фигурка, която в грациозен унес изпълняваше фигурите на стария танц.
Мисля, че бяхме стигнали до триото, когато вратата на стаята бавно се отвори и на прага застана дебелоглавото съседско момче, син на обущар, който ми беше ценна компания в моите игри на разбойници и войници.
- Какво иска той? – попита Ане Лене, когато майка ми спря за момент.
- Исках да поиграя с Маркс – отвърна то и смутено сведе глава към грубите си подковани обувки.
- Седни, Симон – отговори майка ми, – когато танцът свърши, тримата може да поиграете в градината.
Тя ни кимна и отново засвири триото. Аз пристъпих напред, но Ане Лене не пристъпи към мен. Тя отпусна ръце и огледа с неприкрито неодобрение чорлавата глава на другаря ми в игрите
- Е – попита мама, – не искате ли Симон да види какво сте научили?
Ала малката патрицианка беше чувствително засегната от появата на този малък член на работещата класа в идеалната атмосфера на танца. Тя остави ветрилото си на масата и каза:
- Нека Маркс да играе с момчето.
И днес ме е срам, че за да се харесам на красивата си малка приятелка, отпратих плебейския си любимец. Единственото, което мога да кажа в своя защита е, че още тогава изпитах разкаяние.
- Иди си, Симон – казах притеснено. – Днес не ми се играе.
Бедното момче се смъкна от стола и мълчаливо излезе навън.
Мама ме погледна пронизващо и когато по-късно Ане Лене стана част от нашето семейство, двамата често слушахме от нея малка проповед, взела повода си от тази история. Ала по онова време малките танцуващи крачета бяха обсебили изцяло момчешкото ми сърце. Мислех само за Ане Лене. Когато в понеделник й занесох забравената кошничка с ръкоделието, бях я напълнил догоре със сладки, наръсени със захар, за които бях пожертвал всичките си джобни пари.
Emily Ruhl
Старата къща изглеждаше странно самотна, белият пясък по пода беше недокоснат, а огледалото отсреща беше закрито с бяла дамаска. Докато се оглеждах, обзет от необяснима плахост, бух навътре в къщата да се отваря врата и скоро пред мен застана баща ми, хванал за ръка облечено в черно дете. Това беше Ане Лене. Очите й бяха зачервени от плач, а бледото лице над чертата яка, обрамчено от златни коси, изглеждаше още по-нежно. Баща ми ме поздрави, поглади момиченцето по главата и обясни:
- От днес нататък ще сте като брат и сестра. Аз съм настойник на Ане Лене и тя ще живее в нашата къща, тъй като баба й, нашата стара приятелка, почина.
Всъщност чух само първата част от казаното. Перспективата това прелестно момиче да живее в нашата къща събуди във фантазията ми редица приятни представи и те ме накараха да забравя мястото, където се намирахме. Едва усетих как Ане Лене обви ръце около врата ми и ме целуна, а сълзите й намокриха лицето ми.
След няколко дни погребението се извърши с цялата тържественост на патрицианската традиция, както починалата го бе разпоредила приживе.
..........
След като утолявахме жаждата си, тя прибираше съдовете, изваждаше чекръка си от ъгъла зад сандъка и започваше да преде. Понякога плъзгаше нишката през пръстите на Ане Лене, за да ни покаже колко са гладки и тънки. Много по-късно старицата ми довери – от конопа, който предеше всяка неделя, искала да изтъче сватбените чаршафи на младата си господарка. … Тогава изкачвахме тъмното стълбище към втория етаж и отключвахме една след друга запустелите стаи, в които влажният въздух от отводнените ливади вече вършеше разрешителното си дело по стените и таваните. Прекрачвахме прага на тези помещения с жадно любопитство, макар да знаехме, че там няма нищо освен избелелите тапети или рамката на леглото на починалия собственик.
Amanda Nimmo
Така минаваше времето. Неусетно Ане Лене стана голямо момиче, докато аз все още не можех да се причисля към младите мъже. Забелязах го за първи път, когато тя влезе в стаята с променена фризура. Откакто се грижеше сама за дрехите си, те бяха още по-прости отпреди. Особено обичаше белия цвят и в спомените ми той е неразделен от личността й. Позволяваше си само един лукс – винаги носеше най-фините английски ръкавици… В деня на конфирмацията си Ане Лене избра от завещаното от баба й ковчеже с накити малко диамантено кръстче, което оттогава носеше на черна панделка на шията си. Освен него не я видях с друго украшение.
..........
Намерих я облегната на младо ябълково дръвче. Очевидно беше съсредоточила цялото си внимание върху някакво вътрешно преживяване – очите й се взираха неподвижно в празното пространство, малките й ръце бяха сключени на гърдите.
- Какво се е случило, Ане Лене? – попитах разтревожено.
Без да ме погледне, тя отпусна ръце и каза:
- Нищо, Маркс. Какво би могло да ми се случи?
Но аз вече бях забелязал как короната на малкото дръвче потреперваше равномерно от ударите на сърцето й и разбрах какво се беше случило там. Едновременно с това ме обзе желание да покажа на Ане Лене, че не може да ме излъже. Посочих през дървото и казах:
- Виж как бие сърцето ти.
..........
Бързо настигнах Ане Лене. Когато я повиках, тя спря и обърна глава към мен. Изведнъж осъзнах колко много от чертите й се бяха изтрили в спомените ми. Никога не я бях виждал толкова красива. И все пак си беше същата. Само очите й бяха станали по-тъмни, а линиите на нежния профил бяха изтеглени по-остро, отколкото преди две години. Улових двете й ръце…
Когато стигнах до горичката в северния край на градината, забелязах, че прозорецът на Ане Лете светеше. Облегнах се на едно дърво и се загледах в светлото петно. Всичко изглеждаше тихо и спокойно. Само след минута обаче зад прозорците блесна ярка светлина, която за миг позлати оголените клони в градината и после отново изчезна. Когато отново потънах в мрака, ме обзе несъзнателно безпокойство и без да се замислям, влязох през задната врата и изкачих стълбите до стаята на Аре Лене.
Вратата беше притворена. Ане Лене седеше до малка масичка, обърната към печката, в която пламтеше буен огън. В скута й лежеше пакетче, завързано с шнур. Тя извади от него писмо, отвори го и внимателно го прочете. След известно време премести ръката си така, че хартията се подпали от пламъчето на свещта, поставена на масичката. На лицето й беше изписана такава безнадеждност, че не се стърпях и извиках:
- Ане Лене, защо правиш това?
Тя остана спокойно да седи, без да се обърне към мен, и изчака писмото в ръката й да изгори докрай.
- Те са студени – каза тя. – Искам да станат горещи.
Междувременно бях влязъл в стаята и застанал зад стола й. Изведнъж тя сякаш взе решение, скочи от мястото си и обви здраво с двете си ръце врата ми. Искаше да говори, но сълзите й бликнаха неудържимо. Скри глава на гърдите ми и дълго плака, а аз не можех да направя друго, освен да я държи в прегръдката си.
- Чуй, Маркс – каза накрая тя и се помъчи гласът й да прозвучи по-твърдо. – Обещавам ти повече да не го чакам.
- Толкова ли го обичаш, Ане Лене?
Тя се изправи и ме погледна, сякаш първо трябваше да помисли върху отговора. След което бавно промълви:
- Не знам, все едно е.
Останах още малко при нея и постепенно тя се успокои. Обеща да е смела, заради мен и майка ми. Каза ми, че иска да работи, затова щяла да се научи от старата Виб, как се води голямо домакинство в извънградски имот, за да може един ден да си изкарва хляба като икономка. При това гледаше със съжаление малките си ръце, чиято красота трябваше да пожертва пред суровостта на живота. Ала не можех да я уговоря да се върне с мен в града.
- Не, не сред хората – прошепна тя и ме погледна умолително. – Оставам тук, Маркс, докато имам това право, но ти идвай понякога!
Така се разделихме тази първа вечер. Оттогава често изминавах пътя през ливадите до Щатсхоф. Ане Лене се стараеше да спазва обещанието си. Често я заварвах да бие сметана или масло, като двете със старата Виб се сменяха да натискат буталото. Всеки пък настояваше лично тя да сложи буцата масло в дървения съд, както беше видяла от старата си учителка. И не забелязваше как Виб тайно довършваше работата й. Но всички останали чувстваха, че старанието й да се справи, е само външно; че много скоро трябва да си отпочине в самота от напрежението.
..........
Старата жена помълча известно време и мислите както винаги се насочиха от старото семейно имение към последния му потомък.
- Маркс – заговори отново тя и постави чорапа на масата, – защото те нямаше толкова дълго?
- Какво бих могъл да променя, Виб?
- Цели две дълги години! Поне да не се беше появил онзи злокобен мъж… – продължи тя, като че говореше на себе си. – Тогава тя все още беше богатата наследница или поне хората я смятаха за такава; но още когато старата госпожа се пренесе във вечността, не беше останало нищо освен тежки ипотеки. Бог да ни е на помощ! Сега ще продадат и това имение.
Isabel Scholten
Ане Лене и аз отдавна не бяхме танцували заедно. Но не бяхме забравили. Веднага почувствах, че тя танцуваше както преди. Движехме се толкова леко сред останалите двойки. Очите й блестяха, тя се усмихваше и устните й се отваряха, така че виждах белите зъбки зад тънката червена кожа. Усещах как в младите й крайници струеше топлината на живота. Скоро престанах да виждам другите танцуващи в залата. Бях сам с нея. Плътните звуци на цигулката ни отделиха от останалия свят, той се изгуби и стана недостижим в далечината.
Спряхме за почивка. Застанахме пред отворения прозорец, където лунната светлина се смесваше със светлината на свещите в неясен полумрак. Ане Лене стоеше до мен задъхана и изглеждаше необикновено бледа.
- Да спрем ли? – попитах.
- Защо, Маркс! – днес ми е толкова приятно да танцувам.
- Но това е вредно за теб!
- Напротив! Да продължаваме.
Преди да е казала тези думи, ние отново танцувахме. Ала когато тя се хвана за сърцето и се задъха, я помолих да слезем в градината. Тя ми кимна любезно и отидохме в стаята й, за да вземем шал. Още тогава усещах, че бях отправил тази молба не само защото бях загрижен за здравето на Ане Лене, докато слизахме по тъмните стълби, имах чувството, че бягам с откраднато съкровище.
Спомням си всяка подробност от онези часове. Още виждам как лунната светлина пада през прозорците на старомодната врата и каменните плочи пред къщата изглеждат като покрити със сняг… Не разговаряхме. Исках да помоля Ане Лене отново да отвори очи за света и да не живее повече в сянката миналото, но обезпокояващо съзнание за тази егоистична молба, която съхранил дълбоко в сърцето си за по-добри времена, спря дъха ми и от устните ми не се отрони нито дума. (отново колеблив и пасивен... Говори идиот, действай...) Сърцето ми биеше толкова силно, че ме беше страх да не издаде без думи най-съкровените ми мисли. Минахме през портичката и навлязохме между дърветата, сред проблясващите стволове на огромните сребърни тополи, чиито корони не пропускаха нито лъч светлина. Сухите клони, които покриваха навсякъде земята, пращяха под стъпките ни, а гарваните изхвърчаха от гнездата си, стреснати от шума, и пляскаха с крила в листата. Ане Лене вървеше мълчаливо до мен, погълната от мислите си.
Amalie Hartmann
Между дърветата оттатък водата се виждаше като през тъмна рамка обширната, обляна от лунните лъчи низина, сред която тук и там се издигаха отделни селски къщи, прилични в мрака на облачета от мъгла. Беше толкова тихо, че не чувах нищо освен шумоленето на тръстиката, която растеше в рова.
- Виж, Ане Лене – прошепнах, – земята спи. Колко красиво е това!
- Да, Маркс – отвърна тихо тя, – а ти си още толкова млад.
- Нима ти не си?
Тя бавно поклати глава…
Минахме по широката пътека край рова, пълен с черна вода…
..........
Събуденият ми слух долови плисъка на вълните в далечината, които се разбиваха в тайнствените дълбини на морето и надигащият се прилив отново ги изхвърляше на брега. Почувствах се загубен в тази пустиня. Несъзнателно извиках името на Ане Лене и протегнах ръце към нея.
- Маркс, какво ти е? – извика тя и се обърна към мен. – Тук съм!
- Нищо, Ане Лене – отговорих аз, – подай ми ръка. Бях забравил морето и изведнъж го чух.
Стояхме на откритото място пред градинския павилион, чиито врати висяха на счупените панти. Луната осветяваше малката ръка на Ане Лене, която лежеше спокойно в моята. Никога не бях виждал лунна светлина върху ръката на момиче и изпитах онази странна тръпка, смесица от желание за земна радост и болезнено усещане за преходността й. Несъзнателно стиснах по-силно ръката на момичето, но в същия миг сведох очи към земята с плахостта, характерна за младостта. Когато Ане Лене мълчаливо остави ръката си в моята, се осмелих да я погледна. Тя бе обърнала лице към моето и ме гледаше тъжно. В погледа й имаше и съчувствие, но и днес не мога да кажа към кого, към мен или към себе си. Тя се освободи внимателно от мен и застана на прага на павилиона.
Видях как осветената от луната вода проблясваше през дупките на пода и хванах Ане Лене за роклята, за да я спра.
- Не се страхувай, Маркс – каза тя, когато влезе вътре и крехката й фигура се залюля върху разхлабените дъски. – Дървото и камъкът няма да рухнат заедно с мен.
Тя отиде до отсрещния прозорец, погледа известно време светлата нощ навън, после вдигна стария тапет, който висеше на стената до нея, и се вгледа в полуизтрите картини под лунната светлина.
- Изтрили са се – промълви тя. – Красивите пастирски двойки също исках да се сбогуват. Сигурно най-сетне са разбрали, че чистите, напудрени дами и господа, с които някога си прекарваха толкова добре през лятото, един по един са си отишли. Някога… – Тя понижи глас и заговори като на сън – … Някога и аз бях тук, но бях малко дете… Виб често ми е разказвала… Сега всичко се разпада. Аз не мога да го задържа, Маркс! Защо ме оставиха сама?
(Не са те оставили, живота е борба и ти трябва да се бориш, но твоята красота е в това, че не се бориш!)
Не можех, не исках да чувам такива думи от устата й.
- Да се прибираме – помолих. – Другите скоро ще поискат да се връщаме в града.
Тя не ме чуваше. Отпусна ръце покрай тялото си и бавно изрече:
- Той беше прав. Той би взел момиче от такава къща…
В очите ми нахлуха сълзи.
- О, Ане Лене – извиках и стъпих на стълбата, която водеше към павилиона, – аз ще те взема. Подай ми ръка! Знам обратния път към света.
Ане Лене се наведе напред и трескаво размаха ръце срещу мен.
- Не! – извика тя и в гласа й имаше смъртен страх. – Не ти, Маркс. Остани на мястото си! Няма да издържи и двама ни.
пак Amalie Hartmann
Още един миг гледах крехките очертания на милото лице, огряно от лъч мека светлина. Тогава се случи нещо и отмина толкова бързо, че паметта ми не беше в състояние да го съхрани. Една дъска от пода се счупи и единият й край се вдигна във въздуха; видях блясъка на бялата дреха и чух как нещо тежко падна във водата. Широко отворих очи. Луната осветяваше празното помещение. Исках да видя Ане Лене, но тя не беше там. Имах усещането, че нещо в главата ми бяга и аз трябва на всяка цена да го настигна, за да не полудея. Докато тези абсурдни мисли преминаваха през главата ми, от къщата долетя танцова музика. Това ме върна към действителността. Изкрещях и скочих във водата. Ровът беше дълбок, но аз съм добър плувец. Гмурнах се и затърсих с ръце между хлъзгавите растения, които избуяваха от дъното. Отворих очи и се помъчих да погледна, но видях само неясна светлина някъде над главата си. Дрехите, които не бях свалил, ме принудиха на повърхността. Поех дълбоко и повторих опита си. Напразно. Излязох на стръмния бряг и се загледах безпомощно към рова. На рамото ми падна тежка ръка и хрипкав глас извика:
- Маркс, Маркс, какво правите тук? Къде е детето?
Беше Виб.
- Там, там – изкрещях аз и размахах ръце към рова.
Старата жена ме хвана под мишница и насила ме изведе на пътеката. Най-после можах да й кажа какво бе станало и двамата хукнахме покрай водата, чак до беседката в ъгъла на градината, където големите стари елхи бяха потопили клоните си в тъмните води. Там най-после я открихме. Очите й бяха затворени, малката ръка здраво стисната.
Дадох няколко разпореждания на старата Виб за онова, което трябваше да се направи, изведох кафявия жребец от обора и препуснах към града да повикам лекар, тъй като бях начинаещ и нямах доверие в способностите си. Върнахме се бързо, но сенките на преходността, които толкова рано бяха паднали върху този млад живот, не му позволиха да се надигне.
Когато след няколко часа потеглихме обратно към града, низината мълчеше тържествено, а виковете на птиците, които летяха към морето в нощта, идваха от неизмеримата далечина, в която моето неопитно сърце отчаяно се мъчеше да намери следа от онази, която се бе изгубила в безкрайното пространство.
отново Amalie Hartmann
Сегашният собственик на Щатсхоф е Клаус Петерс. Той разруши стария господарски дом и издигна на негово място модерна къща, в която живее със семейството си. Стопанските постройки са отделно. Той се оказа прав – живее много добре. Изпраща в Англия най-големите угоени волове; стаите му са пълни с разкошни мебели и той и неговата Юлияне сияят от здраве и благоденствие. Аз вече никога не стъпих там.
(В нея имаше МНОГО СЛАБОСТ, а в него имаше МАЛКО СИЛА!)
ИДЕАЛА В ЛЮБОВ - Луцинде - по Фридрих Шл...
"Вилхелм Майстер" 2 - ГЬОТЕ - ...
https://www.vbox7/play:74e5377007
https://www.vbox7/play:7f837dff4c
https://www.vbox7/play:f8a352e6a1
НЕ се "връзват" с подбрания текст от новелата, но са приятни за гледане
22.11.2016 00:06
възхищавам се от нещо - провокира естетическото ми чувство и го предлагам както тези изображения на манекенки, актрици не са
клиповете в постинга ако си забелязала също нямат връзка с новелата
трите ми клипа под постинга като коментар с джентълмени също нямат такава връзка
ХАРЕСВАМ НЕЩО - ВМЪКВАМ ГО - БЛОГА ЗА МЕН НЕ Е КНИГА, НЕ Е ОТГОВОРНА ТРИБУНА ИЗИСКВАЩА ПЕРФЕКТНОСТ, за това си позволявам и правописни грешки в постингите ми, които иначе бих поправил ако не беше блог
впрочем в моята неперфектност съм по-перфектен от маса хора в блога и в живота
22.11.2016 00:43
ТЯ
Хъм, странна логика имаш.
Хубави момиченца, но поне пълнолетни да бяха... :)
АЗ
това не е актова фотография - няма нужда от пълнолетност
Ще рече гьоте, беетовен, нбол елини, байрън, норвежци всички които са писали стих, музика, проза, скулптура за малки деца и тяхната красота и деца са какво - педофилили... педофил е чйакосвский и това на истина, стотиците творци през вековете не
прости ми - но почти малоумно твое лс
нешщо искаш да ми кажеш или?
ТЯ
Малко си го поскърпил постинга да ти кажа честно, като съшита рокля от различни платове, не се обиждай... :)
АЗ
аз няма м логика а усещане в случая за красота - логиката на твоето лс с това за годините е вече странна логика меко казано
ти ме уби?!
ти "закла" вековното изкуство що иде реч до дете биоло момиче или момче и що иде реч до деовйка или до детето-жена
като живееш в мръсния 20-21 век не ме снизявай до твоите съмнения и странна логика
а моите постинги блестят въпреки кърпежа, при мен е висша класа - не се лигавя и не се изхвърлям - съзнавам го
защо съм нива над масата в блога
- превеждам често неща до които българина не стига, не намира, не знае как да търси и няма в превод на бг - неща находки
- предлагам изображения и клипове на ниво, защото обладавам изключително естетическо чувство, особено такова за мъж
- начина по който представям нещата и вербалната ми сила като смелост и въздействие в блога е рядка - мъже като мен в блога има единици
логично е да съм нива над повечето - ето това е логика на истйна, не изхвърляне
чела ли си колко велики творци и някои емблематични фигури са писали за детето-жена и за детето въобще - съзнаваш ли колко стихове, песни, дори проза и помалко скулптури има за това векове преди нас
сериозно, толкова ли си днешна та да ми кажеш/пишеш това за годините и разбира се аз не съм гьоте, нито се сравнявам с него Бога ми, но красотата, стремежа, преклонението, възхищението, съзерцанието, споделянето на хубавото в текст или изображение не е възбранено
ИЗВИНИ МЕ АКО БЯХ МНОГОСЛОВЕН И ЕКСПАНЗИВЕН, но прям и прав
Стилът на писане говори...
Знам те като прям, откровен човек...бунтар... и не е нужно да (им) обясняваш...
Поздрави!
Приятен ден!
Тази невинност е рядко срещана в нашият свят. Сега на жената-момиче се гледа предимно като на красиво месо за секс, а мъжът-ловец е смелият плейбой чийто многобройни завоевания са въпрос на чест.
В твоя постиг има неповторима красота, чистота, която объркват.
Например: "Сърцето ми биеше толкова силно, че ме беше страх да не издаде без думи най-съкровените ми мисли".
Много мило и сладко.:)
Поздравления за хубавия постинг!
02:09
Поздравления, germantiger!
Стилът на писане говори...
Знам те като прям, откровен човек...бунтар... и не е нужно да (им) обясняваш...
Поздрави!
......
Много си заковала с този коментар - все едно и аз бих го написал като теб.
Благодаря ти - много ясно, безкомромисно и категорично, че и вярно от теб.
Блогърката е ок - тя попита човешки, аз бях рязък може би излишно, а тя пише красиво в блога си, можех и по-спокойно да уясня отговора ми.
09:09
Много силен разказ за един различен живот. За се чете с въображение е по вече от полезно. Прави ли ни личности блога- мисля да с такива постинги.
Приятен ден!
......
Много силна и красива похвала или оценка за постинга ми и мен, но разбира се, я заслужава Теодор Щорм, от мен само подборката на този текст, а е набран от НАДЕЖДА БРАКАЛОВА, за което й благодарих заслужено.
Коментара ти е великолепен, сериозен и ЗАДЪЛЖАВАЩ за мен - много благодаря зав!
09:33
Определено написаното ме прехвърли в друг свят на страсти, копнежи и чисти чувства. Гледам снимките на момичетата и се опитвам в тях да открия образа на Ана Лене, но не откривам в тях нейната невинност. Може би заради съвременното им излъчване в което липсва срамежливост и има осъзната горда красота. Иначе са много красиви и нежни. Различни светове, различен начин на живот и различни чувства.
Тази невинност е рядко срещана в нашият свят. Сега на жената-момиче се гледа предимно като на красиво месо за секс, а мъжът-ловец е смелият плейбой чийто многобройни завоевания са въпрос на чест.
В твоя постиг има неповторима красота, чистота, която объркват.
Например: "Сърцето ми биеше толкова силно, че ме беше страх да не издаде без думи най-съкровените ми мисли".
Много мило и сладко.:)
Поздравления за хубавия постинг!
......
Действително това е друг свят и други времена.
И да, напълно ПРАВА СИ, че фотосите не изобразяват не само твоето, но и моето усещане за Ане Лене - така е!
ПОЧТИ НИКОГА НЕ НАМИРАМ СНИМКИ, КОИТО ДА МЕ УДОВЛЕТВОРЯТ КЪМ ТЕКСТОВЕТЕ КОИТО ПОСТВАМ и почти винаги съм недоволен в себе си, но явно съм на думите - като няма риба и рака е риба.
следващия ми коментар е лс от диалога с блогърката, но показва част от споменатото от мен - разминаване
Аз също ти благодаря за милия коментар и отбелязаното изречение със сърцето, действително е емблематично, характерно.
00:19
Момичето в рааказа е малко - вероятно девойка под 20, тези модели също - вероятно това е общото, ниощо повече... о, не - има още - красотата и внушението в някои фотоси - пъвата в черната смъртност, последната с "воал" като край завеса, жертва, някои други също в усещането ми.
......
пропуснал съм да добавя, че фотоса с Аменда Ниммо кореспондира с текста за порастването на героинята, предпоследната в постинга снимка с някаква предаденост пред живота в погледа на модела итн.
Предполагам други четящи и то от много време са имали тези съмнения или неприемане на изображенията в блога ми и имат своята правота собствено лична за тях, така-че покрай този постинг имах случая да споделя моята позиция, а именно:
- по деца не си "падам", педофил не съм, никога дори не съм се интересувал от тийн категории в интернет, които немалко мъже гледат
- играя с деца в живота, вдетинявам се, въргалям се, обожавам да играя с деца, дори повее от някои жени
- изображенията с модели в мои постинги намират място така: НАМИРАМ НЕЩО КРАСИВО - ВМЪКВАМ ГО В ПОСТИНГИ ДОРИ НЕ ВИНАГИ НА МЯСТО - СЪЩОТО ПРАВЯ И С КЛИПОВЕ, МАКАР ПО-РЯДКО
- НЕДОВОЛЕН СЪМ, ЗЩАОТО СНИМКИТЕ РЯДКО СЪОТВЕТСТВАТ НА ЧИСТОТАТА, ВРЕМЕТО И ПЕРСОНАЖИТЕ В ТЕКСТОВЕТЕ ОТ ВЕЛИКИ АВТОРИ, НО КАТО НЯМА РИБА И РАКА Е РИБА
- за себе си съм убеден, че така с тези модели които са КРАСИВИ ЗА МЕН е по-добре отколкото без тях, аз също получавам удоволствие като ги постна, повечето са великолепни поне за мен
в гороното не се обяснявам, опросто съм типично буквално детайлен - характерно за мен
Имам усещане и за страст или сексуалност, различно от това в постинга
ДИАПАЗОН - ТОВА МИ Е СЪЩНОСТ, без изв. за самочувствието с покритие
Има такива мъже и хора, които обемат и обземат крайности или контрасти
не е типично, не е нормално, рядко срещано е или не толкова рядко
това съм аз и тези които ме познават реално знаят, че е точно така
За мен беше приятна изненада - много красота, ефирност в изображенията - почти неземни същества!
Най-вече много приятна новела - детска искреност, чистота, плахост в чувствата - описанието много елегантно и грабващо вниманието - потапяш се неусетно, съпреживяваш и сливаш в героите и природата.
С две думи - много красота и мисъл!
12:37
Поздравления!
За мен беше приятна изненада - много красота, ефирност в изображенията - почти неземни същества!
Най-вече много приятна новела - детска искреност, чистота, плахост в чувствата - описанието много елегантно и грабващо вниманието - потапяш се неусетно, съпреживяваш и сливаш в героите и природата.
С две думи - много красота и мисъл!
ще те рецитирам особено в това от теб:
детска искреност, чистота, плахост в чувствата - описанието много елегантно
С две думи - много красота и мисъл!
Споделям абсолютно!
... и трагедия
Вярвам ще разбереш,че за педофилите е шега. :))
14:07
Провокираш ме да подготвя естетически,приятни постинги за теб. :)))))) С намигването, че всички мъже по някое време ставате педофили,а аз отдавна проходих,навърших пълнолетие и тези дни с болка констатирах,че вече губя очарованието си.:)))))))
Вярвам,че ще разбереш,че е шега. :))
......
Знам ли, може и да е така в какво се превръщаме :) ?!
Жалко ако е така и е до съзнание...
Трдуно да не кажа невъзможно е някой да ме впечатли що иде реч до физическа нордическа красота намерена от друг и постната.
Аз почти ежедневно търся, намирам, проучвам и дълбая в това - знам хиляди "образци" на тази красота вкл. с потеклото им
Тези в постинга не влизат дори в моите топ 100 - и не се шегувам - примерно на четеца ми имам 90 фотоси на норд женска красота и нито една от тези не влиза в това 90.
Във всеки случай ще полюбопитствам ако направиш нещо подобно като заявеното от теб, а и кой знае - винаги се намира нещо ново, изненадващо - никой не знае всичко - само глупака си мисли, че знае всичко.
Остава мечтателното им присъствие в индивидуалното въображение и авторовата инвенция.
Градът
Далеч до сивото море
лежи един вековен град;
мъглите вихър лих дере,
бучи тревожното море
безкрай над стихналия град.
Там няма лес, не носи зрак,
ни птича песен пролетта;
наесен диви гъски с грак
прелитат нощем на орляк,
трева се люшка по степта.
Но моето сърце е в теб,
сив град до сивото море,
и мойта младост е добре
закътана навеки в теб,
сив град до сивото море.
В Шлезвиг-Холщайн германското население винаги е било мнозинство съотнесено към датското, дълго време тези области са датски въпреки германското преоблдаващо население, след 1860г и една скоротечна "война" стават германски, а след ПСВ част от тях отново са дадени на Дания - областите около Фленсбург.
Хубаво е че учат датски - така или иначе там са смесени, а датчаните по произход са германски народ, знам великолепни датски модели - АМАЛИЕ ХАРТМАНН В ПОСТИНГА МИ Е ДАТЧАНКА ВПРОЧЕМ
Wypros na wkus, no ima[e edin laf
РУСО ГЛАДНО НЕМА...
...И ПЕШ НЕ ХОДИ!
Остава мечтателното им присъствие в индивидуалното въображение и авторовата инвенция.
Сърце и душа не ми дава да те рекоментирам след такъв коментар - благодаря ти!