От прозореца всеки ден чакам зората.
Гледам как изкачва етажите на двете сгради –
ту колебливо, ту бързо,
за да запълни пролуката между тях.

И чак тогава мракът изтънява.
През прозрачния вече въздух изгрелите цветове –  
напълно разсънени, ще се протягат на воля.  

Обичайният градски смог обаче
и днес иска да ги вдиша:
пак поема дълбоко ярките молекули
и полека-лека изгревът изглежда посърнал и смален.