... остерлинги – така от стари времена англичаните наричали германските търговци установили се в Лондон...

...благородния райнвайн проникнал в Англия от времето, когато Хенри II дарил право на вноса му в Лондон на кьолнските жители. Рейнското вино можело да се намери само в някои от най-добрите таверни сред които била и „Глигана”, впоследствие прославен от смаия Шекспир, избрал таверната за подвизите на Фалстаф и други свои герои.

Над всяка врата стоял собствен надпис и табела. На една от тях пишело, че на влизащите в ханзейския двор се предлагат „радост и доволство, мир, спокойствие и добронамерено веселие”; друг указателен надпис гласял, че „златото трябва да роди изкуство и да е продукт на честен труд”; трети надпис плашел с наказание този, който се осмели да наруши обичаите и традициите на Ханзата. Под покрива се мъдрел двуглав орел – герба на Германската империя.

Ние ханзейците доброволно сме приели някои задължения към град Лондон, който гостоприемно ни приюти. Ще участваме в защитата му ако се наложи и имаме задача не само да поддържаме сградата на Епископските врати излизаща на север, но ако трябва да поддържаме и стража в защита на тези порти.

Отец Анселм не можел да се нагледа на племенника си, и действително юнак бил този Раймар Стеен, надарен от природата с външни и вътрешни качества! Малко го състаряваше гъртата му тъмна брада, но пък за сметка на това му придаваше мъжествен вид. Раймар имал славно телосожение; приличаше повече на храбър войн, нежели на мирен търговец – очите му безстрашно блестяха, в ръцете му се усещаше мощ, цялата му фигура внушаваше това. Честността с която отговаряше на думите и приветствията на чичо си издаваше в младия мъж доброто му сърце.

Вън от Лондон, прогонете ги от Англия! – ревеше тълпата...

Раймар наистина се оказа превъзходен боец,който умело отразяваше ударите на двамата си противници, но и сам ги атакуваше енергично и с устрем.

А тълпата щурмуваше все по-нависоко, след минути достигна площадката от която към сградата водеха няколко врати. Раймар и Тидеманн с труд се бранеха срещу множеството и успяха накрая да се вмъкнат в кантората. След тях се стремяха да пробият Торсен и тълпата около него. Когато осъзна, че смао със силата на меча ще може да спаси приятеля си, тогава Раймар с огромна сила се хвърли напред срещу датчанина, че последния на удържа на натиска, слвече си и изтърва оръжието. Германеца натисна с крака си гърдите на поваления враг и размхвайки меча викна към множеството: - Или сега всички ще се махнете или аз ще промуша датчанина директно в сърцето!

Богобоязливите ханзейци се бяха погрижили да издигнат германска църква, вкоято монах извършваше служби. Редом с църквата се намираше оръжейна палата в която всички ршеили да пристъпят църквония праг оставяха въоръжението си. Предпазливаостта далеч не беше излишна – в Средновековието ръката често хващаше меча и прибързано посягаше към ножа... Ханзейските търговци бяха учудващо непретенциозни в своите житейски потребности. В това човек лесно се убеждаваше като погледне малките им стаи и обраната мебел. Самия Госвин Стеен живееш в такъв любекски дом – твърдо легло, стол и работна маса. 

Към търговския дом тичаха няколко човека и всички в един глас викаха: - Датчаните нахлули в Готланд! Превзели са Визби! В отговор се разнесоха вопли на изненада и ужас.

Отдавна всички смътно предусещали тази беда – крал Волдемар замислял нещо лошо и опасно. Въпреки това очакване, вестта за превземането на Визби предизвикала смущение и после страх. Все пак на никой не му идвало на ум, че някой ще посегне и сложи ръка на найстария център на германската търговия и мореплаване, град в който германците били толкова много, че имали съшите права като готландците и дори били допускани в управлението на този град.

Ние се приближихме към брега, но не смеехме да се сближим с огромното множество хора, което крещеше и умоляваше: „Спасете ни от датчаните – те пребиха нашите бащи и братя!” И тогава забелзахме, че развълнуваното море от хора се състоеше почти само от жени и момичета.

Готланците се отдалечиха. Ханнеке погледна след тях и поклати глава. Той просто не можеше да разбере равнодушието на тези хора, не приемаше спокойствието на тези шведи, както и не бе в състояние да свикне към скушното еднообразие на природата им.

Тази тясна вътрешна връзка,която съществуваше между германските търговци бе плод на повече от столетие съвместен бит и труд. Тя се откриваше отчасти в близкото устройство на градовете им, в начина им на живот и напомняше по-късните американски и австралийски градове, които сякаш бяха построени по един образ и подобие. Домовете и улиците на ханзейските градове бяха сходни навсякъде, планирането им, живота в тях бе един и същ и това наглед показваха старите квартали на Любек, Стасбург и Данциг.

Всички те бяха опасани от дебели стени със зъбери и кули, около тях с дълбок ров, а зад стените лабиринт от тесни улички, къщи от кирпич, високи и мрачни понякога. На всеки ъгъл или кръстовище можеше да се натъкнеш на часовник или болница, на карантина с чумави преди и над целия този на пръв поглед безогледен хаос се възвисяваха стройни,тънки и островърхи църкви стремително заболи в небесата кръстове и камбанарий. ... нямаше ги южно или средногерманските фонтани, мрамор, изящни орнаменти или бронз... С една дума, германския север беше чужд на изтънчения южняшки вкус развил се от честите сношения с Италия. За смтка ка това ханзейските градове бяха пълни с шум и движение, особено в кварталите на занаятчиите и търговците.

Цели поколения Стееновци бяха започнали и завършили своя земен път вдолния етаж на този дом, разположен недалеч от старото кметство, работейки в тясна кантора, при лошо осветление проникващо само през кръгли стъклени прозорци и процепи. Редом с кабинета имаше обширна зала, главния склад на търговския дом в който совбодно можеше да влезе карета запрегната с четири коня и да направи пълна маневра в кръг. Там на стените до грамадните порти висяха шлем, меч и бойни доспехи останали от старите поколения и съжителстваха със сушена риба треска, денкове с различни стоки, бъчви пиво и любекско сукно. Неслучайно Госвин Стеен бе наричан рицаря на селдата!

В последно време този най-богат ханзеец се беше видимо променил. Това най-добре усещаха жена му и дъщеря му,които с тъга съзнаваха, че веселия и приятен семеен живот, доскоро огласящ този дом вече е минало. Всичко се превръщаше в прах и отминаваше. След като Раймар Стеен не успя да защити Бойската флотилия от набега на морски пирати, щастието напусна фамилия Стеен. Отношенията между баща и син станаха напрегнати, подозренията растяха, случваха се всякакви недоразумения. От двете страни се усещаше някаква едва ли не обидчивост, която избухваше от най-малката дума и искрата се разгваряше в пожар по дребен повод. На мястото на старото разбирателство и мир, настъпи време на раздор и нито госпожа Мехтихилда, нито дърщеря й Хилдегард можеха да примирят бащата със сина. Независимо от любовта към Раймар, те двете си отдъхнаха,когато той се запъти към Висби, за да поеме управлението на тамошното им представителство. Те се надяваха свремето всичко да утихне, да има помирение, защото таква беззаветна любов каквато имаше преди Госвин към сина си Раймар може временно да отслабне, но не може да се прекъсне.

Както и да опитваше, каквото и да правеше фрау Мехтхилда, дори да молеше,но той не зкаваше ни една дума, не откриваше сърцето си и оставаше със своите мрачни мисли. Това беше непоносимо за жена му и защото дълги години двамата с мъжа й винаги деляха радости и грижи, без да крият един от друг сърцата си. А сега Госвин Стеен явно вървеше по някакъв свой собствен път и в гърдите си криеше страшна тайна от вярната си съпруга.

В ония времена на кредита не гледали с лека ръка както днес; търговците много рядко се решавали на кредит, дори трудно давали един на друг, винаги искали нотариален документ и залог. Ето защо Виттенборг бил озадачен, когато разбрал, че Стеен не взел дори залог от човека на който услужил с пари. Изненадата била още по-голяма, когато в длъжника бе разпозната фигурата на датчанина Кнут Торсен наскоро изключен от обществото на ханзейските търговци.

На всичкото отгоре заем и на човек принадлежащ към нацията на враждебен крал обявил война! Къде е Вашата така известна предвидливост, внимание и педантичност към делата? Помислете, та Вие може да се окажете в затруднено положение ако този Торсен не удържи на думата си и не върне сумата в определения за нея срок.

Раймар ускорил крачка насреща баща си за да се прегърнат, но на половината път се спрял... Погледа на бащата не показвал ни бащина любов, ни топли чувства... Радостното настроение господстващо до този час бързо изчезнало и майката с дъщерята до нея удивено погледнали към бащата, с боюзън балюдавали сцената... Раймар дълбоко въздъхнал, свил ръце към сърцето си. Майка и сестра го прегърнали, касвали му добри думи, а той им птвръщал след което се приближил към прозорецапред който стоял баща му: - Нося добри вести от Визби. Кантората ни както другите бе атакувана от войниците на аттердага, но ние успяхме да укрием от врага всичко налично, а най-много се отличи от нашите младия Ян – сина на Ханнеке.

Госвин Стеен скръсти ръце на гърдите си, наклони глава и пристъпи към сина си: - Благословен е този баща, чийто син не е страхливец. Дори му завиждам. Сега вече разбираш ли ме? Със страшен поглед Госвин гледал Раймар, а последния леко се изчервил. – Вижда се, твоята съвест добре ме разбира и без да изречеш една дума! – възкликнал бащата. Раймар отстъпил крачка назад: - Кълна се в Бога, думите ти за мен са загадка!.. – Наистина ли? – язвително попитал Госвин Стеен. – Тогава ще трябва да подскажа на несъобразителния ти ум нещичко. Току-що казах, че завиждам на такъв баща, който има храбър син, и завиждам, защото с болка съм се убедил, че моя единствен син е подъл страхливец! - - Татко! – извикал Раймар и вдигнал в емоция ръце сякаш да се предпази от въображаем удар... Майката и дъщерята побледнели като платно. – Да, подъл страхливец, - повторил стария Стеен без да сдържа повече злобата си, - страхливец, който заслужава да го пребият с пръчки!.. – Тате! – още веднъж възкликнал Раймар, но в гласа му се долавяло отчаяние. – Позор, петно на позор върху стария ми дом, започнал да крещи в сляпа ярост бащата, грубо отблъсквайки съпруга и дъщеря, които в порива си протегнали ръце към него. – Стахливец, който със своето малодушие довежда до край цялото си семейство... – Спри! – прекъснал го Раймар. – Ни дума повече баща ми, ако не искаш да забравя синовния си дълг по отношение на теб!..

- И ти нещастнико си позволяваш да ме заплашваш! – В мислите ми няма нищо от това, татко; но в жилите ми тече огнена кръв и за това ме пощади,не ме позори и не ме вини напразно без причина... Татко мой, - започна сина с наглед спокоен тон, но в него се усещаше вътрешно вълнение, - ако на улицата ме беше оскърбил човек от низшето съсловие, то просто щях да го ударя. Ако ме бе засегнал човек равен на мен, той аз щях да изисквам да хванем с него мечове, но пред теб татко аз съм безсилен и невъоръжен – не забравяйте това! Бащата, разбира се, има правото да кори сина си, дори да го наказва и да го нарича с позорни думи, но стига в тях да има капка справедливост, основание за жерстоките думи. Тогава той не трябва да крие повода заради който го нарича с тези сурови слова и с унизителното клеймо за страхливец. Слушайки Раймар, Госвин Стеен се задушаваше от ярост и за това отговори приглушено и сподавено: - Прекрасно! Ти ще намериш в мен най-справедливия баща на земята. Но аз не искам твоята майка и сестра да видят лицето ти, позора ти когато те се отразят на твоя лик ако в теб има дори капка съвест. Оставете ни един на един!

Минути по-късно Раймар излезе от стаята със страшно изкривено лице. Бодрия му вид характерен за него бе безследно изчезнал и на лицето му се четяха страдание и мъка. По очоте му си личееш, че сълзите напираха,но той правеше неимоверни усилия да ги задуши и овладее. Устните му бяха свити, опитваше се да изглежда спокоен, докато сърцето му се късаше от болка. Косата му в безпорядък падаше на челото и скулите му... Майката и сестрата го хванаха за ръцете, искаха да го удържат. Ръцете на сина бяха студени като лед, а тона му хладен: - Всичко свърши и ние ще се разделим завинаги! – Раймар! – извикаха в един глас жените, но той продълаваше: - Не може да бъде иначе; аз никога повече няма да вляза в този дом, реших!

- Не и не! – ридаеше майката. – Това не трябва да е така, не е правилно!.. Не бива толкова присърце да вземаш думите на баща си! – убеждаваше го майка му, докато Хилдегард го прегръщаше нежно в опита си да помогне. – В последно време в него има някаква промяна, ядат го грижи, нещо странно... ето защо ние всички трябва да сме по-снизходителни, та ти знаеш добре, че с любов може да се постигне всичко; а ти Раймар добре зная, че обичаш баща си с цялото си сърце... – Дива ненавист има в погледа ти. Боже мой! Какво наистина се случи! – Сина загуби баща си! – с усилие промълви Раймар и накрая се просълзи закривайки очи.

- На какво се чудите? Гняв къса сърцето ми,но при все това не мога да напусна този дом без сълзи на съжаление и без да помисля за своя баща. – Но за Бога, кажи ни какво стана там между вас? – питаше майката. – Разкажи ни всичко за да ви помирим! – Никакво примирение не може да има между нас двамата. То е невъзможно! – Как? Защо? – едновременно питаха майка и сестра. – Защото ми е противно! – разгорещено изрече Раймар. – Защото тук под краката ми земята гори, защото съм длъжен да изтрия в сърцето ми всекис помне оттук, да изкореня онова време в паметта ми,когато тук живота ми бе мил... Моля те, спри се, - молеше майка му, - не вземай грях на душатъа си пред Бог и баща!.. – Виждаш ли, майко, това горещо червено петно? Това е удара на бащината ръка,който изгаря и вечно ще изгаря у мен... Аз никога не съм имал особено високо мнение за мен. Виновен ли съм, че баща ми е преувеличавал собствените ми достойнства в негова мечта? Предполагам, че съм се провинил в някакво действие необмислено; но това не заслужавах, собствения ми баща да ме позори и удари...

Ако не бях плът от плътта му, - Бог ми е свидетел! – той скъпо щеше да плати за оскърблението, което ми нанесе! Но тъй-като ми е баща, аз съм длъжен да изтърпя тази смъртна обида. Оттук-нататък всяка кръвна връузка между нас е разкъсана... Слушайки всичко това майак и дъщеря отговаряли само със сълзи, вместо с думи. Те вече бяха почувствали, че семейното щастие бе погинало, че ангела на мира бе отлетял от този дом в който доскоро царуваха мир и любов заедно с преданост и доверие.