по ШАРЛЪТТ БРОНТЕ

Това момче е юноша на петнадесет години, слаб и висок за възрастта си. По лицето му се чете толкова малко отзивчивост, колкото и раболепие — очите му сякаш са готови да забележат всеки зараждащ се у другите опит за контрол или надмощие, а останалите му черти подсказват качества на характера, винаги готови за отпор. Умните възпитатели избягват ненужната намеса в живота на това момче. Суровото отношение към него не би довело до нищо, а ласкателството само би влошило нещата. Момче като него е най-добре да бъде оставено само на себе си. Времето ще го възпита, а опитът ще го научи.

 

         — Утешителко! Думите ви ми носят тъга и радост. Твърде изнемощял съм, за да кажа какво чувствувам, но докато говорите, аз наистина преливам от чувства.

         — Ето аз съм до вас, където мислех, че никога вече не ще мога да бъда. Разговарям с вас, виждам, че ме слушате с желание и ме гледате любезно. Нима можех да разчитам на това? Бях обзета от отчаяние.

         Мур въздъхна толкова дълбоко, че въздишката му прозвуча като стон — с ръка закри очите си.

         — Господи, пощади ме, за да изкупя вината си!

         Такава бе неговата молитва.

         — Каква вина?

         — Да не говорим за това сега, Кари — все още не съм достатъчно здрав и силен за това. Беше ли мисис Прайър край вас, докато боледувахте?

         — Да — отвърна Каролайн с усмивка. — Знаете ли, че тя е майка ми?

         — Да, чух. Хортенз ми каза. Но искам да чуя всичко от вас. Чувствувате ли се с нея по-щастлива?

         — Как! Мама? Тя ми е толкова скъпа, че просто не мога да го изразя с думи. Бях изцяло отпаднала и тя ме изправи на крака.

         — Заслужавам да чуя това в момент, когато едва мога да вдигам ръка до главата си. Заслужавам го.

         — Но това не е укор към вас.

         — Това е горещ въглен върху главата ми, както и всяка дума, която отправяте към мен, всеки поглед, който озарява прекрасното ви лице. Елате по-близо, Лина и ми дайте ръката си, ако слабите ми пръсти не ви плашат.

         Тя пое тези слаби пръсти в двете си малки ръце, наведе глава et les effleura de ses levres* (тук използувам френски, защото думата „effleurer“ е изискана дума). Мур бе дълбоко трогнат — две големи сълзи се търкулнаха по хлътналите му страни.

         [* И ги докосна с устни (фр.) — Б.пр.]

         — Ще запазя тези неща в сърцето си, Кари. Ще съхраня тази целувка и един ден отново ще ви я припомня.

 

Вкусил веднъж от силното вълнение, Мартин поиска втора глътка; опознал веднъж сладостта на силата, той не желаеше да се раздели с нея. Мис Хелстоун — тази девойка, която винаги бе наричал грозна и чийто лик сега непрекъснато бе пред очите му ден и нощ, в мрак и на слънчева светлина — бе престъпила прага на душата му. Терзаеше го мисълта, че е възможно посещението никога да не се повтори.

         Макар и да ходеше на училище, Мартин не бе обикновен ученик — съдбата му бе отредила живот на особняк. Няколко години по-късно той положи големи усилия, за да се издокара по образеца на останалия свят, ала това никога не му се удаде — остана белязан от знака на неповторимостта. Сега седеше безучастно на чина си в училище, като се питаше наум как да прибави още една глава към току-що започнатия роман в своя живот — все още не му бе известно колко много започнати „романи за цял живот“ са предопределени никога да не просъществуват след първата или най-много след втората си глава. Съботния следобед той прекара в гората с книгата с приказки и с онази неписана книга на собственото си въображение.

 

Така отвърна синът й с онова неописуемо спокойствие на един истински Йорк, който знае какво иска и как да го постигне, а ако се намери притиснат до стената и няма спасителен изход, ще се остави да бъде премазан, но никога няма да капитулира.

 

Мартин стигна рано в църквата.

         „Ако времето я уплаши (това си е една истинска декемврийска буря) или пък ако онази мисис Прайър не й разреши да излезе и аз не я видя след всичко това, ще се ядосам истински. Но независимо какво има навън — буря или ураган, градушка или поледица, — тя е длъжна да дойде. И ако нейният ум е достоен за очите и чертите на лицето й, тя ще дойде — ще дойде заради възможността да ме види, както и аз съм дошъл за това. Ще поиска да чуе нещо за проклетия си любим, както аз ще искам да вкуся онова, в което по моему се заключава целият смисъл на живота, цялата му същина. Аз смятам, че да живееш без приключения, е все едно да пиеш изветряла бира вместо шампанско.“

         Той се огледа. В студената и тиха църква нямаше никой, освен една старица. Със заглъхването на камбанните удари започнаха да се появяват един по един възрастни енориаши, които смирено заемаха празните места. Само най-слабите, най-възрастните и най-бедните остават верни на майката — църква въпреки капризите на времето. Така и в тази ужасна сутрин не дойде нито едно от заможните семейства, не се появи нито една от техните карети — редиците от запазени столове с възглавнички бяха празни. Само по голите дъбови скамейки се бяха наредили беловласи възрастни люде и изнемощели бедняци.

         „Ще си навлече презрението ми, ако не дойде“ — промърмори Мартин на себе си кратко и свирепо.

         Широкополата шапка на пастора бе преминала през вратата — мистър Хелстоун и помощникът му се намираха зад олтара.

         Камбаните спряха да бият, пюпитърът се запълни, вратите се затвориха и службата започна. Мястото, определено за семейството на пастора, остана празно — тя не бе дошла. Мартин я презря.

         „Недостойна твар! Празно същество! Обикновена измамница! И тя е като всички момичета — слаба, егоистична и повърхностна!“

         Това бе литургията на Мартин.

         „Тя не прилича на портрета вкъщи — очите й не са големи и изразителни, носът й не е прав, нежен и с гръцки профил, устата й не притежава онова очарование, което очаквах и за което си мислех, че би могло да ме извади от мрака на най-лошите ми настроения. Какво е тя? Една хартийка за намотаване на кълбета, кукла, играчка, с една дума — момиче!“

 

И за зла участ в този момент църковната врата отново се отвори и местата между скамейките започнаха да се изпълват — в църквата се разнесе топуркането на сто малки нозе. Това бяха учениците от неделното училите. През зимата в Брайърфийлд обикновено държаха тези деца на топло, докато дойдеше време за причастието и проповедта — чак тогава ги въвеждаха в църквата.

         Най-напред бяха настанени най-малките, а накрая, когато момчетата и по-малките момичета бяха подредени, когато под засилващите се звуци на органа гласовете на хора и богомолците се сляха в прочувствен химн, през църковната врата тихо влезе група от млади девойки, които завършиха процесията. След като се убеди, че всички са седнали, учителката им се отправи към скамейката на пастора. Сивото наметало и малката боброва шапка бяха познати на Мартин — това бе костюмът, който очите му болезнено бяха очаквали да съзрат. Мис Хелстоун не бе позволила на бурята да й попречи — въпреки всичко тя бе дошла на църква. Вероятно Мартин сподели радостта си с молитвеника — във всеки случай той скри лицето си там в продължение на две минути.

         Радостен или не, Мартин намери време да й се ядоса още веднъж преди края на проповедта — тя нито веднъж не отправи поглед към него или поне той не бе имал щастието да срещне очите й.

         „Ако — каза си той, — ако не ме забележи, ако покаже, че не занимавам мислите й, тогава мнението ми за нея ще стане по-лошо и по-неблагоприятно от всякога. Страшно жалко ще е, ако е дошла заради учениците от неделното училище с овчите им физиономии, а не заради мен или пък заради оня мършав дългуч Мур.“

         Проповедта привърши, благословията бе произнесена, богомолците се разотидоха, а тя не се бе приближила до него.

         Чак сега, когато се запъти към дома си, Мартин почувствува пронизващите игли на снежната вихрушка и ледения дъх на източния вятър.

 

Тя си тръгна. Чадърът и бе затворен, защото не можеше да го държи срещу силния вятър.

         „Нито е празноглава, нито е повърхностна — каза си Мартин. — Много ми се иска да видя какво ще направи без чужда помощ. Ако бурята не бе снежна, а огнена — като очистителната стихия, връхлетяла върху градовете в равнината*, — тя би минала през нея, за да си осигури пет минути разговор с оня Мур. Сега мога да заявя, че прекарах сутринта приятно — разочарованията я направиха по-кратка, а опасенията и моментите на гняв само превърнаха този разговор в още по-голямо удоволствие, когато той най-сетне се състоя. Тя очакваше да ме предума веднага, ала това няма да й се удаде с едно-единствено усилие — ще трябва да дойде отново и отново, и отново. Ще я поизмъча още за собствено удоволствие, ще я разплача пак. Искам да разбера докъде ще стигне, на какво ще се реши, за да се добере до онова, което желае. За мен е нещо странно и съвсем ново, че едно човешко същество може да мисли за друго толкова много, колкото тя мисли за Мур. Време е обаче да се връщам у дома — по стомаха си познавам колко е часът. Дали няма да налетя направо на патицата върху масата? Ще видим кой ще вземе най-голямото парче от ябълковия пай — Матю или аз.“

         [* Алюзия за градовете Содом и Гомора (библ.). — Б.пр.]

 

„Преди шест месеца излязох през тази порта — каза той — като горд, сърдит и разочарован човек. Сега се връщам по-тъжен и по-мъдър, доста слаб, но спокоен. Наоколо ми се простира студен, сив, но безтревожен свят — свят, в който, макар и да не храня големи надежди, поне не се страхувам от нищо. Всички робски опасения за затрудненото ми положение са ме напуснали — дори и да дойде най-лошото, мога да работя, както прави това Джо Скот, и да си вадя честно хляба. В такава съдба виждам трудности, но не и унижение. Преди време за мен разорението бе равносилно на личен позор. Сега не е така — вече зная разликата. Разорението наистина е зло, но такова, за което съм подготвен. Зная деня на идването му, защото съм го изчислил. Мога все още да го отложа с шест месеца, но нито с час повече. Ако до това време нещата се променят — а това е малко вероятно, ако оковите, които сега изглеждат нерушими, поосвободят нашата търговия от желязната си хватка (а от всички неща това е най-невъзможното), тогава все пак бих могъл да победя в тази дълга борба, бих могъл о, господи! Какво ли не бих направил! Но тази мисъл е кратковременна лудост — трябва да погледна нещата с трезви очи. Разорението ще дойде, ще посегне със секирата си към корените на сполуката ми и ще ги отсече. Ще успея да грабна една фиданка, ще прекося океана и ще я посадя в горите на Америка. Луис ще дойде с мен. Само той ли ще ме последва? Не зная, нямам право да питам.“

 

— И как изглеждаше тази душа?

         — Като храм, защото бе свята; като сняг, защото бе чиста; като пламък, защото бе ярка; като смърт, защото бе силна.

 

Недейте да треперите — погледнете ме в очите и вижте какъв клет, бледен и мрачен призрак представлявам, по-скоро способен да събуди съжаление, отколкото страх.

         Каролайн свенливо повдигна поглед.

         — Все пак внушавате страхопочитание, колкото и да сте блед — каза тя, като сведе очи пред погледа му.

 

— Каквото и да е сърцето ми, Шърли е робиня. Лъвицата! Ето че намери своя укротител. Може да е господарка на всичко наоколо, но господарка на себе си не е.

         — Значи вие се зарадвахте, когато открихте една посестрима по съдба в личност, която е тъй красива и властна?

         — Да, така е. Робърт, съвсем точно го казахте личност, която е тъй красива и властна.

—   Значи признавате, така ли? Посестрима по съдба, робиня?

 

Забелязах, че Хенри не прие с радост освобождаването си — момчето е още младо, но умее да мисли. Замисленият му поглед понякога странно се спира на мен — Хенри наполовина усеща кое ме свързва с Шърли и наполовина отгатва, че в сдържаността, с която тя се отнася към мен, се крие наслада, много по-скъпа за душата, отколкото всички ласки, които той получава. Този млад, куц и полувъзмъжал лъв би надавал рев към мен от време на време за това, че съм укротил лъвицата му и съм неин пазач, ако дисциплината, към която е приучен, и инстинктивната му привързаност не потискаха у него желанието да го стори. Върви, Хенри. Ти трябва да се научиш да приемаш дела си от горчилката на живота заедно с всички потомци на Адам, които са минали преди теб или пък ще дойдат след теб. Твоята съдба не може да бъде изключение от тази на останалите ни събратя — бъди благодарен, че са пренебрегнали любовта ти така рано, преди да се е превърнала в страст.

 

Винаги съм мислела, че вие сте застанали в този свят като самотен, но бдителен и дълбоко замислен стрелец сред някаква гора, че в колчана на рамото ви има повече от една стрела, а лъкът ви е запасен с повече от една тетива. Така е и с брат ви. Вие двамата можете да стигнете като скитащи ловци и до най-усамотените диви места на западните прерии, без да ви се случи нищо. Поваленото дърво ще се превърне във ваш дом, разчистената гора ще ви даде нивя от оголената си гръд, бизоните ще почувствуват точните ви изстрели и с наведени рога и гърбове ще ви отдадат почит, рухвайки в нозете ви.

         — И навярно някое индианско племе — Черните ходила или Плоските глави — ще ни предоставят по една невеста, така ли?

—   Не (колебливо), мисля, че не. Тези диви жени са ужасни. Мисля, че… всъщност надявам се, че нито един от вас двамата няма да сподели домашното огнище с жена, на която не може да подари сърцето си.

 

Никога вече няма да сядам редовно на масата на чужди хора, няма да бъда придатък към някое семейство. Вече съм на тридесет години, а не съм бил свободен от десетгодишна възраст. Изпитвам такава жажда за свобода, такава дълбока страст да я опозная и да я нарека моя, такъв неутолим копнеж да я спечеля и да я притежавам, че не бих се спрял пред прекосяването на Атлантическия океан заради нея, бих я последвал и в най-дълбоките дебри на девствените лесове. Не бих приел индианска девойка за робиня, а съпруга тя не може да ми бъде. Не познавам обичана от мен бяла жена, която би ме придружила. Но съм сигурен, че Свободата ще ме дочака, седнала под някой бор — когато я повикам, тя ще дойде в дървената ми хижа и не ще остави празна прегръдката ми.

 

Сърцето ми може да се сломи, ако бъде отблъснато; нека се сломи, но то никога няма да ме опозори, никога няма да посрами женското у мен. Избирам страданието пред позора, смъртта пред предателството!

         Що се отнася до мен, аз си казах: «Ако беше бедна, щях да падна в нозете й. Ако беше с обикновен произход, щях да я грабна в ръцете си. Но Златото и Положението й са два цербера, които я вардят от двете й страни. Любовта гледа и копнее, но не смее да посегне;

 

— И все пак зная, че съжителството ми с тази планинска нимфа, Свободата, ще бъде странно. Подозирам, че тя е роднина на онази Самота, която някога ухажвах и от която сега искам да избягам. Тези ореади са много особени — те връхлитат върху теб с неземното очарование на звездната нощ; изпълват сърцето ти с дива, но не и жарка наслада; красотата им е красотата на призраците, грацията им не е грацията на живота, а на сезоните и пейзажите в Природата; техен е росният цвят на утрото, тяхна е и ленивата руменина на вечерта, спокойствието на луната, неуловимата форма на облаците. Аз искам да притежавам нещо различно. Това самодивско великолепие охлажда погледа ми, отблъсква ръката ми със студенината си. Не съм поет и не мога да живея с абстрактни образи. Вие, мис Кийлдар, понякога на шега сте ме наричали философ материалист и сте намеквали, че съм живеел главно заради материалното. Несъмнено аз се чувствувам материален от главата до петите. И колкото и великолепна да е Природата, колкото и дълбоко да я боготворя с истинската сила на едно истинско сърце, все пак бих предпочел да я гледам през нежните човешки очи на една любима и прекрасна съпруга, отколкото през дивите зеници и на най-висшата богиня на Олимп.

         — Хера не би могла да ви приготви пържола от бизон така, както вие я обичате — каза тя.

         — Не би могла. Но ще ви кажа кой може — някоя сиротна девойка, бедна и без приятел край себе си. Бих искал да намеря такова момиче, достатъчно миловидно, за да го обикна, достатъчно умно и сърдечно, достатъчно възпитано, почтено и скромно. Не ме интересува дали е образована, а ми се иска да видя у нея онези природни дарования, с които не може да се сравни нищо заучено. Нека характерът й да бъде такъв, какъвто Съдбата пожелае — мога да се справя и с най-бурния. На едно такова създание бих искал първо да бъда учител, а след това съпруг. Бих научил своята избраница на моя език, на навиците и принципите си, а след това бих я удостоил с любовта си.

         — Щял да я удостои! Боже господи! Да я удостои! — възкликна тя със свити устни.

         — И ще бъда възнаграден хилядократно.

         — Ако тя пожелае това, монсеньор.

         — Ще трябва да го пожелае.

         — Заявихте, че приемате всякакъв темперамент, който Съдбата пожелае. Принудата е кремък, който удря в огнивото на някои души.

         — А любовта е искрата, която той предизвиква.

         — Кой го е грижа за любов, която е като политналата нагоре искра — докато я зърнеш, и вече е изчезнала от погледа ти.

         — Аз трябва да намеря моето сираче. Кажете ми как, мис Кийлдар.

         — Дайте обява, но не забравяйте да добавите, когато описвате какви умения предпочитате, че трябва да бъде добра готвачка.

         — Трябва да я намеря, а когато я намеря, ще се оженя за нея.

         Това ми се понрави — бях успял да я изтръгна от замисленото настроение, в което я бях заварил. Реших да продължа в същия дух.

         — Защо се съмнявате?

         — Вие да се ожените!

         — Да, разбира се. Няма нищо по-явно от това, че мога и че ще го направя.

         — Тъкмо обратното е явно, мистър Мур.

         Беше очарователна в това свое настроение — надменна и донякъде нападателна, с гордост, раздразнение и подигравка, примесени в големите й хубави очи, които имаха, поне в този миг, погледа на сокол.

         — Моля ви, разкрийте причините си за едно подобно мнение, мис Кийлдар.

         — Питам се, как ще успеете да се ожените?

         — Ще го направя бързо и с лекота, щом намеря подходящата личност.

         — Останете си ерген! (И тя направи жест с ръката си, сякаш да ми даде нещо.) Приемете това за своя съдба!

—   Не, не можете да ми дадете това, което вече имам. Ерген съм от тридесет години насам. Ако желаете да ме дарите с нещо на раздяла, с някакъв спомен, ще трябва да смените подаръка.

А аз каква съм? Кажете ми, моля.

         — Сестра на умния, пъргав и буен петнист леопард.

—   И вие искате да ме съберете с едно агънце

 

— Умрете без мен, ако искате. Живейте за мен, ако смеете.

—   Не се боя от вас, моя тигрице — осмелявам се да живея за вас и с вас от този час до самата ми смърт. Сега ви имам, моя сте и никога няма да ви пусна.

 

Не съм слаб мъж, но се олюлях, докато говорех. Цялата вселена преливаше от жизненост — цветовете станаха по-наситени, движенията — по-бързи сърцето на живота затуптя по-учестено. За миг престанах да виждам, но чувах гласа й — безмилостно пленителен. Тя очевидно не желаеше да прояви състрадание и да смекчи очарованието си — навярно не знаеше какво изпитвах в този момент.

         — Наричате ме тигрица. Запомнете — тях никой не може да ги укроти — каза тя.

         — Укротена или свирепа, дива или покорна, вие сте моя.

         — Щастлива съм, че познавам укротителя си и съм свикнала с него. Само неговия глас ще следвам, само неговата ръка ще ме насочва, само в неговите нозе ще се отпускам покорно.

         Отведох я обратно до креслото и седнах до нея. Исках отново да я чуя да говори — никога не бих могъл да се наситя на гласа и думите й.

 

— Мистър Мур — каза тя, като повдигна нагоре прелестното си, открито и сериозно лице, — научете ме и ми помогнете да стана добра. Не ви моля да свалите от плещите ми всички грижи и задължения на богатството, а ви моля да споделите с мен товара и да ми покажете как да се справя с моята част от отговорността. Преценките ви са уравновесени, сърцето ви е добро, принципите ви са здрави. Зная, че сте мъдър, чувствувам, че сте благодарен, вярвам, че сте и съвестен. Бъдете мой другар в живота, бъдете ми водач там, където съм неосведомена, бъдете ми учител там, където греша, бъдете винаги мой приятел!

 

Разстоянието между нас започна да се скъсява и лекият скреж незабележимо се стопи. Преди да измине и час, вече бях до нея и я наблюдавах как шие, като събирах чаровните й усмивки и веселите думи, с които ме обсипваше. Седяхме, както бе наше право да седим — един до друг, а ръката ми бе поставена на стола й. Бях достатъчно близо, за да мога да броя бодовете й и да виждам ухото на иглата й.

 

Когато я посещавам, ме отбягва — винаги ми се изплъзва. Днес повдигнах лицето и към моето с решението да погледна хубаво в дълбоките и тъмни очи. Трудно е да опиша какво видях там! Пантера! Красиво диво животно! Лукава, непокорна, волна природа! Тя прегризва веригата си — виждам как белите й зъби изпиляват стоманата! Мечтае за своите диви гори и копнее за девствената си свобода.

 

Сега е нощ — полунощ е. Прекарах следобеда и вечерта във Фийлдхед. Преди няколко часа тя мина покрай мен, докато слизаше по дъбовото стълбище към вестибюла. Не подозираше, че бях застанал в полумрака близо до прозореца, отправил поглед към заскрежения блясък на небесните съзвездия. Колко близо се плъзна тя покрай парапета! Колко свенливо проблеснаха големите й очи към мен! Колко ефирно, мимолетно и нетрайно бе това видение — нежно и внезапно като Северното сияние!

 

Не зная защо, но винаги когато описвате неукрасената и проста истина, тя неизменно бива обявявана за лъжа — хората се отричат от нея, прогонват я, оставят я на произвола на съдбата; докато продуктът на собственото ви въображение, лъжливата измислица, небивалицата те приемат в дома си, глезят я, назовават я привлекателна, порядъчна, неподправено красива. Малкият измамник получава бонбоните, а честният законен малчуган обира пердаха.

 

— Ще се грижите предано за мен? Ще се грижите предано! Все едно роза да обещае на този твърд, посивял камък, че ще го закриля от бурята! Но тя наистина ще се грижи за мен, ще го прави по свой собствен начин. Тези ръце ще бъдат нежните създателки на всяко удобство, което мога да изпитам. Зная, че съществото, което желая да направя част от себе си, ще ми донесе утеха, милосърдие, душевна чистота — неща, които аз не познавам.

 

Предполседното изображение с Gabriella Wilde

ако се кликне върху него и увеличи - ЕФЕКТА В ОЧИТЕ при МАКСИМАЛНО или второ увеличение

......

Клипа с Шаная Туейн

след 2.16 как се слиза царствено

Красив финал с Бронте на постинги за 2017г.

Благодаря и се надявам и през 2018г да ни представяш още литературни постинги и ти пожелавам преди всичко здраве и успехи да те съпътстват във всичко, което предприемаш и желаеш!

Весело посрещане на Новата година!

пп - ще го дочета на спокойствие по-късно, защото заслужава ...

Многостранните си и многопластови прозрения и усещания Ш. Бронте с чувствителна вещина влага в героите си, вълнуващи с очарование, деликатност, със сила на духа и чувствата, с благородство, тайнственост… Хубаво е, че не само ги забелязваш, но и имаш желание да ни ги припомниш.

Благодаря ти, за първия коментар!

Пожелавам същото на теб за успеха и здравето.

Дано през 2018 г. свърша нещо голямо, голямо според моите мерки и теглилки и мечти, голямо иначе няма да е.

Да сме живи и здрави през 2018 г. може да продължа с "Джейн Еър" от същата Шарлътт Бронте :)