Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.12.2017 01:01 - ШЪРЛИ 6 - Шарлътт Бронте
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 2171 Коментари: 6 Гласове:
15

Последна промяна: 01.12.2017 01:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Предпоследния шести постинг по романа "Шърли" от Шарлътт Бронте


image

Посрещал съм погледите и усмивките й като… учител, какъвто всъщност съм. Ръката й не съм докосвал никога — не ми се е случвало да се подложа на това изпитание. Не съм неин фермер или лакей, никога не съм й бил ратай или слуга. Но съм беден и това ме задължава да се боря за собственото си достойнство, да не отстъпвам нито частица от него. Какво искаше да каже със загатването си за студените хора, които превръщали плътта в мрамор. Тези думи ми харесаха — сам не зная защо, а и не бих попитал, никога не съм си позволявал да проявявам видим интерес нито към думите, нито към израза на лицето й. Ако го правех, щях понякога да забравям здравия разум, за да повярвам в романтиката. Има моменти, когато някакво странно и потайно опиянение се прокрадва във вените ми, но няма да го насърчавам, няма да се опитвам да го задържа в паметта си. Решен съм, докато това е възможно, да си запазя правото да повторя заедно е апостол Павел: «Не съм луд, но говоря думи на истина и на здрав разум».“

         Той спря и се заслуша.                             

         Ще дойде ли, или не? Как ли ще възприеме молбата ми? Наивно или с пренебрежение? Като дете или като кралица? Природата й съчетава и двете. Ако дойде, какво да й кажа? Как да обясня защо съм си позволил да я повикам? Да й се извиня ли? Бих могъл да го направя, и то най-смирено; но дали едно извинение ще отговаря на положението, което е отредено на двама ни в този случай? Аз трябва на всяка цена да се държа като учител — в противен случаи… Чувам да се отваря врата.

 

— Защото никой не може да ви даде онази висока цена, която искате за доверието си. Никой не е толкова богат, за да го откупи. Никой не притежава достойнството, ума и силата, които вие изисквате от вашия съветник. В Англия няма рамо, на което да отпуснете ръка за подкрепа, а още по-малко гръд, където ще позволите да се прислони главата ви. В такъв случай, разбира се, че ще живеете сама.

         — Мога да живея сама, ако е необходимо. Но въпросът е не как да живея, а как да умра сама. Това ме измъчва много повече.

         — Боите се от действието на вируса… Изправена сте пред смътната заплаха на една кошмарна участ?

         Тя кимна в знак на съгласие.

         — Безпокоите се съвсем по женски.

         — Само преди две минути ме похвалихте за силния ми характер.

         — Постъпвате като жена. Ако погледнем цялата случка по-отблизо и я обсъдим хладнокръвно, ще се окаже, сигурен съм в това, че изобщо не съществува никаква опасност за вашия живот.

         — Амин! Имам огромно желание да живея, ако това е угодно на бога. Намирам живота прекрасен.

         — Как може да бъде другояче с вашите дарби и природа? Наистина ли очаквате, че ще ви хване бяс и ще умрете в страшни мъки?

         — Да, очаквам го и се страхувам. Но в момента не се страхувам от нищо.

         — Нито пък аз за вас. Съмнявам се дали и най-малката частица на този вирус се е смесила с кръвта ви. Но дори и да е така, позволете ми да ви уверя, че при вашата младост и здраве нищо няма да ви се случи. Що се отнася до останалото, ще се постарая да разбера дали наистина кучето е било бясно. Уверен съм, че не е било.

         — Не казвайте на никого, че ме е ухапало.

image 

Притежаваше свой собствен свят в ума и душата си и затова търпеливо приемаше уединението си в някое малко и тихо кътче на истинския свят.

 

Мур прави открития. Една чантичка, малка копринена чантичка, виси от облегалката на стола. Писалището е отворено, ключовете са в ключалката. Един хубав печат, сребърен молив, две-три алени глогини върху зелено листо, малка, чиста и елегантна ръкавица — тези неща едновременно украсяват и създават безредие върху поставката, по която са разхвърляни. Редът е враг на детайлите в една картина — той старателно ги прибира по местата им. И все пак именно детайлите внасят очарованието.

         Мур промълви:

         — Нейните следи. Тя е била тук — небрежно, прекрасно същество! Несъмнено е трябвало да излезе набързо и е забравила да се върне и подреди нещата си. Защо оставя обаяние след себе си, откъдето и да мине? Как е придобила този дар — да проявява небрежност, без това да дразни? В нея винаги има нещо, което заслужава порицание, и все пак тези укори не натъжават човешкото сърце.

 

Преди време обичах Самотата — представях си я като някаква тиха и сериозна, но красива нимфа, като някоя Ореада*, която се спуска към мен през самотни планински проходи, понесла нещо от синята мъгла по хълмовете и одеждите си, нещо от прохладния им вятър в дъха си и много от тържествената им красота в осанката си. Някога можех спокойно да я ухажвам и да си мисля, че сърцето ми се укротява, когато я притиснех до него — безмълвна, но величествена.

         [* Ореада (мит.) — планински нимфи. — Б.пр.]

         Но от деня, в който повиках Ш. при себе си в учебната стая и тя дойде и седна близо до мен; от деня, в който тя разкри мъката си пред мен, помоли ме за закрила и призова на помощ душевната ми сила — от този час ненавиждам Самотата. Хладна абстракция, безплътен скелет, дъщеря, майка и спътница на смъртта!

 

Почти не сме се срещали след онази вечер. Веднъж, когато бях сам в гостната и търсех една тетрадка на Хенри, тя влезе, облечена за концерт в Стилброу. Свенливостта — нейната, не моята — спусна сребристия си воал помежду ни. Много безсмислици съм чел и слушал за „моминската скромност“. Но когато тези думи се използуват с разум, а не с повод и без повод, тогава те звучат добре и на място. Когато пристъпи към прозореца, след като мълчаливо, но грациозно ме поздрави, в съзнанието си не намерих други слова за нея, освен „най-непорочна девица“. В моите представи аз я виждах облечена в нежно великолепие, окичена с ореола на моминска скромност. Може да съм един от най-глупавите, тъй като съм и един от най-обикновените мъже, но истината е, че тази нейна свенливост дълбоко ме трогна, тя погали най-съкровените ми чувства. Сигурно съм изглеждал много глупаво — цял бях предаден на райско блаженство, когато тя отмести поглед от моя и изящно извърна глава, за да прикрие руменината по страните си.

         Зная, че това са думи на мечтател, на някой отнесен и романтичен луд. Аз мечтая. И ще мечтая. А ако тя е обвеяла с романтика прозаичното ми писание, какво бих могъл да сторя?

         Какво дете понякога е тя! Какво наивно и простодушно същество! Сякаш още е пред мен, още ме гледа в очите и ме моли да я спася от терзанията на близките й, заклева ме да й дам силен опиат. Виждам я да си признава, че не е толкова силна, че не е съвсем безразлична към съчувствието, както си мислят хората, виждам как една сълза нежно се отронва от клепача и. Оплаква се, че съм я мислел за дете. А нима не е така? Въобразила си беше, че я презирам. Да я презирам! Неизразимо приятно ми бе да се почувствувам изведнъж близо до нея и над нея, да съзнавам естественото си право и силата си да бъда нейна опора, тъй както съпругът трябва да бъде опора за своята съпруга.

 

Но да оставя метафорите. За окото ми е истинска наслада да я съзерцава — тя ме прави щастлив. Ако бях крал, а тя — прислужница, която мете стълбището в палата ми, през цялата тази пропаст, която би ни разделяла тогава, окото ми щеше да открие качествата й. Сърцето ми щеше вярно да затупти за нея въпреки огромното пространство, което нямаше да позволи запознанството ни. Ако бях господар, а тя — моя прислужница, нямаше да мога да устоя на тази Шърли. Вземете образованието й, вземете украшенията, скъпата й рокля, всички външни предимства, отнемете изяществото и, като оставите само толкова, колкото да не се наруши пропорционалността на фигурата й и ми я представете пред вратата на някой селски дом, облечена във вълнена рокля. Ако ми предложи на прага глътка вода с онази усмивка, с онази топла благосклонност, с която сега раздава господарско гостоприемство — пак бих я харесал. Бих пожелал да поостана за час, бих се позабавил, за да поговоря с това селско момиче. Вярно е, че нямаше да ме вълнуват чувствата, които ме вълнуват сега; нямаше да съзра в нея нищо божествено, но когато и да срещнех младата селска девойка — щеше да бъде с удоволствие, когато и да я напуснех — щеше да бъде със съжаление.

 

Никога не е по-палава, отколкото когато си е сложила костюма и шапката за езда, никога не е по-непослушна, отколкото когато тя и Зое се връщат разгорещени от някое надбягване с вятъра по хълмовете. И аз признавам (мога да го направя на тази няма страница), че съм чакал по цял час в двора, за да стана свидетел на завръщането й и за още по-скъпата възможност да я поема в ръцете си от седлото.

image 

Дали съзнава как силата ми с радост е готова да й служи? Самият аз не съм й роб — мога спокойно да заявя това, — но енергията ми се устремява към красотата и тъй, както се тълпят духовете привлечени от блясъка на вълшебната лампа.

 

Каква разлика съществува между Ш. и онази перла К. Х.! Каролайн сякаш е въплъщение на добросъвестната точност и придирчивата взискателност. Тя прекрасно би удовлетворила домашните навици на един мой претенциозен роднина — толкова е крехка, сръчна, строга, умна и тиха. Всичко върши точно като часовник, всичко при нея е в безупречен ред — тя би подхождала на Робърт. Но какво бих могъл да правя аз с някоя като нея, почти лишена от недостатъци? С нея сме равни — и тя е бедна като мен, но е, без съмнение, красива. Малката й глава е взета сякаш от някоя картина на Рафаел. Чертите й са като от картина на Рафаел наистина, но изражението й е английско — всичко в нея издава грациозността и чистотата на девойка от Британския остров. Но има ли тя в себе си нещо, което да се нуждае от промяна, което да изисква търпение, да налага порицание, да буди безпокойство? Тя е една момина сълза — без багри и без нужда от тях. Нима съществува промяна, която да подобри нещо у нея? Какъв молив би посмял да я оцвети? Моята любима, ако някога имам такава, трябва да прилича повече на роза — да крие уханна и ярка наслада, пазена от остри бодли. Моята съпруга, ако някога се оженя, трябва от време на време да ме раздвижва с някое у убождане — тя трябва да създаде работа за огромното търпение на мъжа си. Не съм дарен с такова търпение, за да се събера с някоя жена, кротка като агне — бих изпитал по-голямо удовлетворение, ако бъда натоварен с отговорността да се грижа за някоя млада лъвица или тигрица. Обичам малко сладки неща, но те трябва същевременно и да дразнят небцето; малко ярки неща, но те трябва същевременно и да парят при допир. Обичам летния ден, чието слънце кара плодовете да поруменяват, а житото да изсветлява. Красотата е най-красива тогава, когато, подразня ли я, тя ми отвръща с пламенен отпор. Обаянието никога не е по-властно, отколкото когато, предизвикано и полуразгневено, то заплашва да се превърне в ярост. Боя се, че безмълвната и монотонна невинност на агнето би ме отегчила. Не след дълго ще почувствувам като бреме гълъбицата, която, свила гнездо в гърдите ми, никога не ги е изпълвала с пърхащ живот. Но търпението ми ще се радва да усмири вълненията и да насочи в правилна посока енергията на неспокойния сокол. Силите ми с радост ще обуздаят дивите инстинкти на трудно укротимия bete fauve*.

         [* Див звяр (фр.) — Б.пр.]

         О, моя възпитанице! О, Пери*! Прекалено бунтовна за рая — прекалено невинна за ада! Никога няма да постигна нищо повече от това да те гледам, боготворя и желая! Уви, аз зная, че мога да те направя щастлива, но нима съдбата ще ме принуди да те видя в ръцете на онези, които са безсилни да сторят това?

         [* Свръхестествено същество от персийската митология, първоначално представяно като зъл, а по-късно като добър дух, надарено с изключителна красота. — Б.пр.]

         Колкото и внимателна да е ръката, ако е слаба, няма да успее да укроти Шърли. А тя трябва да бъде укротена. Тази ръка няма да може да я обуздае, а тя трябва да бъде обуздана.

 

Ето я каретата! Бързо да заключа писалището и да прибера ключовете в джоба си. Утре тя ще ги потърси и ще трябва да дойде при мен. Чувам я вече да казва: „Мистър Мур, виждали ли сте ключовете ми?“ Така ще каже тя с ясния си глас, произнасяйки думите с нежелание и със засрамен вид при мисълта, че пита за двадесети път. Ще я поизтормозя, ще я позадържа при мен, измъчвана от очакване и съмнения. А когато й ги дам, това няма да мине без нравоучение. Ето чантичката, ето ги кесията, ръкавицата, молива и печата. Ще й ги връщам бавно и едно по едно, при това само след признание, разкаяние и молби. Не мога да докосна ръката й, някоя къдрица от главата й или пък панделка от роклята й, но сега ще си доставя друго удоволствие — всяка черта на лицето й, грейналите й очи, устните й ще преминат през всички промени, на които са способни, за да ми доставят радост; ще покажат вълнуващото разнообразие от погледи и извивки, за да ме ощастливят, да ме трогнат, а може би още по-безнадеждно да ме оковат във веригите си. Ако ми е съдено да й стана роб, поне ще се постарая да не дам свободата си даром.

         Той заключи писалището, сложи всички предмети в джоба си и излезе.

 

Понякога изглежда така, сякаш е сътворена от огън и въздух, а аз съм застанал до това създание и му се чудя, без да ми дойде наум да го сграбча и целуна.

 

Женското й сърце притежаваше твърде чувствителен усет, за да бъде заблудено и да види в моето грубо и хладно възхищение истинския пламък на една мъжка любов.

 

— Коя има нещо от нея?

         — Племенницата на онзи тиранин с черните дрехи, онази кротка и деликатна мис Хелстоун. Много пъти съм си слагал очилата, за да погледам това девойче в църквата, защото тя има нежни сини очи и дълги мигли, а когато седи в сумрака неподвижна и много бледа и, както става понякога, се готви да заспи поради дължината на проповедта и горещината в църквата — то, тогава тя е като някоя от статуите на Канова*.

         [* Антонио Канова (1757–1822) — италиански скулптор. — Б.пр.]

         — И Мери Кейв ли беше такава?

         — Много по-величествена! Не приличаше на някоя румена девойка, сякаш не бе същество от плът и кръв. Човек се питаше защо няма криле и ореол. Моята Мери бе един великолепен и хрисим ангел.

         — И не успяхте да я накарате да ви обикне?

         — Не успях въпреки всичките си усилия, въпреки че неколкократно падах на колене и молих небето за помощ.

image 

Докато бях в Бърмингам, се докоснах по-осезателно до действителността и проучих по-отблизо, в самите им корени, причините за настоящите беди на Англия. Същото направих и в Лондон. Тъй като никой не ме познаваше, можех да ходя, където си искам и да се срещам, с когото пожелая. Ходих там, където не достигаха храна, дърва и дрехи, където нямаше никаква работа и никаква надежда. Видях хора, дарени по рождение с възвишени стремежи и добри чувства, които живееха сред жестока нищета и безнадеждна горест. Видях хора от по-нисшите съсловия, чиято безпросветност едва ли им бе оставила друго, освен животинска нужда, да страдат, обезсърчени от мизерията — изгладнели, ожаднели и готови на всичко като обезумели от глад животни. Видях неща, които ме научиха да мисля по нов начин и ме изпълниха с нови чувства. Не възнамерявам да се обявя в защита на мекушавостта или сантименталността, не повече, отколкото досега. Към метежа и посегателството продължавам да се отнасям по същия начин, както и преди — ще се опълча срещу всяка разбунтувала се тълпа така, както и досега, ще се втурна по следите на някой побягнал бунтар също толкова ревностно, както и преди, и също толкова безмилостно ще го заловя, а после със същата твърда ръка ще го закарам до съда, за да получи заслуженото наказание. Но сега бих го направил преди всичко заради самите тези, които е подвел, заради тяхната безопасност. Има нещо, с което трябва да се съобразяваме, Йорк, и то се намира отвъд личните ни интереси, отвъд успеха на добре начертаните планове, дори отвъд погасяването на унизителните дългове. За да може да почита себе си, човек трябва да е уверен, че е справедлив към събратята си. Ако отсега нататък не съм по-внимателен към невежеството, по-търпелив към страданието, отколкото преди, ще се презирам за тази явна несправедливост.

 

Шърли изпълни молбата и запя. В баладата се говореше само за любов — вярна любов, която за нищо на света не би изоставила своя избраник, любов, на която нещастието дава сила, а бедността — издръжливост. Думите бяха написани за една прекрасна стара мелодия и сами по себе си бяха прости и хубави. Може би когато се четяха, те се нуждаеха от повече сила, но когато се пееха, и то добре, не им липсваше нищо. Шърли ги изпя добре — тя вдъхна нежност на чувството, плам на страстта. Тази вечер гласът й бе чудесен, изразителността му — драматична. Тя развълнува всички и очарова едного.

         След като стана от пианото, Шърли се приближи до камината и седна на нещо средно между табуретка и възглавница. Около нея бяха дамите и те я посрещнаха с мълчание. Двете мис Симпсън и няколкото мис Нанъли я гледаха така, както кротките домашни пернати биха гледали някоя бяла чапла, ибис или друга чудата птица. Какво я бе накарало да пее така? Самите те например никога не пееха по този начин. Нима бе благоприлично да се пее тъй изразително, тъй неповторимо — съвсем не както подобава на едно момиче от ученическата скамейка? Решително не — това бе необичайно, то бе непривично. А онова, което е необичайно, е, разбира се, неправилно; онова, което е непривично, трябва да е и неприлично. Шърли бе единодушно осъдена.

 

Кротостта и разкаянието съвсем не оказват благотворно влияние върху някои хора. Вместо да ги умилостивят и да спечелят благоразположението им, те само ги правят по-дръзки и по-коравосърдечни

image 

Сър Филип е твърде млад за мен — смятам го още за момче...

— Да, той е много приятен, безупречен и наистина достоен за уважение, но не може да бъде мой господар в нито едно отношение. Не бих могла да се нагърбя с грижата за неговото щастие, не бих станала пазителка на тази ценност дори да ми дават хиляди. Няма да приема ръка, която не е в състояние да ме държи в подчинение...

Освен това зная много добре, че един мъж, който желае да живее в мир с мен като съпруг, ще трябва да бъде и мой наставник.

         — Пожелавам ви някой истински тиранин.                             

         — Един тиранин не би могъл да ме задържи нито ден, нито час. Ще се разбунтувам, ще избягам от него ще се опълча насреща му.

— Казвате, че сър Филип е млад — та той е на двадесет и една.

         — Съпругът ми трябва да е на тридесет и да притежава ум на четиридесетгодишен мъж.

         — По-добре си изберете някой старец, някой беловлас и плешив обожател.

         — Не, благодаря.

         — Ще можете да правите каквото си искате с един влюбен глупак, можете да го вържете за престилката си.

         — Същото мога да направя и с някое момченце, ала нямам подобни намерения. Не ви ли казах, че искам господар? Такъв, чието присъствие да ме задължава и да ме предразполага да бъда добра. Мъж, който да слага юзди на непокорния ми характер. Мъж, чиято похвала да е награда за мен, а порицанието му — наказание. Мъж, когото би било невъзможно да не обичам, но който същевременно да предизвиква моята боязън...

- Току-що обрисувахте, с твърде голяма за възрастта и пола си свобода, този, когото бихте приели за съпруг. Кажете ми, моля, от живота ли заимствувахте модела си?

         Шърли отвори уста, но вместо да заговори, само се обля цялата в руменина.

         — Настоявам за отговор на този въпрос — заяви мистър Симпсън, чиято смелост и чувство за авторитет пораснаха при тази проява на смущение.

         — Това бе исторически портрет, чичо, от няколко оригинала.

         — Няколко оригинала! Боже господи!

         — Влюбвала съм се няколко пъти.

         — Но вие сте откровена до безсрамие.

         — В герои от много народи.

         — И какво още?…

         — Във философи.

         — Тя е луда…

— А! Настоящето!

         — Налага се да оставя недозрелите ученически мечти и да застана с лице пред действителността.

         — Действителността! Това е изпитанието, на което ще бъдете подложена, госпожице.

         — Да призная пред какъв олтар коленича, да разкрия настоящия идол на душата си…

— Ще узная името му, ще узная и подробностите.

         — Те наистина много си приличат. Лицата им не се различават особено — двойка соколи в човешки образ; излъчват суровост, прямота и решителност. Но моят герой е по-силният от двамата — умът му притежава яснотата на морските дълбини, търпението на скалите и мощта на водните талази.

         — Надути приказки!

         — Мога да ви кажа, че той е в състояние да бъде безпощаден като кинжал и свиреп като гладен вълк...

— Знаете ли (тези думи бяха изречени със страховита сериозност и придружени от тайнствено навеждане напред), знаете ли, че цялата околност гъмжи от слухове, засягащи вас и онзи ваш банкрутирал наемател — чужденеца Мур?

         — Така ли?

         — Така. Името ви е на устата на всеки.

         — То прави чест на устните, които го произнасят, а се моля на бога да има и пречистващо въздействие върху тях.

         — Това ли е човекът, който притежава власт над вас?

         — Много по-голяма власт от онези, чиято кауза защитавахте допреди малко.

         — За него ли ще се омъжите?

         — Той е привлекателен, мъжествен и властен.

         — Заявявате го в лицето ми. Този фламандски мошеник! Този долен търгаш!

         — Той е надарен, смел и решителен. Има чело на принц и осанка на владетел.

         — Тя се гордее с това! Не крие нищо! Никакъв срам, никакъв страх!

         — Когато споменаваме името Мур, трябва да забравим срама и да прогоним страха — това семейство познава само честта и смелостта...

- Мислите ви не са мои мисли, вашите цели не са мои цели и боговете ви не са мои богове. Ние с вас не гледаме на нещата под един и същ ъгъл, не ги мерим с една и съща мярка и едва ли говорим на един и същ език. Да се разделим. Не — продължи развълнувано тя, — не защото ви мразя. Вие не сте лош човек и навярно намеренията ви, от ваша гледна точка, са добри. Но ние не си подхождаме — винаги се разминаваме. Вие ме дразните с дребнавото си натрапничество, с жалката си тирания, изкарвате ме от търпение, принуждавате ме да избухвам и непрестанно предизвиквате гнева ми. Що се отнася до нищожните ви схващания, тесногръдите ви принципи, дребнавите ви предразсъдъци, забрани, догми — направете от тях един вързоп, мистър Симпсън и ги принесете в жертва на божеството, на което се кланяте. Аз нямам нужда от тях — да върви по дяволите цялата тази дружина! Аз живея с друга вяра, с друга светлина и надежда.

         — Друга вяра! Сигурно е станала неверница!

         — Неверница според вашата религия, атеистка според вашия бог.

         — Атеистка!

     Вашият бог, сър, е светът. В моите очи вие също сте ако не неверник, то поне идолопоклонник...

- Всичко, което заобикаля вашия идол, загива начаса, всичко се разпада и умира под неговия скиптър. Вашето божество е предрешената Смърт.

         — Ужасен език! Дъщерите ми не трябва да общуват повече с вас, мис Кийлдар, това е извънредно опасно. Само ако ви познавах малко по-отрано… но колкото и странна да ми изглеждахте, никога не съм допускал…

         — Е, сър, започвате ли да съзнавате, че е безсмислено да чертаете планове за мен? Че по този начин само посявате вятър, за да пожънете вихър? Ще помета покритите ви с паяжина намерения от пътя си, за да мога да мина, без да се изцапам. Обладана съм от решимост, която не можете да разколебаете: единствено сърцето и разумът ми ще определят на кого да дадат ръката ми — и само те. Трябва най-сетне да разберете това...

 

Не съществува мъж, нито жена, които винаги да са силни, винаги да са способни да понасят несправедливото мнение, обидните думи.

image 

Пръстите на Шърли трябваше да се отдръпнат от тези на учителя. Луис трябваше да пусне тази ръка, която бе скрил, бе стиснал в своята.

         „Мислех си, че аз ще трябва да я подкрепя — каза си той, докато крачеше към Брайърмейнс, — а всъщност тя сама ми вдъхна сили. Този израз на състрадание, това нежно докосване! Нито един горски мъх не е бил по-лек, нито един еликсир — по-съживяващ! Тази ръка лежеше кротко като снежинка и изгаряше силно като светкавица. Хиляди пъти съм копнял да я взема, да я подържа в моята. И ето че тя бе моя — държах я в своята цели пет минути. Пръстите ни вече се познават — срещнали се веднъж, те непременно ще се срещнат пак.“

 Клип от финала на "МРЪСНИ ТАНЦИ"






Гласувай:
16



1. viva1122 - G_T - Благодаря за поредицата постинги - Шърли - Бронте
01.12.2017 12:36
Моменти грабващи, увличащи, впечатляващи и постинга се чете на един дъх с много добър подбор на фотоси!

Поздравления от мен и хубав ден!
цитирай
2. ard - здравей germantiger
01.12.2017 13:41
Винаги е интересно да се прочете нещо по-различно.
А Шърли изглежда е била една открита и смела млада дама, с жив характер, която не се е страхувала да загуби благоволението на околните.

Надявам се краят на книгата е положителен, и никой не е умрял или пострадал?
цитирай
3. germantiger - ...
01.12.2017 17:09
Благодаря ви много за двата коментара :)

към вива - да, този постинг и мен ме изпълва, има темп, има полемика, много е да го кажа жив текста

към ард - финала е щастлив за двете двойки, никой не умира, хепиенд !
цитирай
4. veilet - :)))
02.12.2017 08:26
След войната "посрещаме" толкова много женственост, детска непринуденост, обаяние и чувственост.... Своебразен квантов скок в порядъка от постингите?! :) Защо пък не.... пълно съответствие с наближаващите празници. Тема, която ни приближава към оценка същността на човека в лицето на "нежната" му половинка. Хареса ми!
цитирай
5. germantiger - благодаря ти :)
03.12.2017 14:30
veilet написа:
След войната "посрещаме" толкова много женственост, детска непринуденост, обаяние и чувственост.... Своебразен квантов скок в порядъка от постингите?! :) Защо пък не.... пълно съответствие с наближаващите празници. Тема, която ни приближава към оценка същността на човека в лицето на "нежната" му половинка. Хареса ми!


Декември ще продължа и с войната, отново планирам редуване на литература с война

Тъй като аз съм невярващ в религия - агностик съм, но пъкй това значи всъщност вярващ без религия, не се съблюдавам с коледния дух итн :) войната в постинги ще е пак и пак
цитирай
6. nbrakalova - Красиви акценти…
04.12.2017 18:54
Романтикът обаче традиционно е „бит“, подигран, считан за незначителен. На романтичността днес обикновено се гледа като на слабост, наивност или дори по-лошо … на лудост в смисъл на крайно отживяла непрактичност. Романтичността изисква също жертви – не само в изкуството, но и в живота. В изкуството авторът движи действието, обстоятелствата, „отваря“ очите на читателя за реакциите, детайлите, чувствата, характерите... Това обаче безспорно обучава сетивата на човека да може да „проглежда“ и в действителния свят.

Може би някога само в Англия да е нямало, но днес къде може да се намира рамо, на което да се отпусне ръка за подкрепа, или гръд, на която да се прислони глава?! „В такъв случай, разбира се, че ще живеете сама“/сам. остава най-реалната възможност в съвременния „сериозен“ неромантичен свят.

„Притежаваше свой собствен свят в ума и душата си и затова търпеливо приемаше уединението си в някое малко и тихо кътче на истинския свят.“ – А какво е истински свят? Във всеки случай, като че ли не е равнозначен на реалния.

„Детайлите внасят очарованието.“
„Няма да приема ръка, която не е в състояние да ме държи в подчинение…“

Самотата обикновено е сериозна и тиха, тя едва ли може да бъде друга. Възможно е да бъде и красива в зависимост от чувствата и мислите, които я оформят. Може да бъде и величествена, в зависимост от стопанисването на владетеля й.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4620969
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031