Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.07.2015 00:22 - ЛЮСИ СНОУ - Шарлътт Бронте - Литература 5
Автор: germantiger Категория: Поезия   
Прочетен: 14395 Коментари: 35 Гласове:
38

Последна промяна: 28.07.2015 17:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Той бе роден честен човек, а не измамник;
простодушен, а не хитрец;
свободен човек, а не роб 

 ЛЮСИ СНОУ

ВИЙЕТ  - Градче

ШАРЛЪТТ БРОНТЕ

image
    

               В ТОЗИ ПОСТИНГ ГЕРОИНЯТА/самата авторка Шарлътт Бронте разказва живота на Люси Сноу от първо лице - самата тя и по-късно среща любовта - ПОЛ ЕМАНЮЕЛ

                  ЛЮСИ СНОУ ПРИ МИСС МАЧМЪНТ

                Мис Мачмънт беше богата и живееше в красива къща, ала бе скована от ревматизъм, със схванати ръце и нозе близо двадесет години. Никога не слизаше на долния етаж. Приемната й бе в съседната спалня. Неведнъж бях слушала за мис Мачмънт и нейните странности (по характер била много особена), но не се бе случвало да я видя. Срещнах сбръчкана белокоса жена, мрачна от самота, сурова от продължителната болест, а тъй също раздразнително и сигурно много взискателна. Разбрах, че нейната прислужница или по-скоро компаньонка, която я гледала от дълги години, сега щяла да се омъжва, а тя, научила за сполетялото ме нещастие, ме повикала с надеждата да заместя другата. Направи ми предложение след чая, докато тя и аз седяхме сами край камината.

            — Животът ви тук няма да е лесен — заяви тя открито, — защото имам нужда от много грижи и ще сте твърде заета; и все пак сравнен със съществуванието, което водите в момента, може да ви се стори поносим.

            Размислих. Разбира се, казах си; и все пак по някаква странна съдбовност няма да е така. Да живея тук, в тази затворена стая, свидетелка на страдания — а често вероятно и отдушник на гнева й, — тъй ли трябва да прекарам младостта си, след като всичко, преживяно от мен досега, меко казано, не би могло да се нарече щастие? За миг сърцето ми се сви и натежа, но бързо се съвзех, защото, макар да успявах да осъзная злините, бях, струва ми се, твърда прозаична, за да умея да фантазирам и съответно да ги преувеличавам.

            — Питам се дали ще ми стигнат силите за това — казах.

            — Това се чудя и аз — отвърна тя, — изглеждате ми изтощена.

            Така беше. Видях се в огледалото, в траурната дреха — унило привидение с измъчени очи. Но тъжната гледка не ме разтревожи. Знаех, че унинието ми е само външно, усещах живота да пулсира в мене. Докато говорех, обхвана я пристъп на болка. Аз й помогнах, направих необходимото, както тя ми нареди, и когато болките отминаха, между нас вече се бе създала някаква близост. От начина, по който тя понесе тази атака, аз разбрах, че е твърда, търпелива жена (търпелива на физическа болка, но може би понякога трудно издържаща на продължителен душевен гнет); а тя пък от готовността, с която й помогнах, откри, че би могла да ме привлече към себе си (защото усети, че й симпатизирам). На другия ден пак ме повика; пет-шест дни последователно търсеше моята компания. По-близкото запознанство, макар да показа някои нейни недостатъци и причудливости, откри в същото време един характер, достоен за уважение. Макар да бе понякога строга и дори мрачна, бих могла да се грижа за нея и да бъда край нея с онова спокойствие, което ни осенява, когато знаем, че държането, присъствието, близостта ни радват и успокояват личността, на която служим. Дори когато ме сгълчаваше — кореше ме понякога, и то твърде рязко, — правеше го без да ме унижи, и аз бързо го забравях. Беше по-скоро сприхава майка, укоряваща дъщеря си, отколкото господарка, смъмряща своята слугиня. Да, тя не умееше да мъмри, но често избухваше. Ала в гнева й всякога се усещаше нишката на разума; беше логична дори и когато се гневеше. Не мина много и растящото чувство на привързаност започна да ми представя мисълта да й стана компаньонка в съвсем нова светлина. След седмица приех.

 

Тъй две горещи, задушни стаи се превърнаха в моя свят, а една недъгава стара жена ми стана господарка, приятелка и всичко. Да й служа ми беше задължение — болките й станаха мое страдание, успокояването й — моя надежда, гневът й — мое наказание, благодарността й — моя награда. Забравих, че съществуват поля, гори, реки, морета, забравих дори вечно изменящите се небеса отвъд замъгления от пара решетъчен прозорец на тази болнична стая; доволна бях дори, че ги забравях. Всичко в мен се устреми към задължението ми. Приучена и укротена от дългогодишния навик, дисциплината от съдбата си, аз не копнеех за разходки на открито; стомахът ми се засищаше от малките порции, поднасяни на болната. Срещу това тя ми даваше възможността да изучавам необикновения й характер; бих добавила — да се възхищавам от непоклатимостта на нейните добродетели, от силата на страстите й, да се доверявам на истинността на чувствата й. Тя притежаваше всичко това и поради него не се отделях от нея.

 image

В една февруарска нощ — не мога да я забравя — край дома на мис Мачмънт се извиси глас, дочут от всички, но разтълкуван, изглежда, само от един. След спокойната зима, бурите тласкаха към нас пролетта. Бях сложила мис Мачмънт да си легне, седях и шиех край огъня. Вятърът стенеше в прозорците. Стенал беше тъй през целия ден, но с падането на нощта тонът му се промени — стана по-остър, по-пронизителен, по-ясен, вопъл, раздиращ и смразяващ нервите, се долавяше във всеки негов напор.

            „О, спри! Спри!“ — извиках мислено, оставих разстроена ръкоделието и направих безуспешен опит да запуша уши, да не чувам този пронизителен, остър плач. Същия глас бях чувала и преди и опитът ме бе навел на една теория за онова, което той вещаеше. Три пъти в живота събитията ме бяха научили, че тези странни интонации на бурята — този неспокоен, безнадежден плач — предсказват приближаването на атмосферни промени, неблагоприятни за живота. Епидемичните болести според мен твърде често се предшествуват от такъв хълцащ, стенещ, измъчен, жалостив източен вятър. От това според мен води началото си ирландската легенда за злия дух „банши“, чийто злокобен вой предвещава смърт в дома. Струваше ми се тъй също — но не бях достатъчно учена, за да си обясня съществува ли връзка между обстоятелствата, — че по същото време стават вулканични изригвания в далечни части на света, реки внезапно заливат бреговете си, необясними приливи връхлитат разгневено върху ниски морски брегове. „В подобни периоди — казвах си — нашата земя изглежда разкъсана и объркана: по-немощните от нас посърват от гневния й дъх, изригващ горещ из димящите вулкани.“

            Вслушвах се и треперех; мис Мачмънт спеше.

 Към полунощ за около половин час в бурята настъпи пълно затишие. Жарта, която тлееше, бурно се разгоря. Почувствувах, че въздухът се е променил и е станал по-остър. Повдигнах транспаранта и завесата, подадох глава навън и видях звездите да проблясват ярко в студа.

            Извърнах се и очите ми срещнаха будния взор на мис Мачмънт, която бе вдигнала глава от възглавницата и ме гледаше с необичайно вълнение.

            — Хубава ли е нощта? — запита тя.

            Отвърнах утвърдително.

            — Така и предположих — рече, — защото се чувствувам много бодра и много добре. Повдигнете ме. Тази нощ се усещам млада — продължи тя, — млада с весело сърце, щастлива. Дали пък болестта ми няма да отмине, дали не ми е отредено да се порадвам на здраве? Ще бъде истинско чудо.

            „А не живеем във века на чудесата“ — помислих си, зачудена, че я чувам да приказва така. Тя продължи, заговори за миналото и взе да си припомня някогашни случки, сцени и хора с учудваща яснота.

            — Тази нощ ми е приятно да мисля за миналото — каза тя, — ценя го като мой най-скъп приятел. В момента то ми доставя дълбоко удоволствие, връща в сърцето ми жива и красива действителността — не само кухи представи, а онова, което някога е било действителност и което аз вече смятах за отдавна разложено, стопено, размесено с гробовна песен. Сега съм господарка на часовете, на мислите, на надеждите на моята младост. Съживявам любовта на живота си, единствената ми любов, едва ли не единственото ми дълбоко чувство, защото не съм особено добра жена — не съм дружелюбна. Но въпреки това съм имала дълбоки чувства, и тези чувства са имали обекти, които в своята неповторимост са ми били скъпи, тъй както всички ония неизброими неща, по които мнозинството от мъжете и жените пилеят своето внимание. Докато обичах, докато бях обичана — ах, как живеех тогава!

 

            Тя се нагласи като за сън. Аз също се оттеглих в нишата към нейната стая. Нощта премина спокойно. И също тъй спокойно, изглежда, е настанал сетният й час — спокойно и безболезнено. На сутринна я намерихме бездиханна, почти изстинала, отпусната кротко, непомръднала. Възбуденият й дъх и промяната в настроението й са били предупреждение за наближаващия удар, а този единствен удар е бил достатъчен, за да прекъсне нишката на нейното съществувание, изтрита до скъсване от болестта.

 

 Когато си тръгнах на здрачаване, в душата ми все още беше пълен мрак. Чакаха ме две мили път. Беше ясна, мразовита нощ. Въпреки самотата, бедността и вътрешната ми обърканост сърцето, подхранвано и окуражавано от жизнеността на моята младост, която наброяваше едва двадесет и две лета, туптеше леко и силно — туптяло е силно, убедена съм, защото иначе бих се страхувала да вървя сама по пътя, която минаваше през стихнали поля, без никъде да проблясва светлинка от село, чифлик или колиба; бих треперила от мрака, защото единствено по звездите успявах да следвам неясната пътека; бих трепкала още по-силно от непривичното присъствие на онова, което в споменатата нощ светеше на север, една движеща се загадка — звездата Вечерница. Но тази тържествена странница ми подействува другояче — не ме уплаши. Тя ми донесе сякаш нова вяра. Почерпих сили от режещия, равен ветрец, който духаше по нейната пътека.

 

Като си спомня спокойното, дори щастливо настроение, в което прекарах онези часове, и едновременно с това, като връщам в съзнанието си положението, в което се намирах, неговата рискованост — някои биха казали направо безнадеждност, — чувствувам, че както:

 

            Тъмница би могъл да е и царският палат,

            а клетка тясна — ширната градина.

 

            тъй опасностите, самотата, неизвестното бъдеще не са застрашителни, когато тялото е здраво и умът — буден: дотогава всъщност, докато Свободата ни дарява с крилете си, а пътят ни се чертае от звездата на Надеждата.

 
ЛЮСИ СНОУ ПРИ ФРАНЦУЗОЙКАТА МАДАМ БЕК ВЪВ ВИЙЕТ

Основният ключ за характера на мадам бе интересът, той бе главната пружина на нейните действия, алфата и омегата на живота й. Виждала съм да се апелира към чувствата и съм изпитвала желание да се усмихна на молителката с укор и съжаление. Никой не бе успял да спечели симпатиите на мадам по този начин, нито пък бе променил нейното решение с това средство. Напротив — всеки опит да се стигне до сърцето й извикваше неизменна антипатия към просителя, превръщаше я в негов скрит враг. Защото така й се доказваше, че тя няма сърце, което да бъде умилостивено, напомняше й се, че в това отношение тя е импотентна и мъртва. Мадам Бек беше най-съвършеният пример за разликата между благотворителност и милосърдие. Неспособна да усеща чувства на симпатия, тя бе изпълнена с разумна доброжелателност. С най-голяма готовност даваше на хора, които никога не беше виждала — даваше всъщност с готовност по-скоро на класата, отколкото на личността. „За бедните“ щедро разтваряше кесията си, но за „бедняка“ по правило я завързваше по-здраво. Всяка филантропична проява за благото на обществото можеше да разчита на нейно участие; личните скърби не я докосваха, нито дълбочината, нито тежестта на скръбта, изпитана от някое определено сърце, можеха да разчувствуват нейното.

  Пак повтарям: мадам беше много силна и много способна жена. Училището предлагаше за нейните възможности твърде ограничено поле; тя бе способна да управлява цяла нация, имаше енергия да ръководи бурно законодателно събрание. Никой не бе в състояние да я сплаши, да я раздразни, да изчерпи търпението й или да я надхитри. В своята личност тя би могла да обедини и да изпълнява едновременно задълженията на министър-председател и на директор на полицията. Мъдра, неотстъпчива, недоверчива, потайна, силна, безстрастна, вечно нащрек и неразгадаема, съобразителна и безчувствена, с много хубава външност — какво повече би могло да се желае?

  

ЛЮСИ СНОУ СРЕЩА ПОЛ ЕМАНЮЕЛ


чувах го да вилнее. — А вие нямате ли страсти — вие, останалите? Не чувствувате ли нищо? Нима плътта ви е от сняг, нима кръвта ви е от лед? Искам всичко това да запламти, да заживее; да се одушеви!

 

… все едно, без тази роля пиесата пропада. Остават само няколко часа да се разучи. Ни едно момиче от това училище на иска да разбере и да се заеме със задачата. За жалост това не е някоя интересна, приятна роля; отвратителното им самолюбие — тази долна черта, която жените притежават в изобилие — ги отблъсква от нея. Англичанките са или най-съвършените, или най-низките представителки на своя пол. Господи, като чумата ненавиждам посредствените хора (това го процеди през зъби). Обръщам се към една англичанка за своето спасение. Какъв е нейният отговор — Да или Не?

 

… властен, горещ и пристрастен, какъвто си беше — той бе най-почтеният сред присъствуващите и можеше да бъде оставен с цяла дружина от най-хубавите и най-чисти девици с увереността, че под неговото водачество ще бъдат в пълна безопасност. Много от момичетата (това трябва да се вметне в скоби) съвсем не бяха без нечисти помисли — тъкмо напротив, ала те не смееха да покажат по-грубите си склонности в присъствието на господин Пол, тъй както не се осмеляваха да го настъпят по мазолите, да му се изкискат в лицето по време на разгорещен спор или да говорят на висок глас, когато гневна криза налагаше върху човешките му черти маската на някакъв интелигентен тигър.

 

Той ме заведе до някои градски забележителност, чиито имена бях само чувала; с усърдие и въодушевление ми разказа много полезни нища. Изглежда, не му бе неприятно да разговаря с мене, а аз, от своя страна, го слушах с удоволствие. Не му бе присъщо да се отнася към проблемите студено и повърхностно, рядко обобщаваше, никога не говореше досадно. Изглежда, че малките хубави подробности му харесваха колкото и на мене. Умееше да разбира характерите, и то също тъй не повърхностно. Тези неща правеха разговора с него особено интересен; говореше всякога от личен опит и не заемаше, нито крадеше по някой сух факт,изтъркана фраза, или пък готово мнение от книгите — това му придаваше свежест, толкова по-приятна, защото не се срещаше често. Пред моите очи духът му като че ли премина в друга фаза — събуди се нов ден, засмя се под една нова и по-благородна зора.

 image

           Henry Tanworth Wells - Alice 1877

Прочетох ли писмото там, начаса? Изядох ли дивечовото месо изведнъж, нехайно, сякаш стрелата на Исав излиташе всеки ден?

            Постъпих по-благоразумно. Засега пликът с адреса и печата с трите ясни букви ми бяха достатъчни и предостатъчни. Измъкнах се от стаята, взех ключа от голямата спалня, която стоеше заключена през деня. Отидох до бюрото си. Забързана и разтреперана да не би мадам да се прокрадне горе и да ме залови, аз отворих едно чекмедже, отключих една кутия, измъкнах оттам една ковчеже и след като очите ми се насладиха с още един поглед и устните ми погалиха печата с чувство на възхищение, срам и наслада, увих невкусеното съкровище — все още девствено и ненакърнено — в тънка сребърна хартия, предадох го на ковчежето, затворих кутията в чекмеджето, заключих спалнята и се върнах в клас с чувството, че приказните измислици са истина, а даровете на феите — реалност. Странно, сладка лудост! А все още не бях прочела това писмо, този източник на моята радост, не знаех броя на редовете му.

 

Затворих таванската врата, поставих свещта върху един разклатен и плесенясал скрин, наметнах се с шала, защото въздухът бе ледено студен, измъкнах писмото, разтреперана от радостно нетърпение, разчупих печата му.

            „Дали ще е дълго, или късо?“, чудех се, докато изтривах с ръка замъглените си от радостни сълзи очи.

            Беше дълго.

            „Дали ще е сдържано, или мило?“

            Беше мило писмо.

            А пък на мен, която бях подтиснала, заюздила, ограничила надеждите си, то ми се стори по-мило, отколкото беше.

            Толкова малко се бях надявала, а много се бях страхувала; сега изпитах дълбоко наслаждение от сбъднатите надежди — такова, каквото мнозина не познават през целия си живот. Бедната английска учителка в ледения таван, зачела при мъждивия пламък на свещта, раздухван от зимния въздух, което бе добронамерено, но нищо повече — макар неговата добронамереност в оня момент да ми се струваше божествена, — тази бедна учителка се чувствуваше по-щастлива от царицата в своя палат.

 

Той бе дал да се разбере, че няма да приеме нито порцелан, нито скъпоценности. Радваше го малкото внимание, стойността, парите изобщо не го трогваха. Диамантеният пръстен или златната кутийка за енфие биха го развълнували много по-малко от някое цвете или рисунка, поднесени му простичко и от сърце. Такъв беше по характер. Не будеше симпатия при първа среща, но печелеше — при продължително общуване.

 

Учителки и ученички седяха, спретнато облечени, и всяка държеше в ръка празничен букет — най-хубави и свежи пролетни цветя изпълваха въздуха със своето ухание. Само аз нямах букет. Обичам да гледам цветята, когато растат, ала откъснат ли се, те вече не ме радват. Смятам ги за неща без корен, тленни, приликата им с живота ме натъжава. Никога не поднасям цветя на хората, които обичам, не желая никога да получа цвете от ръце, които са ми скъпи.

 

Хвърляйки унищожителен поглед върху класа — поглед, който имаше за цел да покосява, когато стигне до мене, — той се нахвърли яростно върху «Les anglaises».

            Не бях чувала да се говори срещу англичанките така, както говори в оная сутрин господин Пол. Не пощади нищо — нито ума, нито морала, нито поведението, нито външността ми. Особено ясно си спомням хулите срещу високия им ръст, дългите им шии, тънките им ръце, безбожния им скептицизъм, педантичното им образование, развлеченото им облекло, непоносимата им горделивост, престорената им добродетелност; сдъвка ги най-безпощадно и по вида му личеше, че само благоприличието го спира да изрече още по-жестоки неща. О, той беше зъл, отровен, необуздан и в резултата на всичко тъй отблъскващ с грозотата си.

            «Ах, ти, малко, проклето, зло човече!, казах си аз, нима съм длъжна да се безпокоя, че съм щяла да те наскърбя, да засегна твоите чувства? Как не, за мен ти си вече без значение, като най-проскубания букет от твоята пирамида.»

            Със съжаление признавам, че не успях да доведа докрай това свое решение. За известно време хулите срещу Англия и англичаните не успяха да ме засегнат. Стоически търпях в продължение на петнадесет минути, но тази съскаща усойница бе твърдо решена да ухапе и накрая изрече такива неща — не само за жените ни, но и за най-светлите ни имена и велики мъже, опетнявайки британски щит и окалвайки британското знаме, — че наистина успя да ме ухапе. Със злостна наслада той използува за доказателство най-цветистите злободневни европейски исторически лъжи. Зели и целият клас се разляха в широки усмивки на отмъстително тържество, защото тези шутове лабасекурите изпитват странна и тайна омраза към Англия. Накрая аз ударих силно по масата, отворих уста и изкрещях:

            — Да живее Англия, историята и нейните герои! Долу Франция, лъжите и подлеците!

 image

Извадих кутийката от отворената маса и я сложих в ръката му.

            — Тази сутрин я бях приготвила в скута си — продължех — и ако господинът бе малко по-търпелив, а госпожица Сент Пиер не тъй-припряна, а може би трябваше да кажа: ако и аз бях по-спокойна и мъдра, още тогава щях да ви я дам.

            Той погледна кутийката. Видях, че ясният й, топъл оттенък и лъчистите сини камъчета зарадваха очите му. Помолих го да я отвори.

            — Моите инициали! — възкликна той, показвайки буквите, гравирани на капака. — Кой ви е казал, че се наричам Пол Давид.

            — Едно птиченце, господине.

            — Прехвръкнало от мен до вас? Тогава значи, когато е необходимо, ще мога да превързвам някоя вест под крилото му?

            Измъкна ланеца — без особена стойност, що се отнася до цената, но изтъкан от много коприна и окичен с лъскави мъниста. Това му хареса — започна да го разглежда непресторено, като същинско дете.

            — За мене ли е?

            — Да, за вас е.

            — Над това ли работехте снощи?

            — Над него.

            — И сте го завършили тази сутрин?

            — Да.

            — Започнали сте го с намерение да ми го подарите ли?

            — Несъмнено.

            — И да го поднесете днес, на празненството ми?

            — Да.

            — С това желание сте го бродирали през цялото време?

            Отново потвърдих.

            — Тогава да не изразявам нищо от него, да не си казвам: «Тази част не е моя, тя е работена, за да украсява някой друг», така ли?

            — В никакъв случай. Нито е необходимо, нито ще е справедливо.

            — Значи цялото това е мое?

            — Това цялото е ваше.

            Начаса господинът разкопча палтото си, закачи ланецът на гърдите си и остави да се вижда колкото можеше повече от него, защото бе от хората, които обичат да показват онова, което харесват. Кутийката прие като прелестна «бонбониера» — впрочем той много обичаше бонбони — и понеже всякога желаеше да споделя с другите онова, което му харесва, раздаваше «дражетата» също тъй щедро, както раздаваше книгите си. Забравих да спомена, че сред милите подаръци, оставени от добрия дух в бюрото ми, често намирах кесийки с шоколадови бонбони. В това отношение проявяваше истински южняшки вкус, нещо, което ние смятаме за детинско. Скромният му обед най-често се състоеше от кифла, която си споделяше с някое дете от трети курс.

 

Ще си послужа отново с онова рязко сравнение и ще кажа, че в стремежа си да властвува, да държи първенство във всичко, господин Еманюел напомняше Бонапард. Понякога бе необходимо да се съпротивляваш, да се изстъпиш напред, да го погледнеш в очите и да му заявиш, че изискванията му са неразумни, че този негов абсолютизъм граничи с тирания.

 

За себе си казах, че не умея да импровизирам; вероятно това мое несъвършенство ме кара да се възхищавам още повече от оня, който владее това чудесно качество. Господин Емаюел не бе от хората, които пишат книги; ала чувала съм го да пилее с безгрижна, неосъзната щедрост такова умствено богатство, с каквото малко книги могат да се похвалят. За мен неговият ум бе като привлекателна библиотека и когато бивах допущана там, изпитвах истинско блаженство. Понеже не бях кой знае колко интелигентна, малко бяха книгите, достъпни за способностите ми. На пръсти се брояха подвързаните и печатаните книги, които не ме отегчаваха, които успявах да изчета до края; ала неговият начин на мислене бе като балсам за очите на душата. Той правеше вътрешното зрение по-ясно и по-силно. Неведнъж съм си мислила какво ли удоволствие би било за човека, който го обича повече, отколкото той обичаше себе си, да събира тези пълни шепи със златен прах, разхвърляни така небрежно по безгрижните небесни ветрове.

 

— Интересно ли ви беше?

            С привичната си стеснителност да възхвалявам отвърнах само:

            — Да.

            — Хубаво ли беше?

            — Много хубаво.

            — Но не бих могъл да го запиша на хартия — отвърна той.

            — А защо не, господине?

            — Мразя техническия труд, мразя да седя приведен, прикован неподвижно край масата. Бих могъл обаче да го издиктувам на някой секретар, който ми е приятен. Дали мадмоазел Люси ще склони да го запише, ако я помоля?

            — Господинът сигурно ще е твърде припрян, ще ме подтиква и ще се дразни, ако перото ми е бавно за бързия му говор.

            — Опитайте. Хайде да видим в какво чудовище ще се превърна при тези обстоятелства.

 

Как да не го харесва човек, въпреки всичките му бурни страсти и скандали, когато понякога умееше да бъде тъй мил и приятен, какъвто беше сега? Всъщност той бе раздразнителен, но по характер не беше лош. Успокой го, разбери го, утеши го и се превръщаше в кротко агне, не бе в състояние да стори зло и на муха. Представляваше малка опасност единствено за глупците, злите и равнодушните.

 

… разкриха пред мен една голяма любов, плод на младостта на този южняк, любов, родена тъй силна и съвършена, че се бе изсмял в лицето на самата смърт, презрял бе похищението и над материята, вкопчила се бе в безсмъртната душа и всепобедна и вярна, бе останала да бди над един гроб цели двадесет години.

            Това не бе сторено безотговорно. Не бе празно отдаване на чувства. Той бе доказал верността си, посвещавайки всичките си сили на една алтруистична цел и я бе следвал с непрестанни лични жертви; заради онези, които любимата му бе обичала приживе, той се бе отказал от отмъщението и се бе нагърбил с тежък кръст.

            Що се отнася до Жустин-Мари, знаех точно каква е била, сякаш я бях познавала. Знаех я, в пансиона на мадам Бек имаше много момичета, подобни на нея — флегматични, бледи, мудни, инертни, ала добродушни, безразлични към злото, непризвани за големи добрини.

 

Копнеех да проследя в чертите му отпечатъка на тази първична преданост, да открия в изражението му онази полурицарска-полубожествена добродетелност, с която го бе обвил разказът на свещеника. За мен той се бе превърнал в християнин герой, в този му образ исках да го гледам.

 image

Знаех го къде живее, знаех къде бих могла да науча нещо за него, къде да го намеря. Беше на хвърлей място. Но и в съседната стая да се намираше, без да ме е повикал, все едно, нямаше да отида. Да преследвам, да търся, да напомням за себе си, да настоявам — не умеех ни едно от тези неща.

            Господин Еманюел би могъл да мине на метър от ръката ми. Минеше ли мълчаливо и без да ме погледне, мълчалива и неподвижна щях да го пусна да си отиде.

            Утринта премина. Настъпи следобедът и вече си мислех, че всичко е свършило. Сърцето ми трепереше в гърдите. Кръвта ми спираше в жилите. Чувствувах се болна и едва успявах да върша работата си и да стоя на мястото си. Малкият свят край мене вървеше безразличен по своя път, всички изглеждаха весели, без грижа, без страх, без тревожни мисли. Същите ученички, които само преди седем дни бяха хълцали истерично при внезапната вест, сякаш напълно бяха забравили тази вест, значението й, своите чувства.

 

Чаках през цялата вечер, уповавайки се на маслиненото клонче, донесено ми от гълъба, но обхваната от дълбок страх в моята надежда. Страхът тегнеше зловещо над мене. Студен и особен, както го чувствувах, знаех, че предвещава нещо лошо. Първите часове ми се сториха дълги и безкрайни; обезверена отброявах всеки един от тях. А те минаваха като разкъсани облаци, подгонени от буреносен вятър.

            Отминаха. Целият дълъг горещ ден изгоря като бъдник, изтля и последният отблясък от червената жар на деня; останах приведена сред хладните сини сенки, над бледите пепеляви въглени на нощта.

            Мина вечерната молитва, съжителките ми се прибраха. А пък аз все още стоях в здрачната класна стая, забравила или по-скоро пренебрегнала правилника, както не го бях забравяла и пренебрегвала никога досега.

            Колко време продължих да кръстосвам класната стая, не знам, трябва да съм била на крак дълги часове. Механично бях отместила от пътя си чинове и маси, проправила си бях пътечка от единия до другия край на класа. Разхождах се напред-назад; когато се уверих, че всичко край мен е заспало и никой не ме чува, накрая се разплаках. Доверила се на нощта, приласкана от самотата, вече не сдържах сълзите си, ни воплите си. Те пръснаха сърцето ми, пробиха си път навън. Но нима в този дом имаше място за самотна скръб?

 

Ще го видя ли, преди да замине? Ще си спомни ли за мене? Смята ли да дойде? Дали този ден — дали този час ще ми го доведе? Или отново ще изпитам разяждащата болка на дългото очакване, жестоката агония на раздиращата раздяла, онази безмълвна, смъртоносна мъка, която, изкоренявайки едновременно и надеждата, и съмнението, разтърсва живота из основи, а ръката, причинила тази жестокост, не може да бъде умилостивена, защото отсъствието е спуснало своята бариера?

 

Поглеждайки към вратата, видях очертаната там фигура и очите отпечатаха върху ума ми образа на господин Еманюел.

            Хиляди от молитвите, с които отегчаваме небето, не се изпълняват. Веднъж в живота златния дар пада неочаквано в нашия скут — дар пълноценен и лъчезарен, направо от рога на изобилието.

 

Много го обичах — обичах го дотолкова, че да пропъдя от пътя си дори и Ревността, която се канеше да попречи на приятелската ни раздяла. Една сърдечна дума от устните му или един мил негов поглед щяха да са достатъчни за целия ми по-нататъшен живот. Те щяха да са ми утеха в самотата. Готова бях да го приема — исках да вкуся елексира и нямаше да позволя на Гордостта да разсипе чашата.

 

Казал ми беше, че съм родена под неговата звезда, разпрострял беше нейните лъчи като знаме. Някога, непозната и необичайна, аз го смятах за груб и странен, ниският му ръст, острият му характер, неговата ръбатост, мургавостта, държането му ме дразнеха. А сега, проникната под влиянието му, захранена от обичта му, облагодетелствувана от богатството на ума му и на доброто му сърце, аз го предпочитах пред цялото останало човечество.

 
ГОЛЕМИЯ ФИНАЛ, наистина финал за тях и край за него

Човекът не може да предрича. Любовта не е оракул. Страхът понякога ни рисува неверни и страшни картини. Тези години на раздяла — ах, как съм се тревожила, като си ги представях! Скръбта, която щяха да ми донесат, ми се струваше по-страшна от смъртта. Знаех ги как ще преминат, предчувствувах как ще ме изтерзаят. Страшната колесница на Вишну надвесваше над мене своя тежък товар. Виждах я да приближава, раздираща с широките си колела смазаната земя, и аз, безсилната жертва, предварително усещах, болката от смъртоносното прегазване.

            Странно е да се каже — странно, но вярно, защото животът носи много подобни преживелици, — предварителният ужас от прегазването бе всъщност всички или почти всичко, което се случи. Великият отмъстител в своята огромна колесница приближи надменен, громолящ и мрачен и отмина тихо като лека сянка, закрила слънцето по пладне. Не усетих друго освен хладен повей. Вдигнах очи. Колесницата е нейният демоничен колесничар бяха вече далече, жертвата беше оцеляла.

            Господин Еманюел отсъствува три години. Читателю, това бяха трите най-щастливи години в моя живот. Не вярваш ли на този парадокс? Чуй тогава.

            Открих училището си, работих — работих усърдно. Гледах на себе си като на управителка на неговото имущество и бях решила с помощта на бога да извела добри печалби. Ученички не липсваха — отначало обикновени гражданки, по-късно и аристократки.

 

Не мислете, че този чудесен пламък се е захранвал сам или че се е хранел единствено от надеждата на очакването или от обещанията при раздялата. Щедър доставчик ми изпращаше изобилно гориво. Не ме оставяха да мръзна, не търпях лишения, не ме подложиха на немотия, не живеех в напрегнато очакване. Той пишеше с всеки кораб, пишеше тъй, както умееше да дава и да обича, щедро и изобилно. Пишеше, понеже обичаше да пише; не съкращаваше, тъй като не обичаше да съкращава. Сядаше, взимаше перото и хартията, защото обичаше Люси и имаше много да й разказва, защото беше верен и грижовен, защото беше нежен и искрен. У него нямаше нищо неистинско, нямаше измама, нямаше душевна пустота. Празното хвалебствие ни веднъж не капна от своя хлъзгав елей по неговите устни, никога не ми предложи чрез перото му своите измамни преструвки и презрени безсмислици; той не прикриваше нищо, не ми пестеше разочарованията си, писмата му бяха истинска питателна храна, живителна, освежаваща вода.

            Дали му бях благодарна? Бог знае! Смятам, че ни едно човешко същество, за което тъй са си спомняли, за което тъй са се грижил, към което са били верни, почтени, благородни, не би могло да чувствува друго освен вечна благодарност.

 

Трите години са вече изминали, денят за завръщането на господин Еманюел е определен. Есен е, той ще бъде при мен в края на ноември. Училището ми процъфтява, домът ми е готов. Наредила съм му една малка библиотека, напълнила съм полиците й с книгите, които ми остави да му пазя. Отгледах от любов към него (защото самата не изпитвам склонност към градинарство) растения, които той обича и някои вече дадоха цветове. Мислех си, че го обичам, когато отпътува, сега го обичам по друг начин, той е повече мой.

            Слънцето минава през своето равноденствие, дните се скъсяват, листата вехнат, но той си идва.

            Нощем падат слани, ноември е изпратил мъглите си да ги причакат тук, вятърът подхваща есенните си жалби, но — той си идва.

            Небесата тегнат тежки и тъмни — от запад иде ураган; облаците се вият в причудливи форми — сводести огромни сияния; утрините се раждат в блясък — победни, тържествени, пурпурни като царствуващи властелини; небесата представляват един огромен пламък, тъй бурни са, напомнят сърцевината на кърваво сражение, тъй алени, че посрамват Победата в нейното тържество. Познавам някои поличби на небето, изучавала съм ги още от детството си. Господи, бди над този кораб! О, боже, пази го!

 

Вятърът задухва откъм запад. Смири се, смири се, о, ти, дух на смъртта и злото, който блъскаш по всички прозорци! Но той вие, фучи, скимти пронизително и неспирно; лутам се цяла нощ из моя дом, ала не успявам да усмиря вятъра. С всеки нов час той става все по- бурен; в среднощ всички будуващи го чуват и се свиват пред югозападната буря.

            Тази буря не стихна цели седем дни. Не спря, докато не осея целия Атлантически океан с корабни останки, не престана, докато дълбините не се наситиха с жертви. Рушителният ангел на вихъра не сви криле, докато не завърши подхванатото дело — всяко размахване на крилите му носеше мълния, трептенето на перата му извикваше буря.

            „Тихо, да бъде мир!“ О, хиляди оплаквачи, коленичили молитвено на очакващия бряг, се ослушваха за този глас; той се разнесе едва тогава, когато настана затишието, ала мнозина не можаха да го почувстват. Накрая слънцето се завърна, но светлината му за някои беше вече мрак!

            Тук спирам — спирам веднага. Казах достатъчно много. Не искам да тревожа кротките, добри сърца, нека слънчевото въображение да съхрани надеждата. Нека си мислят за насладите на радостта, родена отново из дълбините на големия ужас, за възторга на спасението, за чудотворния отдих след мъките, за блаженството на завръщането. Нека си представят брачен съюз и щастлив по-нататъшен живот.

Sir William Blake Richmond - Mrs Luke Ionides 1882

image




Гласувай:
38



1. germantiger - ПРОПУСНАТ ТЕКСТ ПОРАДИ ОГРАНИЧЕНИЕТО В БЛОГ.БГ - ДОБАВЯМ
28.07.2015 01:03
ЛЮСИ СНОУ ЗА СЕБЕ СИ

Дните, прекарани край кръстница, течаха неусетно; не забързано и бурно, а кротко, подобно тихите води на дълбока река в ширна равнина. Гостуването ми при нея приличаше на разходка край някакъв поток, „с брегове, обрасли с дървета и поляни, обсипани с лилии през цялата година“. Нямаше ги прелестта на разнообразието, нито трепета от неочакваното; но за мен спокойствието беше най-драгоценно, не търсех възбуда на вълнението и когато ме сполетя, усетих го по-скоро като неприятен дразнител и бих предпочела да ме бе отминало.

Твърде често, когато жените и девойките стоят на топло край уютните огнища, сърцата и въображението им са обречени да напущат приятния дом, принудени са нощем да скитат по тъмни пътеки, да пренебрегват лошото време, да се борят със снежни виелици, да чакат пред самотни порти и стълбища в най-силни бури, застанали нащрек, заслушани да чуят и да видят дали бащата, синът или съпругът се връща у дома.

«Смелост, Люси Сноу! Проявиш ли самоотверженост и пестеливост, с постоянство те ще осъществиш целта си в живота. Не си позволявай да хленчиш, че подобна цел била твърде егоистична, твърде ограничена или безинтересна; задоволи се да се трудиш за своята независимост и като я постигнеш, тогава ще получиш правото да се оглеждаш за нещо по-възвишено.

… нека кажа, от мен винаги се е излъчвала една уравновесеност, която всякога ми е била последна като монашеска плащеница, под чието прикрие съм успявала да извърша безнаказано и дори при всеобщо одобрение дела, които, предприети при външна възбуда и вълнение, биха накарали мнозина да ме сметнат за фантазьорка и дори фанатичка.

Несмела, лишена от импулсите на амбицията, аз бях в състояние цели двайсет години да уча дечурлигата на азбука, да преправям копринени дрехи и да шия детски престилки. Това глупашко примирие не се дължеше на вътрешно задоволство от положението ми. Работата ми не ме привличаше, нито ми беше интересна, но на мен ми стигаше да не ме измъчват големи притеснения и душевни тревоги. Бягството от дълбоките страдания ми се струваше най-близкият заместител на онова щастие, което можех да позная. Освен това съдено ми било очевидно да водя двойствен живот — живот в света на мислите и живот в действителния свят; при положение, че мисловният ми живот биваше подхранван от чудни магически радости на въображението, насладите на реалния биха могли да се ограничават: насъщният хляб, с часовете на работа и със сигурен покрив над главата.
цитирай
2. germantiger - ПРОПУСНАТ ТЕКСТ ПОРАДИ ОГРАНИЧЕНИЕТО В БЛОГ.БГ - ДОБАВЯМ
28.07.2015 01:03
РАЗКАЗА НА МИСС МАЧМЪНТ ЗА НЕЙНАТА МЛАДОСТ

— Мило момиче — започна тя, — една Бъдни вечер се облякох и премених, защото моят любим, моят бъдещ съпруг щеше да ме посети. Седнах да го чакам. Отново изживявам този миг. Виждам снежния здрач да се прокрадва през прозореца, над който завесата не бе спусната, защото исках да го съзерцавам, докато язди към мен по снежната алея. Виждам и усещам мекия огън, който ме стопля, играе по копринената ми дреха и от време на време озарява младежкия ми лик в отсрещното огледало. Виждам луната на спокойната зимна нощ да плува пълна, ясна и студена над тъмната растителност и посребрените ливади на имението ми. Чакам, пулсът ми бие нетърпеливо, ала в ума не се промъква никакво съмнение. Пламъците в огнището бяха замрели, но жаравата бе още искряща, луната се бе изкачила високо, но все още се виждаше от прозореца, наближаваше десет. Обикновено той идваше по-рано, ала веднъж-дваж бе закъснял както сега. Дали макар веднъж няма да ме разочарова? Не, нито веднъж; и сега вече идваше, идваше бързо, да навакса изгубеното време. „Ах, Франк, неразумни ездачо — рекох си, заслушана радостно и тревожно в наближаващия тропот на коня, — ще ти се карам за това. Ще ти кажа, че на опасност ти излагаш моята шия, защото всичко, което е твое, ми е по-ценно и по-скъпо, отколкото ако беше мое.“ Той приближаваше, съзирах го, но май очите ми бяха замъглени от сълзи, не виждах добре. Ето коня, чух тропота му или по-скоро видях някаква грамада, долових глъчка. Кон ли беше това наистина? Ако ли не, какво бе тежкото, влачещо се нещо, което прекосяваше тъй странно черно, поляната пред къщи? Как бих могла да назова онова, което виждах в лунния светлик пред мен? И как да изрека чувството, което се надигна в душата ми?

Изтичах безмълвна навън. Едно огромно животно — всъщност черния кон на Франк — стоеше разтреперано, задъхано, запенено пред портата. Някакъв човек го държеше — предположих, че е Франк.
— Какво става? — запитах.
Томас, собственият ми слуга, ми отвърна троснато:
— Влезте вътре, госпожо. — А сетне нареди на прислужничката, която притича към кухнята, тласкана сякаш от някакво предчувствие: — Рут, прибери господарката вътре! Веднага!
Но аз вече коленичех на снега до онова, което лежеше там — което бях видяла да се влачи по земята, — което пъшкаше, стенеше на гърдите ми, когато го привдигнах и го притиснах до сърцето си. Не беше мъртъв, беше в полусъзнание. Заповядах да го внесат вътре. Не им позволих да ми нареждат каквото и да било и да ме отделят от него. Имах достатъчно присъствие на духа не само да владея себе си, но да разпореждам и на другите. Опитали се бяха да ме третират като дете, както най-често се отнасят с хора, поразени от божия гняв, но аз не слушах никого освен хирурга, а когато той стори онова, което бе по силите му, останах сама при моя умиращ Франк. Той събра сили да ме вземе в обятията си, намери глас да назове името ми, чу ме как се моля над него шепнешком, усети ме, докато нежно и любовно се грижех за него.
— Мария — каза той, — умирам щастлив като в рая.
С последния си дъх ми се закле във вярност. Когато изгря зората на Коледния ден, моят Франк беше при бога.
— И всичко това — продължи тя — се случи преди тридесет години. Оттогава живея в страдание. Едва ли съм извлякла дълбока поука от всичките си злощастия. Всяка по-мека, по-дружелюбна душа те биха превърнали в светица, силните, зли души биха станали демони, а що се отнася до мене, аз си останах една поразена от беда себична жена.
— Но вие сте вършили много добрини — прекъснах я, защото тя беше известна с големите си материални подаяния.
— Искаш да кажеш, че не съм скъпила парите си там, където те биха могли да смекчат нечие нещастие! Ала какво от това? Да давам, не ми е струвало усилие, нито ми е причинявало болка. Но от днес нататък аз съм готова да променя начина си на мислене, да се подготвя за срещата си с Франк. Виждаш ли — още мисля за Франк повече, отколкото за бога; и дано поне ми се признае, че обичайки едно божие творение тъй силно, тъй продължително и тъй истински, с това не съм поругала Твореца — иначе изгледите за спасение на душата ми са нищожни. Ти какво мислиш по тези въпроси, Люси? Бъди мой духовен съветник, кажи ми.
Не бях в състояние да отговоря, нямах думи. Тя, изглежда, си въобрази, че вече съм й отговорила.
— Много правилно, дете мое. Трябва да си признаем, че бог е милостив, но не всякога е разбираем за нас. Трябва да приемем собствената си участ, каквато и да е тя, и да се опитаме да направим щастлива участта на другите. Нали така? Да, и от утре ще се опитам да те направя щастлива. Ще се постарая да сторя нещо за тебе, Люси — нещо, което да те облагодетелствува, когато аз умра. Главата ме заболя от много приказки, затова пък съм щастлива. Върви да спиш. Часовникът отмерва два. Колко до късно стоиш — или по-скоро до колко късно аз с моя егоизъм те задържам тук. Сега върви. Не се тревожи повече за мене. Чувствувам, че истински ще си отпочина.
цитирай
3. germantiger - ПРОПУСНАТ ТЕКСТ ПОРАДИ ОГРАНИЧЕНИЕТО В БЛОГ.БГ - ДОБАВЯМ
28.07.2015 01:05
ЛЮСИ СНОУ ЗА РАЗУМА

Разум, не ще ме остави да вдигна глава, да се усмихна, да се надявам, той няма да се успокои, докато не ме види смазана, примирена, превита и прекършена в пръстта. Според него аз съм се родила единствено за да се трудя за къшея хляб, да очаквам предсмъртните болки и цял живот да живея без надежда. Възможно е Разумът да е прав, ала нищо чудно, че понякога с радост му се противопоставяме, бягаме от жилавата пръчка и търсим закрила при Въображението — неговия кротък, жизнерадостен враг, нашата свидна Помощница, нашата божествена Надежда. Трябва да бягаме от оковите му от време на време въпреки жестокото отмъщение, което ни очаква, когато се върнем. Разумът е отмъстителен като дявол, за мен той винаги е бил злокобен като мащеха. И ако съм му се подчинявала, то е било послушание на страха, а не на любовта. Отдавна да съм загинала от неговото безпощадно отношение — от неговите ограничения, от безсърдечието му, от недоимъка му, от ледената му постеля, от безжалостните му, безспирни удари — ако не беше тая по-добра сила, към която храня тайна и вечна вярност. Често този Разум ме е прокуждал в черната нощ, посред зима, в студения сняг, подритвайки ми за препитание оглозгания кокал, захвърлен от кучетата, безжалостно ви е заявявал, че в складовете му няма вече нищичко за мене, рязко ми е отказвал правото да пожелавам нещо по-добро. Тогава, поглеждайки нагоре, съзирала съм в небесата един по-висш разум сред ореол от звезди, от които най-централната, най-ярката ми е изпращала съчувствен и грижовен лъч. Един дух, по-мек и по-добър от Човешкия Разум, се е спускал с тих полет над пустинята и е донасял със себе си въздуха на вечното лято, ухаещ с парфюма на цветовете, които не увяхват, носил ми е лъх на дървета, чийто плод е животът, зефир от един свят, чийто ден се осветява не от слънцето.

Този добър ангел е засищал глада ми с храна, сладка и странна, росно-бяла жътва, събирана от искрящи ангели в първите часове на божествения ден. Нежно е изтривал горчивите сълзи, които животът изплаква, добросърдечно ми е давал покой от смъртната умора, великодушно е вдъхвал надежда и подтик на вцепененото от отчаяние тяло. Божествено, състрадателно, подкрепително влияние! Когато превия колене пред други освен бога, то ще бъде пред тези бели и крилати нозе, красиви и на планината, и в полето. Храмове са вдигани на слънцето, олтари са посвещавани на луната. О, по-висша слава! За теб ръцете нищо не издигат, устните не изричат заклинания, ала сърцата векове наред те обожават неотстъпно. Ти имаш обител, твърде голяма, за да се огради със стени, твърде висока за купол — храм, чийто под е вселената, обреди, чиито материи се излъчват от душата, насочени към хармонията на световете!
цитирай
4. germantiger - ПРОПУСНАТ ТЕКСТ ПОРАДИ ОГРАНИЧЕНИЕТО В БЛОГ.БГ - ДОБАВЯМ
28.07.2015 01:06
ЛЮСИ СНОУ КАТО УЧИТЕЛКА

От пръв поглед разбрах, че повечето от ученичките вече не са малки момиченца — те бяха всъщност млади жени; знаех, че някои от тях произхождаха от благородни семейства и отлично съзнавах, че всички до една знаят какво положение заемах в домакинството на мадам. Когато се качвах на подиума — малко възвишение с едно стъпало над пода, където стояха катедрата и столът на учителя, — съзрях пред себе си една редица очи и чела, които предвещаваха буря — очи, излъчващи нахална светлина, и чела — студени и безчувствени като мрамор. Жената от „континента“ е съвсем различна от „островната жена“ на същата възраст и от същия произход. Никога в Англия не бях виждала подобни очи и подобни чела. Мадам Бек ме представи с една хладна фраза, излезе от стаята и ме остави да се оправям сама.
Не ще забравя оня първи урок, нито подмолното течение на сблъскването на характери и отношения, които той разкри пред мен. Тогава за пръв път започнах да осъзнавам разликата, която дели „младата жена“, идеал на поета и белетриста, от живата „млада жена“ от плът и кръв.

По всичко личеше, че три хубавици от първите чинове се бяха настанили там, предварително решени да не допускат една „детска бавачка“ да им преподава урок по английски. Знаеха си, че са изпъждали и други неприятни учители, знаеха, че мадам е готова да изхвърли всеки преподавател или възпитател, който не се хареса на учениците — че тя никога не поощрява слабохарактерния да запази мястото си, че ако той самият не притежава достатъчно сили да се пребори или пък тактичност — за да се наложи, трябва да си отиде. А как оглеждаха „мис Сноу“, победата им изглеждаше съвсем лека.
Госпожиците Бланш, Виржини и Анжелик подхванаха кампанията, като започнаха да се кискат и да си шушукат; това прерасна в гръмогласен шепот и смехове, които се подеха и от задните редици. Организираният бунт на шестдесет срещу един скоро взе да ме гнети, защото едва владеех френски, а бях принудена да говоря при подобни мъчителни обстоятелства.
Струва ми се, че ако можех да приказвам на родния си език, непременно щях да въдворя тишина, защото, макар да съзнавах колко неприветлива е външността ми и изобщо да знаех, че не блестя с особени качества, природата ме бе дарила с глас, който привличаше вниманието, когато се извисяваше от вълнение или пък се приглушаваше от някое дълбоко чувство. Освен това, макар при обикновени обстоятелства да не бях ораторка, в случаи като този, извикани от разбунтуваното мнозинство, ако можех да говоря на английски, щях да изрека слова, с които да заклеймя държането им, както подобава, а после с ирония, наситена с горчивина на възмущението от постъпката на подбудителките и с насмешка, щях, струва ми се да хвана юздите на това диво стадо и накрая да ги принудя да внимават в урока. Но единственото, което можех да сторя сега, бе да пристъпя към Бланш — госпожица Дьо Мелси, млада баронеса, най-голямата, най-стройната, най-хубавата и най-проклетата, — да застана пред нейния чин, да измъкна от ръката й тетрадката за домашна работа, да се кача отново на катедрата, да прочета умишлено на глас съчинението й, което наистина бе ужасно глупаво, и също тъй умишлено и пред очите на целия клас да съдера нечисто изписаната страница.
Това действие най-сетне спря шума и привлече вниманието им. Едно-единствено момиче, седнало чак в дъното на стаята, продължаваше да буйствува. Погледнах го внимателно. Имаше бледо лице, коса черна като нощта, широки, внушителни вежди, решителни черти и тъмни, бунтовни, зловещи очи. Забелязах, че девойката е седнала до вратичката, която, както вече казах, водеше към малко килерче за книги. Беше се изправила, та по-бодро да подбужда другите. Премерих ръста й, пресметнах силите й. Видя ми се висока и жилава, но понеже конфликтът щеше да се краткотраен и атаката — неочаквана, сметнах, че ще се справя с нея.
Прекосих стаята с най-спокойно и безгрижно изражение. Леко бутнах вратата и видях, че е открехната. Бързо и рязко се извърнах към ученичката. Миг след това тя се бе озовала в килера, вратата бе затворена, а ключът се намираше в моя джоб.
Това момиче, Долорес, по произход каталонка, беше от хората, чийто характер извиква едновременно ужас и омраза у околните. Гореописаното наказание получи всеобщо одобрение. Момичетата мълчаливо акламираха постъпката ми. За миг всички замлъкнаха, а след това от чин на чин премина усмивка — но не смях. Аз вече се бях върнала спокойно на катедрата, сякаш нищо не се бе случило, а перата тихо заскърцаха по хартията и останалата част от часа премина тихо и спокойно.

Те бяха готови да се разбунтуват, ако им предадеш дори три реда повече от някой урок; но аз не помня да са възроптали от рана, нанесена им върху достойнството им. Дори и малкото, което притежаваха от това човешко качество, тъй бе смачкано в душите им, че те сякаш предпочитаха да ги тъпчеш, отколкото да ги галиш.
С течение на времето, когато станах по-уверена и овладях езика им, когато вече умеех да си служа с по-острите изрази, съответствуващи на поведението им, по-възрастните и по-интелигентни момичета дори започнаха да ме харесват. Забелязах, че от мига, в който ученичката биваше разтърсена дотолкова, та да усети в себе си трепета на благородното съревнование или пък жилването на срама, от този миг тя беше вече победена. Успеех ли да накарам поне веднъж техните (обикновено големи) уши да запламтят под тежките им лъскави коси, нещата започваха да се оправят. Все по-често сутрин намирах букетчета, оставени върху писалищната ми маса. В знак на признателност за това внимание, по време на почивките аз се разхождах с някои от ученичките.
цитирай
5. germantiger - След този постинг
28.07.2015 01:27
Август месец най-сетне и със здраво удоволствие ще предложа два постинга за героите на СС - първия за Бауер и Дегрелл, втория за Хоффманн и Фьортен - ВЕЛИКИ!

Двама германци, един белгиец и още един - невероятен холандец
цитирай
6. seasonofthewitch - Благодаря
28.07.2015 07:06
за стойностното четиво,Гладиаторе.
цитирай
7. veilet - Аз лично бих разделила постинга на 2 ...
28.07.2015 07:29
Аз лично бих разделила постинга на 2 теми, защото първата му част описва ролята на възрастните дами в живота на Люси и влиянието им върху нейния оформящ се характер и втората част- срещата и с Пол и отпечатък от новото познанство в младата девича Душа. Иначе като цяло прочетеното ми допада- класиката си е класика. Поздрави!!!
цитирай
8. minevv - 10x
28.07.2015 09:43
kakto winagi-post доставящ духовно удоволствие
цитирай
9. troia - :)
28.07.2015 10:50
Стилът на писане ми е интересен. Пълен анализ на душевните терзания, на чувствата, причината за тях и до какво водят. Много психологически е написано. Всъщност хората не сме се променили много. Може би сега сме по-прикрити, защото се чувстваме уязвими. Всъщност всеки от нас би направил различни изводи въз основа на своя житейски опит. Творбата е класика.
Поздрави!
цитирай
10. viva1122 - G_T - Поздравления!
28.07.2015 14:32
Благодаря за удоволствието да се потопя отново в образите и творчеството на Ш. Бронте – стойностни, непреходни - независимо колко пъти и кога е чел книгата, човек може отново да ги преоткрие и впечатли – толкова дълбоко в душата е погледа на авторката и изразните средства, които ползва.
Впечатли ме и твоето представяне на книгата и автора – също дълбоко и с мисъл, особено в днешното комерсиално общество, където ценностната система е променена, вкуса към книгите е различен и да извадиш от забвение Ш. Бронте и нейните непреходни образи.
За хубавата книга и музика – човек винаги трябва да отдели малко време от така забързано ежедневие – няма да съжалява, дори в момента да не разбира как и защо – така мисля аз!
Поздрави от мен - viva!
цитирай
11. viva1122 - ...
28.07.2015 15:00
В този ред на мисли ще споделя, че наскоро препрочетох Кметът на Кастърбридж - Т. Харди - животът и смъртта на един волеви човек, но и образът на Елизабет-Джейн е също силен и въздействащ - с предаността, мъдростта и добротата - поне за мен

----------- и само малка част от финала, без да омаловажавам силния и волеви характер на Хенчард
"
И като признаваше сполуката си, тя не
преставаше да се учудва защо в живота толкова често се случват
непредвидени неща — забравяше, че трайното спокойствие в нейната
зряла възраст й бе дарено от младостта, която я научи, че щастието е
само случаен епизод от драмата на всеобщото страдание и болка."
----------------------
И ако съм нарушила с нещо правилата и постинга с коментара си - моите извинения! Струваше ми се уместно да споделя и мнението си за Т. Харди - макар и съвсем бегло :) - спирам.
цитирай
12. planinitenabulgaria - Брависимо за качествата, които притежаваш, Немско тигърче,
28.07.2015 17:42
За блога Ти си една бяла лястовичка поради честността, която имаш в чипа си желанието да противостоиш срещу лъжите и лошите хора. Не вървят сега тези качества в Блог. бг, където надделяха хибридните войници на Путин, изявяващи се като тролове. Никога до сега толкова тролове не е имало и никога те не са били толкова активни. Тази тяхна дейност отблъсква от желание за изява такива като Теб, защото срещу всички различни от тях се прилага тактика, разработена в Центъра - на обиди, принизяване на постигнатото от тях. Въпреки това обаче Ти пиши и не се засягай от идиотите, на 70 от които аз възнамерявам да издам картончета. Написаното от Теб е романтично по характер, което говори за изострена чувствителност. С годините това може да даде богат плод - всичките тези теми обработени и издадени на хартиен ноосител.
Има една тема обаче, която Вие, младежите не трябва да пренебрегвате когато пишете - заблудите за причината от двете световни войни, за техните последствия, конкретно опитът да бъде унищожена културатаа на Европа с това, което се прави днес, заложено още в договорите след ВСВ. А Германия - тя ще си бъде пак най-великата държава. Две светоовни войни имаше срещу нея, защото идиотите не само от Европа виждаха в нея най-големия си конкурент. Не са съвсем основателни критиките Ти срещу Германия и Меркел. От висотата на поста си тя много добре знае какво да прави в рамките на възможното.
Още веднаж поздравления за всичките Ти постове. Нека те бъдат основата на нещо по-голямо, което ще се появи следващите години.
цитирай
13. germantiger - ...
28.07.2015 17:45
seasonofthewitch написа:
за стойностното четиво,Гладиаторе.


И аз благодаря!
цитирай
14. germantiger - ...
28.07.2015 17:47
veilet написа:
Аз лично бих разделила постинга на 2 теми, защото първата му част описва ролята на възрастните дами в живота на Люси и влиянието им върху нейния оформящ се характер и втората част- срещата и с Пол и отпечатък от новото познанство в младата девича Душа. Иначе като цяло прочетеното ми допада- класиката си е класика. Поздрави!!!


И аз така "го виждам" и така в себе си го разделям. Отделям може би, в трета част финала, но той е маъл като обем (разбираемо) и не бих го нарекъл "част", но е различен въобще от двете "части" и действително ме изненада, изненадва и досега.
цитирай
15. germantiger - ...
28.07.2015 17:49
minevv написа:
kakto winagi-post доставящ духовно удоволствие


Премного текст съм постнал, още и съм добавил в коментар, но просто с подобно творение явно не може по друг начин :)

В днешния забързан ден, многото инфо трудно се чете и често подминава, но от ценители това си мисля, няма как да бъде преминато "по диагонал", благодаря!
цитирай
16. germantiger - ...
28.07.2015 17:52
troia написа:
Стилът на писане ми е интересен. Пълен анализ на душевните терзания, на чувствата, причината за тях и до какво водят. Много психологически е написано. Всъщност хората не сме се променили много. Може би сега сме по-прикрити, защото се чувстваме уязвими. Всъщност всеки от нас би направил различни изводи въз основа на своя житейски опит. Творбата е класика.
Поздрави!


Това е да го наречем типичен роман, не е кратък разказ каквито например ти пишеш, не е "нещо преходно" като при част от германските романтици... романа се налага почти век в Европа (която тогава е и света в какво ли не), дълго време тази "форма" е била необичайна, избягвана и дори иронизирана, във времето на сестрите Бронте вече е категорична.

Сега чета "Вилхелм Майстер" на Гьоте и то на български, това е един от първите световно известни романи и то от такъв типичен драматург като Гьоте.
цитирай
17. germantiger - ...
28.07.2015 17:57
viva1122 написа:
Благодаря за удоволствието да се потопя отново в образите и творчеството на Ш. Бронте – стойностни, непреходни - независимо колко пъти и кога е чел книгата, човек може отново да ги преоткрие и впечатли – толкова дълбоко в душата е погледа на авторката и изразните средства, които ползва.
Впечатли ме и твоето представяне на книгата и автора – също дълбоко и с мисъл, особено в днешното комерсиално общество, където ценностната система е променена, вкуса към книгите е различен и да извадиш от забвение Ш. Бронте и нейните непреходни образи.
За хубавата книга и музика – човек винаги трябва да отдели малко време от така забързано ежедневие – няма да съжалява, дори в момента да не разбира как и защо – така мисля аз!
Поздрави от мен - viva!


Съгласен съм напълно с теб за днешния ден, за комерса и за образите или тяхното да го наречем преоткриване (както ти си написала). За припомнянето днес на сестрите Бронте - да, в България съждението ти е правилно и го подкрепям, но е нормално - все пак тук англоговорящата литература не е типична, както "там" не е типична балканската примерно или българската. Слава Богу и поклон пред хората, които на запад не забравят не само сестрите Бронте, а маса други свои велики автори да ги наречем неточно класици.

Ползвам случая в коментар да спомена (пред четящите, пред теб наскоро споменах), че май месец беше премиерата на поредната и нова версия

Far from the madding Crowd 2015 с Кейти Мълиган и Маттиас Шьонаертс по Томас Харди
цитирай
18. germantiger - ...
28.07.2015 18:00
viva1122 написа:
В този ред на мисли ще споделя, че наскоро препрочетох Кметът на Кастърбридж - Т. Харди - животът и смъртта на един волеви човек, но и образът на Елизабет-Джейн е също силен и въздействащ - с предаността, мъдростта и добротата - поне за мен

----------- и само малка част от финала, без да омаловажавам силния и волеви характер на Хенчард
"
И като признаваше сполуката си, тя не
преставаше да се учудва защо в живота толкова често се случват
непредвидени неща — забравяше, че трайното спокойствие в нейната
зряла възраст й бе дарено от младостта, която я научи, че щастието е
само случаен епизод от драмата на всеобщото страдание и болка."
----------------------
И ако съм нарушила с нещо правилата и постинга с коментара си - моите извинения! Струваше ми се уместно да споделя и мнението си за Т. Харди - макар и съвсем бегло :) - спирам.


Подобни коментари сърдечно ме радват и винаги са на място, за тях няма правила, защото такива коментари са необходими, не "запрещими" :)

Спокойствието в жената понякога дори е красиво, спокойствието в мъжа не приемам, но това е лично мнение, а Харди за мен е най-великия творец в проза!
цитирай
19. germantiger - ...
28.07.2015 18:16
planinitenabulgaria написа:
За блога Ти си една бяла лястовичка поради честността, която имаш в чипа си желанието да противостоиш срещу лъжите и лошите хора. Не вървят сега тези качества в Блог. бг, където надделяха хибридните войници на Путин, изявяващи се като тролове. Никога до сега толкова тролове не е имало и никога те не са били толкова активни. Тази тяхна дейност отблъсква от желание за изява такива като Теб, защото срещу всички различни от тях се прилага тактика, разработена в Центъра - на обиди, принизяване на постигнатото от тях. Въпреки това обаче Ти пиши и не се засягай от идиотите, на 70 от които аз възнамерявам да издам картончета. Написаното от Теб е романтично по характер, което говори за изострена чувствителност. С годините това може да даде богат плод - всичките тези теми обработени и издадени на хартиен ноосител.
Има една тема обаче, която Вие, младежите не трябва да пренебрегвате когато пишете - заблудите за причината от двете световни войни, за техните последствия, конкретно опитът да бъде унищожена културатаа на Европа с това, което се прави днес, заложено още в договорите след ВСВ. А Германия - тя ще си бъде пак най-великата държава. Две светоовни войни имаше срещу нея, защото идиотите не само от Европа виждаха в нея най-големия си конкурент. Не са съвсем основателни критиките Ти срещу Германия и Меркел. От висотата на поста си тя много добре знае какво да прави в рамките на възможното.
Още веднаж поздравления за всичките Ти постове. Нека те бъдат основата на нещо по-голямо, което ще се появи следващите години.


Феновете на КАПУТин, разбира се дразнят очите ми, но всъщност жертвите са те и тяхната русия или изтока...

писах това ПРИ VARG:

Някога задавали ли сте си сериозно въпроса защо анализатори на запада пишат контра запада?

Мислили сте по "въпроса" защо геростратегически т.нар. винаги е победител или в масата "казуси"?

Кое е познанието и отговора - това което иска някой да чуе и "крещи" или същността, истината?

...

Мисълта ми е - изтока кърви - кърви руското и украинското там и ще кърви много и още.

Обезболяващото да се пише, да се говори антимаерика е допуснато от запада и работи ЗА НЕГО - това позволява на изтока да умира в една самозаблуда и по-безболезнено, примерно за запада има друго обезболяващо рдом със смъртта - стандарт, шоппинг итн.

Троловете проРусия всъщност са тези които облекчават агонията, НО ТЯ Е ФАКТ!

...

Меркел е боклук - нейния генезис, нейната политика за Германия е част от смъртта, без значение някои "моменти" които можем да аплодираме.
цитирай
20. germantiger - и още нещо към planinitenabulgaria, когото много уважавам
28.07.2015 18:45
Аз не съм фен на САЩ и ЕС - казано абсолютизирано - те са зло

За мен Русия и изтока са още по-голямо зло от т.нар. запад

Не се радвам на западна или източна народна смърт или конфликти, но историята, политиката, интересите и войните са това - те са закономерни, макар зло.

В този ред на мисли зло е вършила и България в периодите когато е имала сила в ПБЦ и ВБЦ, дори през периоди в ПСВ и ВСВ, но българите НЕ са опетнили името с толкова злини зверства колкото нашите съседи срещу българи. Българските престъпления и зверства (каквито има, но тук не се знаят) са несравнимо ПО-МАЛКИ от тези на противниците и враговете на България.

Същото с пълно право може да се каже за Германия - векове наред германеца е вършил зверства както всеки друг в историята, някои от неговите престъпления исторически са емблематични, но това което враговете на Германия са сторили против нея (за мен) надминава много от приписаните на нея престъпления.

С "две думи" - човешкото зло е константа и то е част от нас

Всички го вършат но малко се разкайват или променят към добро.

Световната политика е полето на интересите, борбата и част от 'злото' - нормално е да е така.

ЗА МЕН ЗАПАДА Е НАДМИНАЛ ИЗТОКА В ЧОВЕЧНОСТ ДНЕС, В НАУКА, СИЛА И ИЗКУСТВА ДНЕС ПРЕД ИЗТОКА и за това аз го предпочитам (и не само поради тези причини фундамент).

И ДА СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ЛИТЕРАТУРАТА ;)
цитирай
21. seasonofthewitch - за стойностното четиво, Гладиа...
28.07.2015 19:28
germantiger написа:
seasonofthewitch написа:
за стойностното четиво,Гладиаторе.


И аз благодаря!

Като че от 100 години не сме си разменяли любезности.:)))))
цитирай
22. germantiger - ...
28.07.2015 20:51
seasonofthewitch написа:
germantiger написа:
seasonofthewitch написа:
за стойностното четиво,Гладиаторе.


И аз благодаря!

Като че от 100 години не сме си разменяли любезности.:)))))


Любезности винаги можем да разменяме било фалшиви, било истински без фалш.

Ако добре помня аз спрях да разменям каквото и да е с теб или да контактувам след като забелязах симпатиите към кухел или нещо червено, на каквито симпатии ти имаш пълно право.

Тъй-като аз имам антипатии в това "направление" и органично са ми противни другари и другарки като кушел, преустанових контакта с теб от който имам чудесни спомени следствие на добри твои попадения, инфо, коментари.

НЕ те определям като червена другарка или друг цвят, на пипит итн, както и себе си не определям така. Правя това обяснение или уточнение като уважение към теб и като

СИГНАЛ КЪМ ДРУГИ ДРУГАРКИ

ако такива попадат на блога ми, за това вместо на лични, това уточнение е тук.

Една такава е zaw, но поради нейните винаги дорби отзиви под постингите ми, методичното и гласуване за блога ми (както и аз връщам на нея жеста й), а и респекта към възрастта й (която тя не крие) аз засега нямам проблем да се включва при мен.

С "две думи" - ти си чудесен спомен, но когато забелязах, че си покрай боклуците комунисти в блога, нещо на момента ми опротивя, не в теб персонално, но почти до теб.
цитирай
23. born - Поздрави за отново чудесния пос...
28.07.2015 22:02
Поздрави за отново чудесния постинг. И един призив към всички колеги без изключение. Мисля че е най-малкото неуважително, както към автора на постинга , така и към и особено към автора на визираното литературно произведение да се коментират политически пристрастия, придружени с обиди към колеги от блога. По тази причина призовавам всички към взаимно уважение и ограничаване на коментарите в рамките на темата.
цитирай
24. getmans1 - Изцъклиха ми се очите бе, човек :))) ...
28.07.2015 22:04
... то ако ти е позволено цял роман ще пуснеш.
Излишно е да те хваля нали? :)
цитирай
25. nbrakalova - Мило спомняне за тихите усамотени ...
29.07.2015 09:44
Мило спомняне за тихите усамотени вечери, огрени от светлината на старата лампа. С преживяванията и на Люси, и с горестта на омайващото очарование на "тази буря", която се случва... никога да не стихне...
цитирай
26. viva1122 - към - 17 и 18 коментар
29.07.2015 13:09
germantiger написа:
viva1122 написа:
Благодаря за удоволствието да се потопя отново в образите и творчеството на Ш. Бронте – стойностни, непреходни - независимо колко пъти и кога е чел книгата, човек може отново да ги преоткрие и впечатли – толкова дълбоко в душата е погледа на авторката и изразните средства, които ползва.
Впечатли ме и твоето представяне на книгата и автора – също дълбоко и с мисъл, особено в днешното комерсиално общество, където ценностната система е променена, вкуса към книгите е различен и да извадиш от забвение Ш. Бронте и нейните непреходни образи.
За хубавата книга и музика – човек винаги трябва да отдели малко време от така забързано ежедневие – няма да съжалява, дори в момента да не разбира как и защо – така мисля аз!
Поздрави от мен - viva!


Съгласен съм напълно с теб за днешния ден, за комерса и за образите или тяхното да го наречем преоткриване (както ти си написала). За припомнянето днес на сестрите Бронте - да, в България съждението ти е правилно и го подкрепям, но е нормално - все пак тук англоговорящата литература не е типична, както "там" не е типична балканската примерно или българската. Слава Богу и поклон пред хората, които на запад не забравят не само сестрите Бронте, а маса други свои велики автори да ги наречем неточно класици.

Ползвам случая в коментар да спомена (пред четящите, пред теб наскоро споменах), че май месец беше премиерата на поредната и нова версия

Far from the madding Crowd 2015 с Кейти Мълиган и Маттиас Шьонаертс по Томас Харди

Да, този филм го изгледах и си заслужаваше - при Томас Харди образите на мъжете са със силни характери и още повече това се подчертава на фона и участието на жената - като я закрилят, подкрепят, обичат и..... поне това е мое виждане - независимо, че и образа на жената е силен и с характер, но в последствие, придобила вече опита и мъдростта.
На мен ми хареса като усещане и визия на герои. Пропуснах да благодаря!
Поздравления!
цитирай
27. germantiger - ...
29.07.2015 14:50
born написа:
Поздрави за отново чудесния постинг. И един призив към всички колеги без изключение. Мисля че е най-малкото неуважително, както към автора на постинга , така и към и особено към автора на визираното литературно произведение да се коментират политически пристрастия, придружени с обиди към колеги от блога. По тази причина призовавам всички към взаимно уважение и ограничаване на коментарите в рамките на темата.


Справедливо си написал, че призива ти е към всички, зщаото аз също го приемам към мен като справедлива ако не критика, то поне препоръка. Под мои постинги вкл. за искуство, самия аз много често и понякога първи съм провокирал политически "страсти" или различия.

В случая съм съгласен с теб!
цитирай
28. germantiger - ...
29.07.2015 14:54
getmans1 написа:
... то ако ти е позволено цял роман ще пуснеш.
Излишно е да те хваля нали? :)


Впрочем въпреки прекомерния текст в постинга, въпреки добавения текст под постинга под формата на коментари, аз въпреки всичко това пак съкратих доста от маркираното, което като съм чел съм си отбелязвал, а и ще припомня, че по този роман имам още 2 постинга :)

Благодаря за оценката, но моя труд не е особено голям - за няколко часа в един ден копирах пасжите от текста (от сайта читанка) защото ми е на удобно, в друг ден посъбрах според моя вкус изображения и видеа и третия ден го направих.
цитирай
29. germantiger - ...
29.07.2015 14:56
nbrakalova написа:
Мило спомняне за тихите усамотени вечери, огрени от светлината на старата лампа. С преживяванията и на Люси, и с горестта на омайващото очарование на "тази буря", която се случва... никога да не стихне...


Ако бурята в нас е мотив да четем, научаваме, умеем или в случая споделяме литература или друго - наистина нека не стихва. Ако е бурята като финал в романа... дано да ни отминава - нас и близките ни!

А четенето на нощна лампа е част от класиката ;)
цитирай
30. mt46 - Поздрав!...
29.07.2015 18:27
Това ми хареса:
"Тъмница би могъл да е и царският палат,
а клетка тясна — ширната градина."
цитирай
31. cefulesteven - Световната памет има филтри и че...
01.08.2015 11:28
Световната памет има филтри и чезнат в бездната й истински ценни неща, малко по малко биват забравяни, затрупвани с нова информация и когато човек напомни нещо, което другите забравят спасява души. Ти го правиш непрестанно. Преклонение пред труда ти и духа ти.
цитирай
32. seasonofthewitch - Спирам се абсолютно навсякъде,където намеря добро четиво,а при теб е било много често :)
01.08.2015 13:21
germantiger написа:
seasonofthewitch написа:
germantiger написа:
seasonofthewitch написа:
за стойностното четиво,Гладиаторе.


И аз благодаря!

Като че от 100 години не сме си разменяли любезности.:)))))


Любезности винаги можем да разменяме било фалшиви, било истински без фалш.

Ако добре помня аз спрях да разменям каквото и да е с теб или да контактувам след като забелязах симпатиите към кухел или нещо червено, на каквито симпатии ти имаш пълно право.

Тъй-като аз имам антипатии в това "направление" и органично са ми противни другари и другарки като кушел, преустанових контакта с теб от който имам чудесни спомени следствие на добри твои попадения, инфо, коментари.

НЕ те определям като червена другарка или друг цвят, на пипит итн, както и себе си не определям така. Правя това обяснение или уточнение като уважение към теб и като

СИГНАЛ КЪМ ДРУГИ ДРУГАРКИ

ако такива попадат на блога ми, за това вместо на лични, това уточнение е тук.

Една такава е zaw, но поради нейните винаги дорби отзиви под постингите ми, методичното и гласуване за блога ми (както и аз връщам на нея жеста й), а и респекта към възрастта й (която тя не крие) аз засега нямам проблем да се включва при мен.

С "две думи" - ти си чудесен спомен, но когато забелязах, че си покрай боклуците комунисти в блога, нещо на момента ми опротивя, не в теб персонално, но почти до теб.

Гладиаторе,имам своите виждания,но не съм боядисана партийно.Смятам,че е отживелица да се делят контактите с хората на такава основа.
Между другото ще вмъкна,че в историята има примери за достойни хора във всеки един режим и партия и такива,които са опорочили всеки един управленски режим и партия.
Достойнството на човек не се определя от партията,на която симпатизира,а от постъпките му,а тук в блога,съответно от написаното от него.
Ще кажа,че не съм запозната с политическите ви боричкания,защото не са ми интересни за четене.
цитирай
33. germantiger - ...
01.08.2015 20:03
В политически боричкания не участвам.

В случая с кухел боричкания не може да има - само побой от моя страна с потърпевш той.

Разбира се, че във всеки режим има хора и нехора, както и във всяко време има такива или във всяка ситуация итн, разбрахме се.

Все пак си мисля, че боричканията са ти евентуално интересни шщо иде реч до полит"окраска", аз така и забелязах твоите, но да речем, че паметта ми може и да ми изневерява.
цитирай
34. germantiger - ...
01.08.2015 20:05
cefulesteven написа:
Световната памет има филтри и чезнат в бездната й истински ценни неща, малко по малко биват забравяни, затрупвани с нова информация и когато човек напомни нещо, което другите забравят спасява души. Ти го правиш непрестанно. Преклонение пред труда ти и духа ти.


Поета и писателя си личи - в твоите думи!

Огромно и сърдечно благодаря.

Замислих се за новото инфо, за "прорезите", за "дупките" в паметта и почти изпитах страх, защото вероятно си прав...
цитирай
35. allvin - ,,Животът е кратък, изкуството - вечно!!!" :)
18.08.2015 08:11
Изкуството и културата са непреходните и вечни ценности на всяка една Цивилизация ...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4619622
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031