Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03.2015 04:55 - ДЕВОЙКАТА - ЖЕНА - Шарлътт Бронте - Литература 4
Автор: germantiger Категория: Поезия   
Прочетен: 14065 Коментари: 23 Гласове:
36

Последна промяна: 10.03.2015 05:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
ЛЮБОВ

Вийет - Градче

ШАРЛЪТТ БРОНТЕ

image
Rachel Hurd-Wood w "Perfume"

Posting s u4astie i pomo6t ot bratow4edka mi

За втори път с увода от предходния постинг за Бронте


Шарлот Бронте
УМИРА НА 39 ГОДИНИ ОСТАВИЛА САМО НЯКОЛКО КНИГИ-ТВОРБИ!


Домът, в който израстват бъдещите писателки Шарлот, Емили и Ан Бронте, е обграден от две страни с гробище. Каменните плочи така плътно покриват земята, че не остава място дори за стръкче трева — казват, че под тях почиват четиридесет хиляди местни жители. Гледката едва ли е била много по-различна преди около сто и петдесет години, когато малките Бронте са се забавлявали да броят надгробните камъни — това била една от игрите им. 

Странна игра, странно детство. Отвъд гробищата, след като се преодолее една от така наречените „обществени пътеки“, и днес може да се стигне до безплодна ничия земя. Дробовете се изпълват с нездравия влажен дъх от мочурливата пустош. Ниската жилава растителност, полепнала по хълмовете, на места се отдръпва, за да открие тъмни скални грамади. С пропълзяването на вечерната мъгла човек почти може да види как с широки крачки се приближава ъгловатият силует на Емили, следвана от любимите си кучета, може да си представи неистовата самота, отхранила въображаемия мир на сестрите. Защото освен да броят плочите, малките Бронте измислили и друга игра, станала по-късно прочута: те започнали да пишат книги с големината на кибритени кутийки. Четивото било предназначено за оловните им войници: тържествена, малко скована, но очевидно пламенна публика.

въведение от Миглена Николчина в http://chitanka.info/

image

http://vbox7.com/play:8c3ba4fe

Britney Spears - I"m Not A Girl, Not Yet A Woman - sub

................

W purwiq posting za Ch. Bronte pokazah malkata Poli... sled godini tq we4e e... 
ДЕВОЙКАТА - ЖЕНА


Седяхме на първите редове в партера и само след няколко минути край нас започна ужасяваща, безразборна блъсканица.

— Колко подплашени са жените — каза той, — но ако мъжете и те не се бяха стреснали като тях, би могъл да се възроди редът. Грозна гледка. В този миг забелязвам поне петдесетина егоистични грубияни, които, ако бяха наблизо, с удоволствие бих свалил на земята. Виждам жени, които са по-смели от мъжете. Ей там има една- мили боже!
 

— Много е лека — отбеляза Греъм, — като същинско дете! — И ме запита шепнешком: — Дете ли е, Люси? Забелязахте ли колко е годишна?

— Не съм дете, вече съм на седемнадесет — отвърна пациентката сериозно и с достойнство. И веднага след това заяви: — Кажете на татко да идва, започвам да се притеснявам.

Каретата приближи, бащата я взе от Греъм, но докато се сменяха, тя усети болка и отново простена.

Момичето бе дребничко, нежно същество, съвършено сложено. Докато прибирах назад гъстите й, но тънки коси, съскави и меки, идеално поддържани, можах да огледам младото, бледо, измъчено, но хубаво лице. Челото бе гладко и ясно, веждите бяха очертани и меки, изтънени към слепоочията, очите бяха дар на природата — красиви и големи, дълбоки, те имаха надмощие над останалите черти на лицето, очевидно можеха да бъдат много по-изразителни в друг час и при други обстоятелства, а сега бяха уморени и страдащи. Кожата й бе бяла, шията и ръцете й бяха прорязани от тънки вени, като листенца на цвете. Леката ледена корица на гордостта пробляскваше по тази деликатна външност, а устните изглеждаха надменно свити — нещо без съмнение неосъзнато и вродено, ала това бе изражение, което, ако я бях срещнала за пръв път в добро здраве и нормално състояние, би ме навело на мисълта, че малката госпожица има съвсем погрешно схващане за живота и за своето собствено значение.

Лежеше вече съвсем успокоена. Беше хубава, макар и бледа; лицето й бе с тънки черти и макар да изглеждаше горделиво, струва ми се, че това бе само първоначално впечатление.

 image

— Променили сте се, но все пак сте си същата — каза тя, като ме приближи. — Помня ви отлично. — Изражението, цвета на косите, изражението ви.

Бях пристъпила към огъня, а тя застана отсреща и продължи да ме съзерцава, и докато ме гледаше, изражението й ставаше все по-оживено от мисли и чувства, докато накрая сълзи премрежиха погледа й.

Заинтригувана, но все още объркана, не знаех какво да кажа. Най-сетне заекнах:

— Струва ми се за първи път ви видях в онази нощ, преди няколко седмици, когато ви раниха.

Тя се усмихна.

— Нима сте забравили, че съм стояла на скута ви, че сте ме държали в прегръдката си, че дори съм спала на вашата възглавница? Не си ли спомняте онази нощ, когато пристигнах разплакана до леглото ви, като непослушно детенце, каквото и бях, и вие ме приютихте? Не си припомняте утехата и закрилата, с която успокоихте моето дълбоко страдание?

Най-сетне прозрях всичко.

— Вие сте малката Поли?

Как променя времето! В своето бледо, дребно личице, с неговата хубава симетрия, с променливите изражения, малката Поли криеше обещания за нежност и прелест; ала Полина-Мери бе станала красива — не с прорязващата красота на розата, кръгла, румена и набита — не със закръглеността, розовината и русата хубост на братовчедка си Дженевра; нейните седемнадесет години й бяха донесли нежен и изтънчен чар, който не се криеше в тоновете, макар те да бяха светли и чисти, нито в силуета, макар очертанията й да бяха миловидни и крайниците й съвършени; тя излъчваше някакво приглушено сияние, което идваше от душата. Това не беше ваза от скъп материал, а прозирна лампа, която пазеше пламъка да не изгасне, но не го криеше от възхитеното око и той светеше жив и действен. Като говоря за нейните достойнства, не преувеличавам, те наистина ми се струваха много истински и привлекателни. Какво от туй, че всичко беше миниатюрно? То бе като прелестно дихание на бялата виолетка, която я прави по-ценна от най-едрата камелия, от най-пищната гергина.

— Тогава бяхте малко, но променчиво дете. Вероятно следите, които радостта и тъгата, обичта и сърдечните скърби са оставили у вас преди повече от десет години, отдавна са се изличили.

— Смятате, че съм забравила кои съм харесвала и доколко съм ги харесвала, когато съм била дете?

— Изчезнала е сигурно остротата на чувството — силата му; ароматът; дълбоките впечатления трябва да са се изтрили, изличили са се.

— Не съм забравила нищо от ония дни.

Очите й го доказваха. Бяха очи на човек, който си спомня — чието детство не се е стопило като сън, чиято младост не е изчезнала като слънчев лъч. Тя не приемаше живота разхвърлено и разпокъсано, на части, не бе от тия, които забравят зимата, щом дойде пролетта; бе от сърцата, които запазват и трупат, проверяват всичко от корен и тъй с годините се развиват хармонично и цялостно. Но все пак не ми се щеше да вярвам, че всички картини, които сега се изправяха пред мен, бяха също тъй живи и зрими за нея. Симпатиите й, игрите и състезанията с любимия й другар, търпеливата, дълбока привързаност на детското й сърчице, страховете й, тактичната сдържаност, малките й премеждия, последната пронизителна болка на раздялата — припомних си ги и поклатих недоверчиво глава. Тя упорствуваше.

— Седемгодишно дете все още живее в седемнайсетгодишната девойка — заяви тя.

Твърде често, когато жените и девойките стоят на топло край уютните огнища, сърцата и въображението им са обречени да напущат приятния дом, принудени са нощем да скитат по тъмни пътеки, да пренебрегват лошото време, да се борят със снежни виелици, да чакат пред самотни порти и стълбища в най-силни бури, застанали нащрек, заслушани да чуят и да видят дали бащата, синът или съпругът се връща у дома.

Движенията й бяха меки и кадифено нежни на котенце; смехът й беше по-ясен от звънтенето на сребро и кристал. Когато взе студените ръце на баща си и ги разтри, застанала на пръсти, за да го целуне, над нея сякаш засия нимба на обичлива радост. Сериозният и уважаван господин я погледна тъй, както мъжете гледат онова, което е зеница на очите им.

 ALISON ELLIOTT W "THE BUCCANEERS"

image

Танцът на феята не бе минал незабелязано за доктор Джон, той го бе наблюдавал и го бе харесал. Като махнем настрана мекотата и красотата на движенията, ласкави за благодарните му очи, тази освободеност в дома на неговата майка го бе очаровала, защото бе освободил и него самия. За Греъм тя отново бе станала дете

И с лек поклон, небрежен, но грациозен като танца й, тя се отдръпна от него и пристъпи към баща си.

Мисля, че бе казала истината. Седемгодишното дете все още се спотайваше в седемнадесетгодишната девойка.

Греъм загледа подире й малко смутено и малко учудено. Очите му я търсеха почти през цялата вечер, но тя като че ли не го забелязваше.

Тя не се развесели повече, детинската игра бе изгаснала за тази вечер. Беше кротка, замислена и послушна. Приятно беше да се види как каза „лека нощ“. Държането й към Греъм бе изпълнено с достойнство; в леката й усмивка и в лекия поклон пролича контесата и Греъм се принуди да отвърне също тъй сериозно и леко да се поклони. Видях, че му е трудно да съчетае представите си за танцуващата фея и изисканата аристократка.

Но тя можеше да се държи не само весело и по детински. След закуската, когато двамата възрастни се оттеглиха — да разговарят, предполагам, за делата на мисис Бретън — и контесата, доктор Бретън и аз останахме за известно време сами, детинщините я оставиха; с нас двамата, които бяхме по-близо до нейната възраст, тя изведнъж се превърна в малка дама. Сякаш самото й лице стана друго, игривите изражения и откритият поглед, които, докато разговаряше с баща си, изписваха по страните й трапчинки и ги закръгляха, изчезнаха и тя стана замислена, с по-ясни и по-строги черти.

Греъм също забеляза промяната. Той постоя известно време край прозореца, загледан в снега. След малко приближи до огнището и подхвана разговор, но някак си смутено. Не съумяваше да намери подходящи теми; избираше ги уж внимателно, колебливо и съответно — несполучливо. 
 

Изминалото десетилетие ги бе направило по-опитни в живота, обогатило бе умовете им; освен това съществуват характери, които си влияят един на друг така, че колкото повече общуват, толкова повече намират какво да си кажат. Общуването им прераства в привличане, привличането — в неразделна привързаност.

Но Греъм трябваше да тръгва. Професията му не позволяваше нито да пренебрегва, нито да отлага задълженията си. Той излезе от стаята, ала пред да напусне дома, отново се върна. Убедена съм, че не дойде нито за бележките си, нито за картичката с адреса, който трябвало да посети, който уж останала на бюрото — върна се, за да се убеди с още един поглед, че Полина е същата, каквато се бе запечатала в съзнанието, че не я е съзерцавал с предубедени, замаяни очи, че не е преувеличил. Не, увери се, че е гледал ясно — всъщност спечели, а не загуби, че се върна. Отнесе със себе си един прощален поглед — срамежлив, но много нежен, — поглед красив и невинен, като на малък фавн от папратовото му леговище, като на агънце от китната ливада.

Останахме сами и замълчахме. И двете подхванахме по някакво ръкоделие и заработихме тихо и усърдно. Бялата кутия за ръкоделие от едно време сега бе заменена с друга, инкрустирана с ценна мозайки и украсена със злато. Тънките треперещи пръстчета, които едва държаха иглата, макар все още тънки, бяха добили бързина и сръчност. Не бяха забравили обаче онова съсредоточено сбръчкване на челото и характерните движения, все тъй бързи и нервни — оправянето на паднал кичур, изтръскването на въображаема прашинка или на някой конец от копринената пола.
 

Случи се тъй, че взе да търси четиво сред книгите на доктор Бретън и попадна на стар том от Бретън — илюстрирана книга по естествена история. Неведнъж я бях виждала, застанала до Греъм, подпряла този том на коляното му, да чете под негово ръководство, а след свършване на урока за награда съм я чувала как моли да й обясни картините. Наблюдавах я внимателно. Сега щях да изпитам паметта, с която се бе похвалила. Дали ще си спомни?

Дали ще си спомни ли? В това нямаше никакво съмнение. Докато обръщаше страниците, по лицето и пробягваха чувства, най-незначителното от които бе ясният спомен за миналото. После обърна на титулната страница и се вгледа в името, изписано с детски почерк. Наблюдава го дълго време. Не се задоволи само да го гледа, леко докосна с пръсти буквите, придружавайки, действието с неосъзната, но нежна усмивка, която превърна докосването в милувка. Полина обичаше миналото, ала странното в тази малка сцена беше, че тя не каза нито дума. Можеше да изживява чувствата си, без да ги излива в порой от думи.

Остана пред библиотечните рафтове близо час, като сваляше томовете един по един и подновяваше запознанството си с тях. След това седна на ниското столче, подпря лице на ръката и се замисли, все още мълчалива.

И тя наистина чакаше и се ослушваше, когато взе да се стъмва; ала го вършеше незабележимо, кръстосвайки всекидневната с тихи стъпки. Понякога поспираше кадифения си ход, накланяше глава, вслушваше се в нощните звуци — всъщност в нощната тишина, защото вятърът най-сетне беше спрял. Небето, облекчено от товара си, лежеше голо и бледо. През сухите клони на дърветата в алеята го виждахме добре, забелязахме и полярния блясък на новогодишната луна — бяла орбита, леден свят.

С различни хора тя се отнасяше по различен начин. С баща си бе все още дете или се детинееше, любеща, весела и закачлива. С мен бе сериозна и женствена, подтиквана към това от мислите и чувствата си. С мисис Бретън се държеше прилежно и доверчиво, но сдържано. С Греъм бе стеснителна — засега дори твърде срамежлива. Понякога се опитваше да бъде хладна, опитваше се дори да го отблъсне. Стъпките му я караха да се стряска, щом влезеше, тя замлъкваше, заприказваше ли я, отговорът й долиташе неуверено; когато той се сбогуваше, тя оставаше ядосана на себе си и разколебана. 

На другия ден тя бе очарователна в старанието си да удържи своята дума. Забелязах я да прави усилия, подхващайки стеснително разговор с доктор Джон на различни теми. Оказаното внимание накара лицето на госта да сияе от удоволствие. Изслушваше я предпазливо и отговаряше с най-тихия си глас, сякаш въздухът бе изпълнен с някакво ефирно щастие, което той се боеше да не разпръсни дори с дъха си. И наистина в стеснението и желанието, с което тя пристъпваше към сприятеляването, се криеше голямо очарование.

Учителката ни по немски, фройлайн Анна Браун, беше достойна, сърдечна четиридесет и пет годишна жена. Би трябвало може би да живее по времето на кралица Елизабет, защото редовно закусваше сутрин и към обед с бира и говеждо, тъй също откритата й и пряма германска душа, изглежда, страдаше дълбоко от нашата английска сдържаност, макар ние, от своя страна, да смятахме, че се държим необичайно сърдечно с нея. Ала не я тупахме по рамото, а когато скланяхме да я целунем по бузата, вършехме го тихо, не със звучно мляскане. Тези пропуски я смазваха и разстройваха, но, общо взето, се разбирахме добре. Навикнала да преподава на млади чужденки, които нито мислят, нито учат самостоятелно и нямат представа как да се справят с някое затруднение и да го преодолеят, след като поразмисли или се потрудят, нашият напредък, който всъщност бе твърде бавен, й се струваше удивителен. В нейните очи ние бяхме два ледени феномена, студени, горди и свръхестествени.

Наистина младата контеса бе малко горделива и капризна — може би вродената й нежност и хубост й даваха право за подобно държане; ала да се приписват подобни неща и на мене, бе ужасна грешка. Никога не забравях сутрешния поздрав, от който Полина се измъкваше, когато можеше, нито пък надменността бе моето защитно средство, докато Полина винаги държеше това свое оръжие излъскано, подострено и блестящо и всяка дебелашка германска шега измъкваше от ножницата блестящото му острие.

Почтената Анна Браун усещаше тази разлика и докато хем боготвореше, хем се страхуваше от Полина и се отнасяше с нея като с изящна нимфа или малка фея, тя търсеше утеха при мен, личност, напълно земна и по-сговорчива.

Една от книгите, които много обичахме да четем и да превеждаме, беше томчето от баладите на Шилер. Полина скоро се научи да ги рецитира артистично. Фройлайн я слушаше с широка, възхитена усмивка и казваше, че гласът й звънял като музика. Освен това Полина ги превеждаше с голяма лекота и поетическо вдъхновение. Старините й поруменяваха, по устните й трептеше усмивка, очите й искряха и се топяха от възторг. Най-хубавите от баладите научи наизуст и ги рецитираше често, когато оставахме сами. Най-много й харесваше „Жалбата на девойката“ — обичаше да повтаря думите. Успяваше да открие жалостиви нотки в звукосъчетанията

— Сигурно, но защо да го разискваме? Какво означава любовта за вас? Какво знаете за любовта?

Тя поруменя от раздразнение и срам.

— Стига, Люси, чувате ли се какво приказвате? Разбирам татко да се отнася с мен като с дете — дори предпочитам да ме смята за малка, но вие знаете и трябва да признаете, че вече започвам деветнадесет години.

— И на двадесет и девет да бяхте, все това е, чувствата не се опознават с разискване и приказки. Няма да разговаряме за любов.
 

На вечерята и Дженевра, и Полина, всяка по свой начин, изглеждаха много красиви. Дженевра бе по-пищна с телесните си чарове, ала Полина бе по-привлекателна за ценителя на изящното и на душевната изтънченост — очите й бяха искрящи и изразителни, държането — очарователно, изразът й — жив и интелигентен. Тъмната пурпурна рокля на Дженевра изтъкваше светлите й къдри и подхождаше на розовата й кожа. Дрехата на Полина — с модна кройка, но много простичка, от гладък бял плат — успокояваше очите и изтъкваше бледината на кожата, кроткото оживление на лицето, нежната дълбочина на погледа, тъмната сянка и гъстотата на косите — по-кестеняви от тези на братовчедка й; такива бяха и веждите, клепките, големите й живи очи — по лицето на мис Фаншоу природата бе изписала всички тези подробности едва-едва, с небрежна ръка, а при мис Дьо Басомпие бе положила старание и вкус.

Полина се стесняваше от учените, но това не я бе накарало да занемее. Разговаряше скромно, тихо, с известно усилие, ала с истинско очарование, така изискано и умно, че баща й на няколко пъти прекъсна думите си да послуша и я погледна с гордост и задоволство. Тя беседваше с един учтив французин, М., много учен и възпитан. Останах възхитена от френския й език. Беше безпогрешен — изреченията построени правилно, с подходящи идиоми, с чист акцент. Дженевра, прекарала половината от живота си в Европа, бе далеч по-невежа — наистина речникът й беше богат, но нито притежаваше, нито някога щеше да постигне подобна точност и чистота. Господин Дьо Басомпие изпитваше задоволство и от това, защото бе особено взискателен, що се отнася до владеенето на един чужд език.
 

Очарованието и умът на Полина извикваше възхищението на тези интелигентни французи. Изтънчената й хубост, кроткото й и учтиво държане, младежкият й, но вроден такт им допаднаха много. Струпаха край нея не за да разискват по научни въпроси, нещо, което би я накарало да замлъкне, а да поговорят за книги, за изкуство, за живота изобщо — теми, по които тя очевидно бе размишлявала и чела. Аз слушах. Убедена съм, че и Греъм, макар да стоеше настрана, също се ослушваше. Слухът, както и зрението му бяха остри, бързи, проницателни. Знаех, че следи разговорите. Чувствувах, че начинът, по който се водеха, му харесва, радва го почти до болка.

Полина криеше у себе си далеч по-голяма сила както на чувствата, тъй и на характера, отколкото можеше да се предположи — отколкото самият Греъм можеше да си представи, — защото тя на се разкриваше пред всекиго. Истината е, читателю, че няма съвършена хубост, няма истинско очарование, не съществува съвършенство на душата без такава вътрешна сила — същинска, цялостна, уверена.

Греъм би се удивил, ако някой доброжелател му подшушнеше колко жилаво и издръжливо е това крехко същество, ала аз, която я познавах от дете, знаех, или по-скоро досещах се, колко дълбоки и здрави са корените, с които плодовитата почва на действителността подхранваше нейните достойнства.

Той седна и се умълча. Предпочиташе да гледа вместо да приказва. Сега Дженевра и Полина се намираха срещу него. Можеше да ги съзерцава до насита. Огледа двете фигури, проучи и двете лица.

 image

Съкровището, което обожаваше, само по себе си притежаваше голяма стойност и бе от най-скъпите, ала той не бе от хората, които, оценявайки камъка, са в състояние да пренебрегнат начина, по който е монтиран. Ако беше видял Полина — пак тъй млада, хубава и чаровна, но тръгнала пешком, сама, без придружител, облечена в скромна дрешка, обикновена работничка, — щеше да я приеме като красиво създание, щеше да се порадва с поглед на грациозните й движения и на най-хубавата й външност, ала за да бъде покорен, както бе победен сега, да бъде превит под нечия власт и същевременно да не се заличи, а по-скоро да се увеличи мъжката му достойнство, да стане такъв, какъвто изглеждаше сега, му бе необходимо много повече. 

Веднага го забелязах, привлече погледа ми. Тъкмо се готвех да кажа: «Татко, тук има още едно писмо от доктор Бретън», когато онова «мис» ме накара да занемея. Никога преди не бях получавала писмо от мъж. Дали не трябваше да го покажа на татко и да оставя той да го отвори и първо той да го прочете? Не можех да го сторя, Люси. Толкова добре знам как ме вижда татко; той ме смята за малка ученичка, и през ум не му минава, че за другите аз вече съм пораснала и съм голяма. И тъй, с едно смесено чувство на вина и вълнение, което не съм в състояние да ти опиша, дадох на татко неговите десетина писма — неговото стадо, и запазих за себе си моето единствено агънце. То остана да лежи в скута ми по време на закуската, но ме поглеждаше загадъчно и ме караше да се усещам някак двойствена — дете на тоя мил татко, но вътре в мен вече пораснала. След закуската отнесох писмото си горе и заключих вратата, за да съм сигурна, че няма да ме безпокоят, започнах да проучвам моето съкровище отвънка. Минаха няколко минути преди да бях свършила с адреса и да се хвана за печата; човек не бива да превзема подобна крепост с внезапен щурм — тя се оглежда внимателно известно време, както казват военните. Почеркът на Греъм е като него самия, Люси, такъв е и печатът му — чист, решителен, закръглен; няма размазан восък — има пълна, плътна, голяма капка — ясен отпечатък; няма остри ръбове, които да дразнят окото, а един спокоен, равен, приятен почерк, който те успокоява, докато го четеш. Като лицето му е — тъй, както са изваяни чертите му. Виждала ли си го как пише?

— Виждала съм го. Продължавай.

— Печатът беше прекалено хубав, за да го разчупвам, затова го отрязах с ножиците. Когато вече трябваше да зачета писмото, отново се оттеглих доброволно; беше прекалено рано до вкуся от напитката, тя светеше тъй красиво в купата си; исках още малко да й се порадвам.

Прочетох писмото. Казват, Люси, че животът бил едно голямо разочарование. Аз не останах разочарована. Преди да зачета и докато четях, сърцето ми биеше учестено — то трептеше, — всеки трепет беше като задъхване на жадно животно, наведено над кладенеца, а кладенецът се оказа пълноводен, искрящ от бистрота; то щедро утоли жаждата си. Виждах слънцето да проблясва, Люси, през потока и нито мушичка, нито стръкче, ни едно насекомо, ни една прашинка не размътваха тройно пречистената струя.

— Доктор Бретън ми написа още едно писмо, дълбоко благодарен за моето хладно, кратко, писъмце; но аз предугадих съвета ти и му заявих, че макар чувствата ми да са все същите, не мога без знанието на татко да му пиша повече.

— Постъпила си точно както трябва, същото ще си е казал и доктор Бретън. Това ще го накара да се гордее още повече с тебе, да те обикне по-дълбоко, ако това изобщо е възможно. Полина, този тъничък скреж, с който природата те е дарила и който обгражда чистия, нежен пламък на душата ти, е безценен дар.

Докато беше дете, страхувах се за тебе, не съм виждала друго същество, по-чувствително от тебе, когато беше малка. Нито външността ти, нито душевността ти биха станали такива, каквито са днес, ако бе расла в грубост и немара. Душевните мъки, страхът, борбите биха белязали чертите на лицето ти, биха го обезобразили, биха довели нервите ти до състояние на постоянна и трескава раздразнителност; ти щеше да загубиш и здравето, и веселия си нрав, и хубостта, и нежността си. Провидението те закриляше, усъвършенствуваше те не само заради теб самата, но и заради Греъм. И той е роден под щастлива звезда. За да се проявят най-хубавите му качества, му трябва другарка като тебе. И ето те — вече готова за него. Вие трябва да се свържете. Разбрах го още същия ден, когато ви гледах заедно в «Терасата». Във всичко, което се отнася до вас двамата, аз прочитам добър умисъл, план, хармония. Не вярвам слънчевата младост на всеки един от вас да се окаже предсказание за неспокойна зрелост. Мисля, че е предвидено да живеете в мир и щастие — не като ангели, а като малцина сред смъртните. Животът на някои наистина е благословен така. Това е божия воля, това е поличба и знак от Небето. Други още в началото тръгват по различен път. Други странници се сблъскват с бурно и ветровито време, неспокойно и лошо, пътуват при насрещен вятър, окъсняват и биват застигани от ранната зимна нощ. Но и това не става без волята на провидението и зная, че сред безбрежните му творения някъде е скрита тайната на тази последна съдбовна справедливост. Зная, че за някои тези изпитания донасят накрая милосърдие.


image

Всичко, което беше възвишено у Греъм, се стремеше към Полина, всичките му благородни качества се събуждаха и процъфтяваха в нейно присъствие. В предишното му увлечение по мис Фаншоу интелектът, струва ми се, не взимаше никакво участие, ала с Полина и интелектът, и чувството му към изящното трябваше да се изявят. Тези негови качества подобно на всички останали бяха нащрек, жадни за подхранване и готови да откликнат с благодарност на всяка похвала.

Не бих казала, че Полина умишлено го подтикваше да разговарят за прочетени книги или нарочно решаваше да го подмамва към размисли, или замисляше да го усъвършенствува, нито си е въобразявала, че умът му, в каквато да била насока, се нуждае от усъвършенствуване. Тя го смяташе за съвършен във всяко отношение. Само Греъм бе оня, който отначало, и то случайно, спомена за някаква книга, която четял, а когато в нейния отговор прозвуча утвърдителна оценка — нещо, което зарадва душата му, — той продължи да говори повече и по-красноречиво, отколкото бе говорил до този момент по подобен въпрос. Тя го слушаше с наслада и отвърна оживено. При всеки следващ отговор Греъм долавяше една музика, която звучеше все по-сладко и по-сладко за сетивата му, откриваше, подканващ, увличащ, магически звук, който му разкриваше една почти непозната духовна съкровищница, показваше незнайна сила в собствената му мисъл и — което беше още по-хубаво — неизявена доброта в сърцето му. Всеки харесваше начина, по който другият разговаря. И гласът, и произношението, и начинът на изразяване ги радваха, всеки оценяваше високото остроумие на другия, те съумяваха да схванат мислите си със странна бързина и тези мисли твърде често си схождаха като грижливо подбрани бисери. Греъм по природа беше жизнерадостен. Полина не притежаваше подобна вродена жизненост; когато не я подтикваха към това, тя бе по-скоро умозрителна и замислена, но сега бе весела като чучулига; в сърдечната атмосфера, създавана от присъствието на нейния любим, тя грееше с мека, кротка светлина. Тя се разхубави в своето щастие толкова много, че всеки път, когато я виждах, се изненадвах. А оная ледена корица, оная сдържаност, която я пазеше от околните, къде бе тя сега? О, не! Греъм не бе в състояние да я търпи, със своето лъчезарно присъствие той успя да разтопи тази кротка, умишлена сдържаност.
 

Припомнил й как веднъж хванала главата му, погалила косите му и възкликнала: „Греъм, много те харесвам!“ Разказвал й как поставяла до него столчето за нозе и оттам са качвала на коленете му. До този миг още помнел чувството от топлите й ръце, когато милвала лицето му или ги ровела в гъстата му грива. Не бил забравил усещането, извиквано от докосването на показалеца й, протегнат разтреперано и любопитно към дупчицата на брадичката му, нейното фъфлене, израза в очите й, когато казвала: „Каква мила вдлъбнатина“, а сетне се взирала в очите му да разбере защо са тъй проницателни и му заявявала, че има „хубаво“, странно лице — много по-хубаво и по-странно, отколкото на майка ти или на Люси Сноу.

— Тогава бях малка — каза Полина, — а съм била тъй смела. Сега ми се струва неприкосновен, косите му за мен са недосегаеми, а като гледам твърдата му мраморна брадичка, правилните му гръцки черти, Люси, обхваща ме някакъв страх. Наричат жените красиви, Люси; той не прилича на жена, следователно не може да бъде красив. Но какъв е тогава? Дали другите го виждат с моите очи? Ти самата възхищаваш ли се от него?

Показваше ми тези писма; с капризността на разглезено дете и деспотизма на богата наследница тя ме караше да ги чета. Когато четях писмата на Греъм, не се учудвах на нейната настоятелност и разбирах гордостта й. Бяха хубави писма — мъжествени и нежни, скромни и любовни. Сигурно и той е харесвал нейните. Защото не ги бе писала, без да изтъкне дарбите си, нито пък, казвах си, да изрази любовта си. Обратното — тя, изглежда, си бе поставила да скрие това чувство и да обуздае плама на своя любим. Но нима е възможно подобни писма да постигат такава цел? Греъм й бе станал скъп като самия живот, привличаше я като силен магнит. Във всяка негова дума, във всяко писано слово, в мислите и външния му вид за нея се криеше неописуема привлекателност. Тези неизречени изповеди струяха от писмата й, те ги подклаждаха от първия до последния ред.

Вратата се отвори, „малкото съкровище“ влезе. От нея се излъчваше, тъй да се каже, прелестта на вечерта. Оживлението, което понякога обхваща човека при залеза на деня, стопляше очите и бузите й; лятна руменина багреше кожата й; къдрите падаха гъсти и дълги по стройната й шия, бялата й рокля подхождаше за юнската жега. Понеже смяташе, че съм сама, тя носеше писмото, което току-що беше написала — видя баща си, забави крачка, поспря за миг, руменината по страните й се разля по цялото й лице.

— О, татко! — проплака тя искрено. — Ще ти кажа — ще ти кажа истината, цялата истина. С радост ще ти я кажа — с радост, макар да треперя цялата.

И наистина трепереше. Растящото вълнение, тлеещото чувство и набираната смелост я разтърсваха.

— Омразно ми е да крия постъпките се от тебе, татко. Боя се от теб и те обичам повече от всички освен бога. Прочети писмото, погледни адреса.
 

Сгъна го и погледна авторката със странен, нежен и тъжен, и удивен поглед.

— Нима тя маже да пише така — мъничкото момиченце, която вчера седеше в скута ми? Нима тя може да чувствува така?

— Лошо ли е, татко? Наскърбява ли те?

— В него няма нищо лошо, мое невинно малко дете, но то ме натъжава.

— Но чуй ме, татко! Аз не искам да те натъжавам. Готова съм да се откажа от всичко — почти от всичко (поправи се тя), готова съм по-скоро да умра, отколкото да те направя нещастен. Не бих го понесла!

И тя потръпна.

— Не одобряваш ли писмото ми? Да не го ли давам? Да го скъсам ли? Ще го скъсам заради тебе, ако ми наредиш.

— Нищо не съм ти наредил.

— Заповядай ми нещо, татко, изрази желанията си. Но само не огорчавай, не обиждай Греъм. Не мога, не мога да понеса това. Обичам те, татко, но обичам и Греъм, защото — защото — защото не мога другояче.
 

— Този прекрасен Греъм е един млад разбойник, Поли, това си мисля за него сега. Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че от своя страна, аз никак не го обичам. Ах, преди години съзрях в очите на това момченце нещо, което не съумях да проумея докрай — нещо, което майка му не притежава, — една дълбочина, която предупреждава човека да не нагазва в дълбокото в този поток, и сега изведнъж виждам, че съм затънал там.

— Не си, татко, не си паднал вътре, ти си на сигурно място, на здрав бряг. Можеш да постъпваш както си искаш; твоята власт е деспотична. Можеш да ме затвориш в манастир и да разбиеш сърцето на Греъм още утре, ако решиш да бъдеш толкова жесток. Кажи, автократе, кажи, царю, ще го сториш ли?

 image

Познаваше баща си, знаеше слабостите му и бе очаквала сцената, която се разиграваше сега. Тя не я бе заварила неподготвена и й се искаше да изчака да затихне с достойнство, защото знаеше изхода. Но достойнството й не издържа. Внезапно очите й се насълзиха, тя се хвърли на шията му.

— Аз няма да те оставя, татко — никога няма да те оставя. Няма да те наскърбя, никога няма да те наскърбя! — извика тя.

— Агънцето ми! Съкровището ми! — промълви този любящ, но непреклонен повелител. След това не каза нищо — защото гласът му бе потреперал.
 

— Много ли е разгневен, Люси?

— Тя ти остава много вярна, Греъм.

— Каква ще е присъдата ми?

— Греъм, звездата ти трябва да е щастлива.

— Трябва ли? Благосклонна пророчице! След подобни мили думи трябва наистина да съм страхливец, за да се уплаша. Струва ми се, че всички жени край мен са верни, Люси. Би трябвало да ги обичам, и аз наистина ги обичам. Майка ми е добра — тя е божествена; а и ти си ми вярна до смърт. Нали?

— Да, Греъм.

— Тогава ми дай ръка, моя малка сестрице. За мен тя е приятелска ръка и винаги е била такава. А сега, напред пред приключението. Бог помага на праведниците, Люси, кажи амин!

Той се извърна и почака, докато казах „Амин!“, което сторих, за да го зарадвам. Старата магия, с която ме подтикваше да правя каквото ми нареди, отново ми подействува. Желаех му успех, и знаех, че го има. Роден бе да побеждава, тъй както някои са родени, за да бъдат побеждавани.
 

— Господине — обърна се той към мистър Хоум, — каква е моята присъда?

Бащата погледна дъщерята и продължи да крие лицето си.

— Вие, Бретън — обади се мистър Хоум, — ми се отплащате за гостоприемството по обичайния начин. Аз ви приемах, вие ми ограбихте най-ценното. Аз винаги се радвах да ви видя, вие се радвахте на най-скъпото, което притежавам. Вие ме ласкаехте; а междувременно не бих казал, че сте ме ограбили, ала аз преживях тежка загуба; онова, което загубих аз, вие, както изглежда, сте го спечелили.

— Господине, не съм в състояние да се разкайвам.

— Да се разкайвате? Не и вие! Вие тържествувате, както виждам. Джон Греъм, по произход вие сте отчасти хайлендър и главатар и у вас проличава келтското и в лицето, и в говора, и в мислите ви. Вие сте хитър и чаровен като старите келти. Червената (добре де, Поли, русата) ви коса, ласкателните ви думи и острият ви ум са ви дадени в наследство от дедите.

— Господине, самият аз се смятам за напълно честен — отвърна Греъм и по лицето му се разля истинска английска руменина, безпогрешно свидетелство за искреността му. — И въпреки това — додаде той — не отричам, че в известно отношение обвиненията ви са основателни. Във ваше присъствие за всякога съм хранил една мисъл, която не посмявах да изразя. Наистина ви смятах за притежател на най-ценното нещо, което има на този свят. Аз го желаех, домогвах се до него. Господине, сега ви моля да ми го дадете.

— Джон, ти искаш твърде много.

— Наистина е много, сър. Щедростта ви — трябва да ми го даде като дар; справедливостта ви — като награда. Самият аз никога не бих могъл да го спечеля.

— Ах! Чуйте го колко е сладкодумен като келт! — възкликна мистър Хоум. — Погледни насам, Поли. Отговори на този смел обожател. Отпрати го по пътя му.

Тя вдигна поглед. Срамежливо погледна към своя пламенен, хубав обожател, нежно се взря в смръщения си повелител.

— Татко, обичам и двама ви — обади се тя, — мога да се грижа и за двама ви. Не е нужда от отпращам Греъм. Той може да живее тук, няма да пречи — заяви Поли с присъщата й простота на израза, която някога караше и баща й, и Греъм да се усмихват. Усмихнаха се и сега.
 

Подай ръка на Греъм, татко.

— Не, няма, той не ми е приятел. Не си мислете, че ще ме умилостивите.

— О, да, да, вие сте приятели. — Греъм протегна дясната си ръка — татко подай и ти своята. А сега допрете ги. Татко, не се дърпай. Свой пръсти, бъди по-отстъпчив — браво! Но това не е ръкостискане, това е стискане. Татко, ръцете ти са като клещи. Ще счупиш ръката на Греъм, боли го!

И сигурно би наранил Греъм, защото тежкият му пръстен, обсипан с брилянти, се бе забил в плътта на Греъм и я бе разкървавил, но болката разсмя доктор Джон, тъй както вълнението го бе накарало да се усмихва.
 

— Ела с мен в моя кабинет — обърна се накрая мистър Хоум към доктора. Влязоха там. Разговорът им беше кратък, но решаващ. Кандидатът трябваше да бъде подложен на разпит и огледа по много въпроси. Макар понякога доктор Джон да изглеждаше повърхностен и в думите, и във външния си вид, в основата си той бе непоклатим. От отговорите му, както разбрах по-късно, се излъчваше мъдрост и почтеност. Той се бе грижил отлично за делата си, преминал бе през трудностите, сега бе на път отново да забогатее, доказал беше, че може да встъпи в брак.

Бащата и бъдещият жених отново се появиха в библиотеката. Господин Дьо Басомпие затвори вратата, протегна ръка към дъщеря си.

— Вземи я — каза той, — вземи я, доктор Бретън, и нека бог се отнесе към тебе, тъй както ти ще се отнасяш към нея!
image

Полина седеше между двамата мъже. Докато те разговаряха, малките й ръце се занимаваха с някакво ръкоделие. Отначало помислих, че свива букет от цветя. Но не, с малките ножички, които искряха в скута й, тя бе отрязала по един кичур от косите на мъжете до нея и сега сплиташе сивокосите къдри със златистите коси. Когато ги оплете, понеже нямаше копринен конец, с който да ги завърже, тя си послужи с няколко косъма от собствените си коси. Завърза ги на възел, сложи ги в един медальон и го спусна на верижката до сърцето си.

— Ето — заяви Полина, — този амулет ще бди над вашето приятелство. Докато го носа между вас няма да има раздор.

И наистина това бе чудотворен амулет, от него се излъчваше магия, която не позволи на враждата да се промъкне помежду им. За тях Полина беше живата връзка, благотворно влияние върху им, сърдечно съгласие. Тя извличаше своето щастие от тях двамата, а онова, което получаваше, връщаше им го стократно.

Наистина нима на земята може да съществува подобно щастие? Зададох си този въпрос, докато наблюдавах бащата, дъщерята, бъдещия съпруг, събрани тук, благословени и благославящи.

Да, съществува. То съществува не само в измислиците на повестите и в неосъществимите блянове. Някои действително изживяват в продължение на години щастие, дадено от небето, и аз мисля, че добрите хора, които са се радвали на такова съвършено щастие (защото щастието не спохожда лошия), завинаги запазват благодатното му въздействие. Колкото и тежки изпитания да последват, каквито и болки и болести да ги споходят, дори и в сянката на самата смърт изживените светли дни ги греят със своето сияние, разведряват страданията и хвърлят розови отблясъци и през най-гъстите облаци.
 

доктор Бретън се оказа именно такъв. Времето не го промени за лошо, недостатъците му се заличиха, достойнствата му се разцъфтяха, той издигна ума си, затвърди моралните си качества, утайките се филтрираха, бистрото вино отлежаваше, чисто и непомътно. Светла беше ориста на милата му съпруга. Тя задържа обичта на мъжа си, съпътствуваше го в неговото преуспяване, бе крайпътният камък на неговото щастие.

Двамата бяха наистина благословени, защото с външния успех времето им донасяше и душевна доброта; те даваха с широка ръка, но и с мъдрост. Естествено познаха и тегло, и разочарование, и трудности в своя път, ала ги понесоха достойно. Неведнъж трябваше да се вглеждат и в лицето на оная, която смъртните съзират едва когато се разделят с този свят, и те платиха своята дан на Повелителят на Ужасите. Господин Дьо Басомпие им бе отнет в най-зрялата си възраст, в достойна старост ги напусна и Луиза Бретън. Веднъж в дома им се разнесоха и стоновете на Рашел, оплакваща своите мъртви рожби, ала се родиха други, здрави и жизнени, които заместиха починалото. Доктор Бретън видя своя образ, повторен в сина си, който приличаше на него по външност и характер, а дъщерите му бяха стройни като него. Той възпитаваше децата си с добро, но твърда ръка и те израснаха хубави и достойни.

С две думи, казвам самата истина, като твърдя, че животът на тези двамата — Греъм и Полина — бе благословен като живота на любимия Яковов син с „благословен от небето над нас и благословен на дълбините, които се крият долу“. Стана така, защото бог видя, че са добри.

                                               Igla - Iskra - Strela
                                                       (za men)

  image



Гласувай:
37



1. germantiger - Prostete lat.
10.03.2015 04:58
IMAM PROBLEM S KOMPA I NQMAM KIRILIZA

PRAWOPISNITE GRE6KI SA W http://chitanka.info

Nezawisimo ot tqh - tozi site e welikolepen za Bulgaria

...

Za6to postinga "razmestwa" profila mi - samo moga da (i) predpolagam?!

Klipa s B. S. edwa li podxojda nad texta i wse pak predpo4etoh da go predloja.

Poslednoto izobrajenie ne hodi sled postinga - za men oba4e E !

...

I o6te wednuj PROSTETE LATINIZATA
цитирай
2. minevv - благодаря
10.03.2015 08:56
отново добър анализ
и много красова
цитирай
3. germantiger - Blagodarq ti, minevv za PURWIQ komentar
10.03.2015 14:03
minevv написа:
отново добър анализ
и много красова


I mnogo text za 4etene ;)
цитирай
4. viva1122 - G_T - :)
10.03.2015 14:35
Като за начало няма как да не изразя възхищението си, както от Бронте и образите й, така и от постинга - подбрани моменти и картини! Чете се и препрочита с лекота и удоволствие - стойностно и красиво!
Поздравления!
цитирай
5. germantiger - ...
10.03.2015 14:54
viva1122 написа:
Като за начало няма как да не изразя възхищението си, както от Бронте и образите й, така и от постинга - подбрани моменти и картини! Чете се и препрочита с лекота и удоволствие - стойностно и красиво!
Поздравления!


Blagodarq ti, viva :)

Texta w podbranite pasaji mi se struwa w powe4e, no wse pak sukratih ot nego...

Sus sigurnost si praw w towa ot teb:

Чете се и препрочита с ...... удоволствие - стойностно и красиво!
цитирай
6. pvdaskalov - А сега дано съм самият аз...
10.03.2015 15:04
Като начало - пишеш рядко, но качествено. Естет си, наблюдателен, човек да се гордее, че има такива блог-приятели. Въобще, варненци сте елит!
Поздрави!
П и е р
цитирай
7. germantiger - ...
10.03.2015 15:10
ganini написа:
Шефе, преди да се впусна в четене, че в момента има рехабилитаторка в къщи заради жена ми, с тези хубавици ще ме разведеш на стари години...
По-късно, ако почувствам нужда от споделяне, ще драсна още няколко реда...
Твоят приятел П и е р
ПС - Ако изляза под чужд НИК, няма аз да съм виновен. Излизам и като Анонимен, а бъкел не разбирам от такива фокуси.


I na men mi se slu4wa ponqkoga...

Iliza6 ot bloga - izxod i posle pak se logwa6 - wxod - wliza6 i wsi4ko e ok s komentarite ti ;)

I razbira se, ti blagodarq za komentara, ti ima6 afinitet io otno6enie kum ljubowta.

Weroqtno wseki ima, no ne wseki go izrazqwa kato teb ponqkoga w bloga ti!
цитирай
8. germantiger - ...
10.03.2015 15:19
pvdaskalov написа:
Като начало - пишеш рядко, но качествено. Естет си, наблюдателен, човек да се гордее, че има такива блог-приятели. Въобще, варненци сте елит!
Поздрави!
П и е р


"Abe" wizantijzi ;)

Kazwaha predi (a moje bi, i dnes), 4e sme i wisokomerni, malko hladni, az hladen pone ne sum, wisokomeren 4esto i za opredeleni "ne6ta"...

Blagodarq na pod Balkana!
цитирай
9. sande - И на теб, и на братовчедката ти, специални поздрави и благодарности!
10.03.2015 16:00
Публикацията е интересна, изискана, заслужаваща размисъл и възхищение.
Светът на Шарлот Бронте е романтичен, извисен, красив и поетичен.

Да се прочете текста е истинско изживяване , обогатяващо и възвисяващо и мисълта, и душата.

Поздравления!
цитирай
10. germantiger - ...
10.03.2015 16:34
Blagodarq ti, sande osobeno za tezi dumi:

възхищение.
Светът на Шарлот Бронте е романтичен, извисен, красив и поетичен.

Да се прочете текста е истинско изживяване , обогатяващо и възвисяващо и мисълта, и душата.

Predpolagam 6te naprawq o6te edin posting za tozi roman d ljubowta na Lusi Snow i Pol-Emanuel...
цитирай
11. viva1122 - - ...към 4 и 5
10.03.2015 16:41
- малко и може би излишно пояснение към - "чете се с ЛЕКОТА и удоволствие - стойностно и красиво".
Това е като да се изиграе един танц с лекота - красиво, почти феерично, но трудно постижимо , като в същото време излъчва лекота и всеки си казва "и аз ще мога" :), но още с първите стъпки разбира колко е трудно постижима тази лекота.

Точно това имам предвид и аз, но пренесено към творчеството на Бронте - изящество !
цитирай
12. mt46 - Поздрав!... Добре е, че се интересуваш и от литература...
10.03.2015 20:14
И в прозата може да има поезия...
цитирай
13. injir - Vseki ima nuzhda ot ROMANTIKA. B...
10.03.2015 21:16
Vseki ima nuzhda ot ROMANTIKA. Blagodarya za interesniya posting!
цитирай
14. troia - :))
11.03.2015 00:00
Хареса ми.
Добър избор на тема, красиви момичета и романтично четиво напълно в твой стил.:)
цитирай
15. syrmaepon - С това безспорно няма как да не се съглася. Важи не само за жените, а и за мъжете
11.03.2015 09:34
"Истината е, читателю, че няма съвършена хубост, няма истинско очарование, не съществува съвършенство на душата без такава вътрешна сила — същинска, цялостна, уверена."

Понякога обаче е нужно време за да се открие или изпъкне вътрешната красота.

Много силен пост.
цитирай
16. veilet - Сестрите Бронте- класика в жанра, ...
11.03.2015 11:09
Сестрите Бронте- класика в жанра, четиво наситено с обаятелно пресъздаване и на най- малката подробност. Четейки ги попадам в един "различен" Свят. Благодаря, че ни даваш възможност за това изкусително преживяване!!! Поздрави!!!:)))
цитирай
17. viva1122 - Какво
12.03.2015 17:55
описание само - красота в думи и изразни средства, на които човек може не само да се възхищава, но и поучава!
Разбирам колко е трудно да се прави постинг на роман на Ш. Бронте и все пак... заслужава си и да се прочете като цяло.
Позволих си и аз да изрежа три откъса от откъсите...:), което признавам си много ме затрудни, за да си изкажа възхищението.
----------------------------------------------
...Това не беше ваза от скъп материал, а прозирна лампа, която пазеше пламъка да не изгасне, но не го криеше от възхитеното око и той светеше жив и действен. Като говоря за нейните достойнства, не преувеличавам, те наистина ми се струваха много истински и привлекателни. Какво от туй, че всичко беше миниатюрно? То бе като прелестно дихание на бялата виолетка, която я прави по-ценна от най-едрата камелия, от най-пищната гергина.
---------------------------------
Дали ще си спомни ли? В това нямаше никакво съмнение. Докато обръщаше страниците, по лицето и пробягваха чувства, най-незначителното от които бе ясният спомен за миналото. После обърна на титулната страница и се вгледа в името, изписано с детски почерк. Наблюдава го дълго време. Не се задоволи само да го гледа, леко докосна с пръсти буквите, придружавайки, действието с неосъзната, но нежна усмивка, която превърна докосването в милувка. Полина обичаше миналото, ала странното в тази малка сцена беше, че тя не каза нито дума. Можеше да изживява чувствата си, без да ги излива в порой от думи.
Остана пред библиотечните рафтове близо час, като сваляше томовете един по един и подновяваше запознанството си с тях. След това седна на ниското столче, подпря лице на ръката и се замисли, все още мълчалива.
---------------------------------
Съкровището, което обожаваше, само по себе си притежаваше голяма стойност и бе от най-скъпите, ала той не бе от хората, които, оценявайки камъка, са в състояние да пренебрегнат начина, по който е монтиран. .....
-----------------------------------
цитирай
18. nbrakalova - УСЕЩАНЕ ЗА ЖЕНА
14.03.2015 18:54
Полина-Мери бе станала красива (…); нейните седемнадесет години й бяха донесли нежен и изтънчен чар, който не се криеше в тоновете, макар те да бяха светли и чисти, нито в силуета, макар очертанията й да бяха миловидни и крайниците й съвършени; тя излъчваше някакво приглушено сияние, което идваше от душата. Това не беше ваза от скъп материал, а прозирна лампа, която пазеше пламъка да не изгасне, но не го криеше от възхитеното око и той светеше жив и действен. …

----------
В никоя епоха животът не е бил лесен, но в някои от тях е имало чар...
цитирай
19. panazea - Всяко поколение си има чар.
24.03.2015 21:19
Трябва да се почувства.
Сестрите Бронте са несравними.
цитирай
20. panazea - Поздравления на братовчедката за постинга !
24.03.2015 21:55
Аз с удоволствие си препрочитам романите на сестрите Бронте. Съжалявам , че не мога да ги чета в оригинал.
цитирай
21. born - С известно закъснение прочетох с ...
30.03.2015 23:51
С известно закъснение прочетох с удоволствие - отново си перфектен ! Поздравления.
цитирай
22. ard - Преводът е също много важен
26.04.2015 07:07
Следва да кажем Благодаря и на българската преводачка на книгата Жени Божилова (изданието от 1989г.). Забелязала съм, че на български книгите звучат превъзходно, великолепно и романтично, но прочетени в оригинал впечатлението не е същото. Тук имам в предвид "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин, в прочита на английски веднага проличават недостатъците на героите и иронията е много силна. Например златотърсаческия дух на сестрите Бенет, които си търсят богати мъже и за тях бедните офицери са само за забавление беше едно от нещата които ми направи впечатление. В духа на постинга бих казала, че романът "Доводите на разума" на Остин може да бъде разгледан в някой следващ постинг, тъй като там силата и дълбочината на чувствата, страданието в любовта са много силни. Не мога да коментирам Вийет как ми се е сторил на английски, тъй като не съм го чела на английски, но при първа възможност ще го направя. Иначе благодаря на автора germantiger, че се е сетил и за жените писателки от онази епоха и ни предоставя възможност за малка доза романтизъм, омекотяване на чувствата, свенлива сдържаност и романтична любов в забързаното ни ежедневие.
цитирай
23. viva1122 - ard !
26.04.2015 23:44
Явно различни хора - различни очи, възприятия и мнения! Светът е шарен!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4621031
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031