Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.11.2014 15:14 - МИССИ ПОЛИ - Шарлътт Бронте - Литература 3
Автор: germantiger Категория: Поезия   
Прочетен: 6102 Коментари: 27 Гласове:
37

Последна промяна: 10.11.2014 17:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 МИССИ ПОЛИ

Вийет - Градче

ШАРЛЪТТ БРОНТЕ

Най-великата писател/ка за братовчедка ми и най-великата жена-писател за мен.
На първо място аз поставям Томас Харди. Тези велики англичанки нямат равни в литературата! Никой друг народ и дори нация няма такава поредица като Остин, сестрите Бронте, Елизабет Гаскел (познавала Шарлът приживе и след смъртта написала нейна биография отречена от обществото), Мери-Ан Евънс/Джордж Еллиътт... дори боклука (простете) Вирджиния Улф е признала тези дами за ненадминати!

Ако и докато четете, звучи това... ВЕЛИКАТА ЛИТЕРАТУРА В КЛИП ОТ ФИЛМИ - прекрасна музика

http://www.vbox7.com/play:1c75e9cbf0


image

Дакота Феннинг - амер. дете-актриса с германски произход популярна във "Война на световете" заедно с Том Круз (той също микс с германски корени-произход)

 ..........
 
СЪВЪРШЕНСТВОТО - клип 2.44 мин., а ТЯ за малко повече от минута

http://www.vbox7.com/play:814b625a46

след 1.50 и видя той Ангел, а след 2.06 БОГИНЯ ;)
БОГИНЯТА полухоландка (по майка) и с потресаваща прилика майка-дъщеря

В края на постинга няколко думи за КУБРАТ ПУЛЕВ

..........

В този постинг Шарлот Бронте - изкусна наблюдателка на всички тънкости, разумна със здрав смисъл, нежна и мила към почти всеки свой персонаж (пък бил той и отрицателен), точна, честна, истинна и без спестена критика, дори мъдра -
  УМИРА НА 39 ГОДИНИ ОСТАВИЛА САМО НЯКОЛКО КНИГИ-ТВОРБИ!


Домът, в който израстват бъдещите писателки Шарлот, Емили и Ан Бронте, е обграден от две страни с гробище. Каменните плочи така плътно покриват земята, че не остава място дори за стръкче трева — казват, че под тях почиват четиридесет хиляди местни жители. Гледката едва ли е била много по-различна преди около сто и петдесет години, когато малките Бронте са се забавлявали да броят надгробните камъни — това била една от игрите им. 

Странна игра, странно детство. Отвъд гробищата, след като се преодолее една от така наречените „обществени пътеки“, и днес може да се стигне до безплодна ничия земя. Дробовете се изпълват с нездравия влажен дъх от мочурливата пустош. Ниската жилава растителност, полепнала по хълмовете, на места се отдръпва, за да открие тъмни скални грамади. С пропълзяването на вечерната мъгла човек почти може да види как с широки крачки се приближава ъгловатият силует на Емили, следвана от любимите си кучета, може да си представи неистовата самота, отхранила въображаемия мир на сестрите. Защото освен да броят плочите, малките Бронте измислили и друга игра, станала по-късно прочута: те започнали да пишат книги с големината на кибритени кутийки. Четивото било предназначено за оловните им войници: тържествена, малко скована, но очевидно пламенна публика.

Това въведение от Миглена Николчина в http://chitanka.info/


image

..........

          Докато бях малка, посещавах Бретън два пъти годишно и много обичах да ходя там. Домът с неговите обитатели особено ми допадаше. Просторните приветливи стаи, хубавата наредба, чистите големи прозорци, балконът с изглед към чудната старинна уличка, на която сякаш цареше вечна неделя или празник — тъй тиха беше и толкова чиста, — всичко това ми харесваше много.

            Когато в семейство от възрастни има едно-единствено дете, обикновено то бива обграждано с особени грижи, та затова и аз бях център на вниманието на мис Бретън, останала вдовица с един син, преди да я познавам; съпругът й, лекар, починал, докато била още млада и хубава жена.

            Когато я опознах, тя вече не беше млада, но бе все още хубава, стройна, снажна и макар да бе необичайно тъмна за англичанка, от матовите страни и веселите й черни очи се излъчваше здраве. Всички съжаляваха, че синът й не е тъмен като нея — той имаше сини очи, чийто поглед още от млади години бе много проницателен, а близките им се решаваха да назоват цвета на дългите му коси само когато те биваха огрени от слънцето и тогава ги определяха като „златисти“. Но бе наследил чертите на майка си; тъй също хубавите й зъби, снагата й (или по-скоро обещанието за нейната снага, защото бе още твърде малък) и най-вече — което бе още по-добро — чудесното й здраве, както и нейния справедлив характер, нещо по-ценно за притежателя си от несметно богатство.

...

Дните, прекарани край кръстница, течаха неусетно; не забързано и бурно, а кротко, подобно тихите води на дълбока река в ширна равнина. Гостуването ми при нея приличаше на разходка край някакъв поток, „с брегове, обрасли с дървета и поляни, обсипани с лилии през цялата година“. Нямаше ги прелестта на разнообразието, нито трепета от неочакваното; но за мен спокойствието беше най-драгоценно, не търсех възбуда на вълнението и когато ме сполетя, усетих го по-скоро като неприятен дразнител и бих предпочела да ме бе отминало.

...

Deborah Schneidermann

image


Беше дъждовна нощ, дъждът блъскаше о стъклата, а вятърът виеше гневно и неспокойно.

— Бедното дете! — възкликваше от време на време мисис Бретън. — Какво време за пътуване! Дано пристигне по-скоро.

           Някъде към десет звънецът на входната врата съобщи за завръщането на Уолън. С отваряне на вратата аз вече бях в антрето. Видях пътнически сандък и няколко кутии за шапки, до тях стоеше гувернантка, а в подножието на стълбището беше Уорън с голям, увит в шал вързоп.

— Това ли е детето? — запитах.
— Да, госпожице.

            Преди още да разтворя шала и да надникна, лицето му бързо се извърна от мен към рамото на Уорън.

— Свалете ме, моля — изрече тънък гласец, когато Уорън отвори вратата на гостната, — и махнете този шал — продължи детето, отметна с ръчичка шала и нетърпеливо отхвърли тежката материя. Съществото, което се измъкна отвътре, се опита неумело да сгъне шала; но той беше твърде тежък и голям, за да бъде задържан и оправен от неговите ръце. — Дайте го на Хариет, моля — прозвуча нареждането, — тя да го прибере.

...

То пристъпи смело. Освободено от завивките, изглеждаше съвсем дребно; но фигурката му беше стегната, елегантна, тъничка, изпъната и стройна. Кацнало на широкия скут на кръстница, то приличаше на малка кукла; вратлето като от восък и главата, в ореол от копринени къдри, засилваха приликата.

...

Оставиха я да се смъкне от коляното й като хвана едно столче за крака, тя го отнесе в най-тъмния ъгъл и седна там. Макар да бе властна, а при по-сериозни въпроси дори деспотична жена, мисис Бретън често оставяше дреболиите да минат незабелязано; тя позволи на детето да стори каквото желаеше. А на мен ми каза:

— Засега не й обръщай внимание.

            Но аз наблюдавах внимателно; видях как Поли отпусна малкия си лакът на коляното и подпря глава на ръката; забелязах как измъкна миниатюрна носна кърпа от кукленското джобче на кукленската си поличка, а сетне я чух да плаче. Други деца, обхванати от мъка или болка, реват на висок глас, без свян и задръжка, а това дете само плачеше и единствено тихото подсмърчане показваше чувствата му.

...

След час, когато и аз отидох да си легна, я намерих будна. Подредила бе възглавниците така, че да поддържат облегнато мъничкото й тяло: ръцете, стиснати една в друга, почиваха тихо на чаршафа с едно спокойствие, присъщо по-скоро на възрастен, отколкото на дете. Известно време се въздържах да заговоря, но преди да духна свещта, й предложих да си легне.

— След малко — отговори.
— Но така ще настинеш, миси.

            Тя взе някаква дрешка от стола до леглото и се уви с нея. Оставих я да постъпва както желае. Ослушвайки се в тъмнината, разбрах, че още плаче — плачеше сдържано, тихо и скрито.

            На утринта, когато се събудих, дочух да тече вода. Виж ти! Тя беше станала и покачена на стола до умивалника, с усилие и мъка навеждаше каната (която не можеше да вдигне), за да я излее в легена. Интересно ми бе да я наблюдавам как се мие и облича — такава мъничка, усърдна и безшумна. Очевидно не бе свикнала да се оправя сама; закопчалките, връзките, секретните копчета й създаваха затруднения, които тя преодоляваше с възхитително упорство. Сгъна нощницата си, изпъна гладко покривката на леглото и като се оттегли в един ъгъл, където диплата на бялата завеса я скриваше от погледа, притихна. Надигнах се и протегнах глава да видя какво прави. Беше коленичила с чело, облегнато на ръката — разбрах, че се моли.

            Гувернантката почука на вратата. Тя се стресна.

— Вече се облякох, Хариет. Облякох се сама, но ми се струва, че съм раздърпана. Оправи ме!
— Защо сте се облекли сама, миси?
— Шт! Говори тихо, Хариет, да не събудиш момичето (имаше предвид мен, която лежах със затворени очи). — Облякох се сама, та да се науча, защото ти скоро ще ме оставиш.

...

— Коланът е вързан чудесно. Какво необикновено момиче сте вие!
— Трябва да се върже отново. Моля те, вържи го.
— Ето, готово. Когато ме няма, ще трябва тази млада госпожица да ви облича.
— В никакъв случай.
— Защо? Тя е много мила млада дама. Вярвам, че ще се държите добре с нея, миси, и няма да се показвате надменна.
— Тя няма да ме облича в никакъв случай.
— Смешно малко момиченце!
— Кривиш гребена, Хариет; пътят ми няма да е прав.
— Ах, трудно е да ви се угоди. Така добре ли е?
— Много добре. А сега, след като съм облечена, къде трябва да отида?
— Ще ви заведа в стаята за закуска.
— Хайде тогава.

            Тръгнаха към вратата. Тя се спря.

— О! Хариет, защо не сме си у дома! Не ги познавам тези хора.
— Бъдете послушно дете, миси.
— Аз съм послушна, но ей тук ме боли. — И тя сложи ръка на сърцето си и с въздишка изстена: — Татко! Татко!

            Аз се привдигнах и станах, за да прекъсна тази сцена, докато още бе възможно.

— Кажете добро утро на младата дама — нареди Хариет.

            Тя каза „добро утро“ и излезе след гувернантката. Хариет напусна временно още същия ден, отиде на гости у свои приятели, които живееха наблизо.

            Когато слязох долу, намерих Полина (детето се назоваваше Поли, но истинското му име беше Полина-Мери) да седи на масата до мисис Бретън.

...

Изминаха няколко дни и по всичко личеше, че тя трудно ще се привърже към някого от нас. Не се държеше нито невъзпитано, нито капризно: всъщност беше много послушна; но човек мъчно би могъл да си представи същество, по-неподатливо на утешение, дори на успокояване. Беше изпаднала в униние, едва ли възрастен би могъл да преживява по-искрено от нея това печално състояние, едва ли сбръчкан старец, копнеещ за Европа в отдалечен от континента край, би носил на лицето си следите на носталгия тъй видимо, както се бяха отпечатали те на нейния детски лик. Тя сякаш остаряваше и ставаше някак неземна. Аз, Люси Сноу, заявявам, че не страдам от проклятието, наречено прекалено и развинтено въображение, ала всякога, щом надникна в някоя стая и я виждах да седи в ъгъла сама, с глава, подпряна на сухата й детска ръка, изпитвах чувството, че стаята се обитава не от човек, а от привидение.

            А в лунните нощи, когато се случваше да се събудя и да видя нейната фигура, коленичила в леглото, бяла и открояваща се в светлата нощница, да се моли подобно фанатичен католик или методист — като ранозрял светец, — тогава ми бе трудно да определя мислите, които ме обземаха, но знам, че и те бяха също тъй нереални и болезнени като ония, обхванали ума на детето.

            Не долавях думите на молитвите й, защото ги изговаряше шепнешком; понякога дори не ги шепнеше, а само ги изстрадваше, но в оскъдните изречения, които долавях, всякога се чуваха горчивите слова „татко, татко мой!“ Разбрах, че това е личност, която бива обсебена от една-единствена идея, и знам, че хората, които се поддават на подобна склонност, са най- нещастните сред мъжете и жените.

            Какъв щеше да бъде изходът от това терзание, ако не беше спряно, би могло само да се гадае. Ала то получи внезапен обрат.

Aradia Wilms

image

...

накарала я бе да наблюдава минувачите и да брои колко жени ще минат по улицата за определено време. Тя бе застанала неподвижна, загледана разсеяно, без да брои, когато — понеже я наблюдавах — съзрях в очите й странна промяна. Тези нервни, опасни характери — чувствителни, както ги зоват — предлагат възможност за интересни наблюдения за оня, когото по-хладнокръвния темперамент предпазва от съучастие във внезапните им приумици. Втренченият, тежък поглед се замъти, трепна, а сетне в него припламна огън, малкото потъмняло чело се проясни, унилите, отчаяни черти се оживиха, тъжното изражение изчезна и се замени с внезапна възбуда, с напрегнато очакване.

— Истина е! — възкликна тя.

            Подобно птичка или стрела, или каквото да било бързо подвижно нещо тя вече бе изхвръкнала от стаята. Как е успяла да отвори пътната врата, не зная — може би е била открехната, а може и Уорън да е бил там и да се е подчинил на заповедта й, която е била непрекословна. Аз — наблюдавайки хладнокръвно през прозореца — я видях с черната рокличка и малката плисирана престилка (тя ненавиждаше детските мантички) да притичва към средата на улицата. И тъкмо когато се канех да се извърна и спокойно да съобщя на мисис Бретън, че детето е полудяло и трябва незабавно да се хване, видях да я повдигат и тя изчезна от хладнокръвния ми поглед и от учудения взор на минувачите. Един господин бе извършил това добро дело и сега, като я загръщаше в своето наметало, бе тръгнал да я върне в дома, от който я бе видял да излиза.

...

— Не можех да се въздържа, госпожо, невъзможно ми беше да напусна страната, без да видя с очите си как се чувствува тя.
— Но вие ще я разстроите.
— Не вярвам. А как е Полито на татко?

            Въпросът бе отправен към Полина, докато сядаше и я слагаше на пода до себе си.

— А как е Полиният татко? — бе отговорът, докато тя се облягаше на коляното му и се взираше в лицето му.

            Не беше бурна, многословна сцена — затова се чувствувах благодарна, — ала бе сцена, наистина с толкова бликащи чувства, че именно защото чашата не бе препълнена с пяна, нито преливаше бурно, атмосферата бе още по-тягостна. При стихийни, несдържани срещи отегченият наблюдател бива обхващан от чувство на възмущение или присмех; докато според мен много по-тягостна е онази чувствителност, която се поддава на въздържание подобно роб-великан, обуздаван от силата на благоразумието.

            Мистър Хоум бе човек със строги черти — бих казала дори със суров израз; челото му бе изпъкнало, скулите му големи и издадени. Приличаше на шотландец, ала в очите му се четеше прилив на чувства, вълнение се излъчваше от фигурата му. Северният акцент подхождаше на физиономията му. Изглеждаше едновременно и горделив, и приветлив.

            Той сложи ръка върху повдигнатото лице на детето. То каза:

— Целуни Поли.

            Той я целуна. Щеше ми се детето да издаде някакъв истеричен вик, от който да се успокоя и отпусна. Ала тя беше притихнала; сякаш бе получила онова, което желаеше — всичко, което желаеше, и сега изпитваше пълно доволство. Това същество не приличаше на своя повелител нито по държане, нито по външен вид, а си личеше, че е от неговата кръв; духът й беше подхранван от неговия, както чашата — от шишето.

...

иди в антрето; ще видиш палтото ми на един стол; бръкни в джобовете, там ще намериш носната ми кърпа; донеси ми я.

            Тя се подчини, отиде и се върна, пъргава и покорна. Той говореше с мисис Бретън и тя зачака с кърпата в ръка. Интересна гледка беше да я наблюдаваш, стройна, стегната и хубавка, застанала до коляното му. Забелязвайки, че той продължава да говори, без да я усеща, тя взе ръката му, отвори отпуснатите му пръсти, сложи кърпата и ги затвори върху нея, един по един. Той все още, изглежда, нито я виждаше, нито чувствуваше присъствието й. Тя се сгуши до него и макар да не се поглеждаха и да не разговаряха в продължение на цял час, струва ми се, че и двамата бяха щастливи.

...

По време на яденето продължаваше да го ухажва: това изглеждаше някак странно. Щипките за захар бяха прекалено широки за мъничката й ръка, та трябваше да ги държи с две: сребърната кана за сметана, чиниите, самата чаша и чинийката, всичко изискваше от нея двойно напрежение и сръчност; ала тя вдигаше това, подаваше онова и се справяше успешно, без да счупи нищо. Право да си кажа, мислех си, че се меси където не й е работа, но баща й, сляп като повечето родители, изглеждаше много доволен, че тя се грижи за него, и някак си дълбоко успокоен от вниманието й.

...

стиснало в ръка мъничка носна кърпичка, която старателно поръбваше и усърдно дупчеше с иглата, прилична в нейните пръсти едва ли не на шиш, като от време на време се обождаше и оцветяваше батистата с червени точи;и; трепваше, когато острието — изплъзнало се от контрола на ръката й — се забиваше болезнено дълбоко; но си оставаше все тъй мълчаливо, смълчано, усърдно, съсредоточено, женствено.

...

По онова време Греъм беше хубав шестнадесетгодишен неверник. Казвам неверник не защото беше вероломен по характер, а защото думата ми се струва най-подходяща, за да обрисувам светлия келтски (а не саксонски) вид на хубостта му: вълнистата му светлокестенява коса, симетричните му черти, усмивката, която излъчваше очарование и лукавство (в най-хубавия смисъл на думата). Разглезено, дяволито момче — такъв беше той в ония дни.

...

Що се отнася до Полина, детето беше едновременно щастливо и безмълвно, усърдно и напрегнато. Баща й често я взимаше на коленете си; тя оставаше там, докато усети или си въобрази, че той става неспокоен. Тогава се обаждаше:

— Татко, пусни ме; ще те изморя, тежка съм.

            И големият товар се смъкваше на килима, оставаше там или се настаняваше на столче в нозете на „татко“, отваряше бялата кутия и се заемаше с изпъстрената с червени точки носна кърпичка. Тази кърпичка, изглежда, бе замислена като спомен за „татко“ и трябваше да се завърши преди тръгването му; затова и напрежението на брадичката (тя правеше не повече от десетина бода за половин час) се засили.

...

Една гравюра на момченце, което си играе с красиво ловджийско куче, подхвръкна на пода.

— Ах, какво хубаво кученце! — възкликна Полина възхитено.

            Греъм се престори, че не е чул. След малко тя се измъкна от мястото си и приближи да разгледа това съкровище. Големите очи и дългите уши на кучето, както и шапката на детето, бяха неотразими.

— Хубава картина! — чу се благоприятната й оценка.
— Подарявам ти я — каза Греъм.

            Тя сякаш се поколеба. Желанието да я има беше силно, но да приеме, означаваше да накърни достойнството си. Не. Тя я пусна на пода и се отдалечи. 
  
-Значи не я щеш, така ли, Поли?
— Май че не, благодаря.
— Да ти кажа ли какво ще направя с картината, ако ти не я вземеш?

            Тя се извърна да го чуе.

— Ще я нарежа на ленти, да палим с тях свещите.
— Не!
— Ще видиш.
— Моля те, недей.

            Греъм стана непреклонен, като чу умолителния тон. Измъкна ножицата от майчината си кошница за ръкоделие.

— Ето, гледай! — извика той и замахна заплашително — през главата на кучето и през носа на малкия Хари.
— Не! Не! Не!
— Тогава ела при мен. Бързай, или режа!

            Тя се поколеба, пристъпи неохотно, но се подчини.

— Сега кажи, искаш ли я? — запита той, когато тя застана пред него.

...

— Но аз искам нещо насреща.
— Какво?
— Една целувка.
— Първо ми подай картината.

            Сега на свой ред Поли проявяваше недоверие. Греъм й я даде. Но тя рече да се плъзне от обещанието си, втурна се към баща си и намери убежище на коленете му. Греъм се надигна в безмълвен гняв подир нея. Тя скри лице в жилетката на мистър Хоум.

— Татко, татко, кажи му да си върви!
— Няма да мръдна оттук — отвърна Греъм.

            С извърнато лице тя протегна ръка да го отпъди.

— Тогава ще те целуна по ръката — заяви той. В същия миг ръката се сви в юмрук и му плати с такава монета, която никак не приличаше на целувка.

            Греъм, който на свой ред умееше да хитрува също като малката си другарка в играта, се оттегли, уж сразен. Той се хвърли на един диван, облегна глава на възглавниците и се смълча като човек, обхванат от силни болки. Поли, заинтригувана от мълчанието му, погледна към него. Очите и лицето му бяха закрити с ръце. Тя се извърна на коленете на баща си и се загледа в своя враг разтревожени и продължително. Греъм изохка.

— Татко, какво му е? — прошепна тя.
— Най-добре попитай него, Поли.
— Боли ли го нещо? — (Второ изохкване.)
— Пъшка, като че ли го боли — отвърна мистър Хоум.
— Мамо — обади се Греъм немощно, — май трябва да пратиш за доктора. Ох, отиде ми окото! — (Ново мълчание, нарушавано само от Греъмовите въздишки.) — Ами ако ослепен? — възкликна той отчаяно.

            Побойницата не можа да понесе това предположение. Бързо се озова до него.

— Покажи ми окото си. Не исках да го ударя — исках да те блъсна по устата; и не знаех, че удрям толкова силно.

            Мълчание. Лицето й се изкриви.

— Прости ми, прости ми.

...

— Стига си дразнил детето, Греъм — обади се мисис Бретън.
— Всичко това е на шега, милото ми — извика мистър Хоум.

            И Греъм отново я вдигна във въздуха, и тя отново го удари, и докато дърпаше лъвските му къдрици, наричаше го „най-лошия, груб, ужасен, лъжлив човек на света“.

...

Тя му подаде треперещи устни. Баща й изхлипа, но тя, забелязах, не издаде ни звук. След като я пусна на земята, той стисна ръка на другите и излезе.

            Когато външната врата се хлопна, тя се отпусна на колене в един стол с вика: „Татко!“

            Този вик беше протяжен и глух — нещо като „Защо ме изостави?“ В следващите няколко минути забелязах — тя преживя дълбоки терзания. И в този кратък период изпита такива тежки чувства, каквито някои не изпитват докато са живи; но тя така беше създадена. И докато бе жива, щеше да изстрадва много подобни мигове. Никой не се обади. Мисис Бретън, бидейки майка, проля няколко сълзи. Греъм, който пишеше нещо, вдигна очи и я загледа. Аз, Люси Сноу, останах невъзмутима.

            Малкото създание, оставено само на себе си, си помогна, както малцина са в състояние да го сторят — пребори се с едно неописуемо страдание; и след време до известна степен съумя да го подчини. Този ден, а и следващия тя не пожела да получи утеха от никого. След това се примири.

            На третата вечер, както си седеше на пода, изтерзана и притихнала, Греъм, влизайки, я вдигна нежно, без да каже дума. Тя не го отблъсна. Дори се сгуши в прегръдката му, сякаш бе съвсем отпаднала. Когато той седна, тя облегна глава на гърдите му. И след малко задряма. Той я отнесе горе в леглото й. Не се изненадах, когато на другата сутрин първите й думи бяха:

— Къде е мистър Греъм?

...

Така завързана, дружбата не се разпадна бързо; обратно — времето и обстоятелствата, вместо да я отслабят, я заздравяваха. Колкото различни да бяха двамата по възраст, интереси, пол и прочие, съумяваха някак да намерят какво да си кажат. Що се отнася до Полина, забелязах, че тя се разкриваше цялостно единствено в присъствието на младия Бретън. Когато посвикна с дома, тя се показа послушна към мисис Бретън; бе в състояние да стои по цял ден на столчето до нозете на тази дама, да учи, да шие, да рисува на плоча, без нито за миг да се възпламени от нещо, нито да покаже странностите на своя характер. При подобни обстоятелства за мен тя вече не представляваше интерес. Но в мига, в който се чуеше вечерното почукване на Греъм, настъпваше промяна;

...

— Виж я ти, многознайницата! Горе ли си?
— Да, и не можеш за ме хванеш; по-високо съм от тебе. — Тя надничаше между перилата на стълбата; не достигаше над тях.
— Поли!
— Кажи, мило момче! — Така се обръщаше към него, подражавайки на майка му.
— Припадам от умора — заявяваше Греъм, облягайки се на стената на коридора с напълно изтощен вид. — Доктор Дигби — (главният учител) — ме разсипа от работа. Хайде, слез и ми помогни да си кача учебниците.
— Да, да! Подиграваш се!
— Нищо подобно, Поли, казвам ти самата истина. Слаб съм като перце. Слез долу.
— Очите ти кротуват като на котката, но знам, че се готвиш да скочиш.
— Да скоча ли? Нищо подобно, не ме познаваш. Хайде, слез.
— Може, но ако обещаеш да не ме докосваш — да не ме вдигаш и да не ме въртиш във въздуха.
— Кой, аз ли? Та аз нямам капчица сили. — И се отпусна на един стол.
— Тогава сложи учебниците на първото стъпало и отстъпи четири крачки.

            Щом той ги оставеше, тя слизаше предпазливо, без да откъсва поглед от немощния Греъм. Разбира се, като го наближеше, той светкавично се съживяваше. Не минаваше без лудории. Понякога тя се разсърдваше, друг път се срещаха без сръдни и до нас долитаха думите й, докато го водеше нагоре по стълбата:

— А сега, мило момче, ела да изпиеш чая; знам, че си гладен.

            Беше много интересно да я наблюдава човек, докато седеше край вечерящия Греъм. В негово отсъствие тя беше много тихо дете, но когато той беше в къщи, не я свърташе на едно място. Често ми се е искало да е по-сдържана и по-кротка. Но не — тя му се предаваше изцяло: прислужвайки му всеотдайно, грижеше се всичко да му е наред. За нея той беше повече от велик падишах. Едно след друго натрупваше пред него всички ястия и когато на човек му се струваше, че всичко, което бе пожелал, е вече там, тя намираше още нещо.

...

— Госпожо — шепнеше на мисис Бретън, — а дали синът ви няма да иска парченце сладкиш; ей там има — сочеше тя към бюфета. Мисис Бретън не обичаше да се сервират сладкиши на следобедния чай, но малката не отстъпваше. — Едно парченце — само за него, понеже ходи на училище. Момичета като мен и мис Сноу нямат нужда от сладко, но на него му се яде.

            На Греъм наистина му се ядеше и най-често го получаваше. За да бъдем справедливи, нека кажем, че той с готовност би го разделил с онази, на която го дължеше; но тя нито веднъж не му позволи. А да настоява, значеше да помрачи настроението й за цялата вечер. Да стои на коляното му и да бъде център на вниманието и на разговора му, това бе наградата, която искаше — не й трябваше сладкиш.

            С каква удивителна готовност се приспособяваше тя към ония теми, които го интересуваха! Човек би казал, че детето няма нито свои мисли, нито свой живот, та затова му е нужна да живее, да се движи и да съществува чрез някой друг.

Aradia Wilms

image

...

Научи имената на всичките му съученици с невероятна бързина; запамети безпогрешно всичките им отличителни черти, така както той й ги бе описал. Достатъчно бе веднъж да й разкаже за някого. Никога не забравяше, нито объркваше единия с друг; по цяла вечер можеше да разговаря с него за хора, които изобщо не бе срещала, сякаш добре познаваше вида, държането и характера им. Научи се дори да подражава на някои от тях.

...

Двамата почти никой път не се караха, ала един път се стигна до сблъсък, в който чувствата й понесоха тежък удар.

            Веднъж по случай рождения ден на Греъм бе поканил няколко другари — негови връстници — на вечеря. Полина прояви голям интерес към тия приятели. Често бе слушала за тях — бяха от онези, за които Греъм говореше най-много. След вечеря младите господа останаха сами в трапезарията, където скоро се развеселиха и взеха да вдигат шум. Минавайки случайна през антрето, намерих Полина да седи на най-долното стъпало на стълбата, с очи, впити в светналите стъкла на вратата, в които се отразяваше лампата на антрето, а малкото й челце бе свъсено от напрегнати мисли.

— За какво си се замислила, Поли
— За нищо особено; съжалявам само, че стъклата на вратата не са прозрачни, да виждам през тях. Момчетата изглеждат много весели, иска ми се и аз да съм при тях. Искам да съм с Греъм и да наблюдавам приятелите му.
— Какво те спира да влезеш?
— Страхувам се. Но дали да опитам? Да почукам ли на вратата и да помоля да ме пуснат?

            Реших, че сигурна няма да има нищо против и тя да играе с тях, затова я подтикнах да го стори.

            Тя почука — първо твърде тихо, на второто почукване вратата се отвори. Показа се главата на Греъм, изглеждаше приятно възбуден, но раздразнен.

— Какво искаш, малка маймунке?
— Да дойда при теб.
— Така ли? Притрябвала си ми! Бягай при мама и мис Сноу и им кажи да те слагат да спиш.

            Червеникавата коса и озареното, пламнало лице се скри, вратата се затвори безпрекословно. Тя занемя.

— Защо ми говори така? Никога не ми е говорил така — възкликна смаяно. — Какво съм му направила?
— Нищо, Поли, но сега Греъм е зает със своите съученици.
— И с тях му е по-приятно, отколкото с мен! Изпъди ме, защото те са тук.

            Прииска ми се да я утеша и да използувам случая, за да налея в главичката й малко от ония философски максими, с които винаги съм била добре запасена. Тя обаче ме спря, като запуши уши още при първите ми думи, и легна на изтривалката, с лице върху каменните плочи; нито Уорън, нито готвачката успяха да я мръднат оттам. Оставихме я да лежи, докато сама реши да стане.

...

Греъм забрави за грубостта си още същата вечер и щом си отидоха другарите му, се опита да я заговори както обикновено, но тя се дръпна от ръката му. Очите й искряха, не пожела да му каже лека нощ, не поиска да го погледне в очите. На следващия ден той се отнасяше към нея с безразличие, а тя направо се вкамени. На по-следващия ден той се опита да я заприказва, да разбере защо му се сърди; устните й останаха заключени. Естествено, той не бе в състояние истински да се ядоса — бяха твърде неравностойни като двойка във всяко отношение. Опита да я утеши и прикотка. „Защо му се сърди? Какво й е сторил?“… и т. н., докато накрая получи в отговор само сълзи; приласка я и те отново се сдобриха. Но тя беше от хората, които вадят поука от подобни случаи. Забелязах, че нито веднъж, след като я бе отблъснал, не го повика, не го последва, с нищо не показа, че търси вниманието му. Един път й казах да отнесе някаква книга или не помня какво на Греъм, докато той учеше в занималнята си.

— Ще го почакам сам да слезе — отвърна тя гордо, — не желая да го карам да става, за да ми отваря.

...

Греъм не беше като другите момчета, радост му доставяха не само буйните игри. Понякога се отдаваше на размишления. Обичаше и да чете, а книгите, които си избираше, не бяха лоши. В подбора им проличаваха характерни предпочитания и дори интуитивен вкус. Наистина тай рядко говореше за прочетеното, но съм го виждала да стои и да размишлява над него.

            След като се настанеше до него, коленичила на малка възглавничка или на килима, двамата започваха да си шепнат — думичките им едва се долавяха. От време на време долавях цели фрази. Действително нечие по-добро и по-благородно влияние сякаш успокояваше Греъм и му внушаваше благо настроение.

...

Влязох в гостната — защото тъкмо в тази тиха и украсена стая тя обичаше да остава сама, но всички знаехме, че няма са пипне нищо или по-скоро няма да повреди нищо, което пипне — и я намерих да седи, подобно малка одалиска, на една софа, полузакрита от надиплените завеси на близкия прозорец. Изглеждаше щастлива, всичките й принадлежности за заминаване бяха край нея — бялата кутия за ръкоделие, едно-две парцалчета от муселин, едно-две крайчета от кордела, подбрани за ушиване на кукленски дрехи. Куклата, с нощна шапчица и нощница, лежеше в люлката си, тя я люлееше да заспи, а очите й бяха вперени в едно книга с картинки, сложена в скута й.

...

— Не желаеш ли да кажеш още веднъж лека нощ на Греъм? — запитах я. — Той не си е легнал.

            Тя веднага протегна ръце да я вдигна. Като я загърнах с един шал, отнесох я отново долу. Греъм тъкмо ставаше.

— Не може да заспи, преди да те е видяла и да се поразговорите още веднъж — казах му. — Мъчно й е, че ще се раздели с теб.
— Разглезих я аз нея — каза той добродушно усмихнат, взе я от мене и целуна пламналото й личице и горящите й устни. — Поли, ти май вече ме обичаш повече от татко си…
— Аз наистина те обичам, но ти не ме обичаш — прошепна тя.

            Той я увери в противното, целуна я отново, върна ми я и аз я отнесох обратно, но уви! — върнах я неутешима.

            Когато сметнах, че е готова да ме изслуша, казах й:

— Полина, не бива да скърбиш, че ти не си за Греъм онова, което той е за теб. Така е редно.

            Вперените в мен питащи очи потърсиха отговора.

— Защото той е момче, а ти момиче, той е на шестнадесет, а ти на шест години, той по природа е силен и весел, а ти си друга.
— Но аз толкова много го обичам! Той трябва да ме обича поне малко.
— Но то е така. Той много те харесва. Ти си негова любимка.
— Аз ли съм любимката на Греъм?
— Да, той няма по-обично дете.

            Уверението я поутеши. В тревогата си тя се усмихна.

— Но — продължих аз — не го притеснявай е не очаквай твърде много от него, иначе ще реши, че го дразниш, и тогава всичко е свършено.
— Свършено! — отекна тя тихо. — Тогава ще бъда послешна. Ще се опитам да бъда послешна, Люси Сноу.

...

Мъдрите хора казват, че е глупост да смяташ който и да било за съвършен, а що се отнася до симпатии и антипатии, трябва да сме любезни с всички, но да не обожаваме никого.

— Вие мъдра ли сте?
— Ще се опитам да стана. Заспивайте вече.
— Не мога да заспя. Не ви ли боли тук — тя постави тъничката си ръка на мъничките си гърди, — когато си помислите, че ще трябва да се разделим с Греъм, защото и вашият дом не е тук?

...

— Леглото ми е студено — отвърна тя. — Не мога да го стопля.

            Видях как телцето й трепери.

— Ела при мен — казах с желание, но почти без надежда тя да се съгласи, защото беше странно, капризно малко същество и особено непостоянна по отношение на мен. Но тя дойде, и то веднага, плъзна се по килима като малко привидение. Тя затрепери нервно; аз я умирих. Така успокоена и приласкана, тя най-сетне задряма.

            „Какво необикновено дете — мислех си, докато наблюдавах спящото личице на пълнолунието и внимателно и нежно избърсвах насълзените клепачи и мокрите й страни с моята кърпичка. — Как ще премине през този свят, как ще се пребори с този живот? Как ще понесе сътресенията и пораженията, униженията и отчаянията, за които романите и собственият ми ум предупреждава, че са отредени за всяка плът?“

            Тя замина на следващия ден, разтреперана като лист, докато се сбогуваше, но овладяла себе си.

Портрет на семейството на Franz von Lenbach - от него - някак демонично

image

И нещо не на място - за КУБРАТ ПУЛЕВ И КЛИЧКО
 (почти) УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ КЛИЧКО ЩЕ БИЕ

  Тренирал съм бокс като младеж и няма да влизам в детайли за силния удар, левия прав джеб, за опита, дори техниката или мускулатурата като превъзходство на малкия брат Кличко. Дори в техниката Пулев отстъпва на Кличко. Вероятно в бързината също не го превъзхожда, а тя често е решаваща. В натискането и пр. "номера" Кличко е цар, в чувството за дистанция - също го има като Кубрат. нашия като възпитаник на бгшколата е вероятно по-умел с крака и в ляво-дясно, не само напред-назад... С "две думи" - Кличко е победител при сравнение. И все пак - ДАНО КУБРАТ ПУЛЕВ ПОБЕДИ - това ще е световен удар!

Лично моето предположение и то най-добро за Кубрат:

1-4 рундове "проучване", равен без рискове
4-7/8 рундове опит на единия да наложи и вземе връх но без радикален риск
8-10 рундове Кубрат Пулев пада закономерно
Ако издържи докрая ще е наистина герой!
Ако издържи докрая и загуби по точки, но е играл страхливо, ако е играл "едно нищо" няма да е герой, а плямпало.

И разбира се, надеждата - БОКС Е, ДАНО ПОБЕДИ -
напълно В Ъ З М О Ж Н О  Е !



Гласувай:
39
2



1. minevv - 10x
10.11.2014 15:51
образовах се с удоволствие
дерзай
цитирай
2. germantiger - БЛГ за ПЪРВИЯ коментар
10.11.2014 15:57
minevv написа:
образовах се с удоволствие
дерзай


Благодаря Минев, ти си известен ценител на женската красотата - ако имаш време, погледни поне втория клип.
цитирай
3. germantiger - Благодаря на добавилите постинга във FB
10.11.2014 17:33
Преди дни тутанкамон от блог.бг ми написа, че четенията на постингите се увеличават главоломно от групи и добавяния във fb!

Радвам се, ако е така и четенията на предишния ми постинг са реални, не бъг-надути от системата на блог.бг.

И пак благодаря на добавилите там!
цитирай
4. tutankhamon661 - germantiger
10.11.2014 18:25

Да, Facebook оказва огромно влияние. Стига да имаш достатъчно контакти.

Второто условие е материалът наистина да е интересен. Твоите постинги са добри и съм сигурен, че навсякъде биха се харесали.

цитирай
5. troia - През
10.11.2014 19:40
цялото време имах чувството, че Полина е млада девойка на 16 години, а Греъм на 6 год.:)) Наистина интересен образ макар и не толкова странен и чуден, както го описва разказвачката. Поли според мен е нормално дете, любвеобилно и много всеотдайно. Според мен заглавието "Първата любов на мисси Поли" също би било подходящо.:)
Интересно, но не повърхностно четиво. Кара те да се замислиш за сложността на човешките взаимоотношения, тяхната крехкост и ранимост.
Хареса ми изборът ви на творба и автор. Последните три снимки на деца също са много подходящи, особено погледа и излъчването им.
Ще чакам продължението.
Приятна вечер!
цитирай
6. veilet - Така емоционално расте едно дете, ...
11.11.2014 07:53
Така емоционално расте едно дете, но сигурно в миналото. Сегашният детски Живот ми се струва едно бледо очертание в сравнение с този в миналото. Мисли, чувства и възприятия днес в детския свят са притъпени от бързо навлизащата техника- компютри, мобилни телефони, компютърни игри във различните им разновидности. Къде остава омуникацията на дете към дете?! Правило ми е впечатление как седящи една до друга девойки си пишат по телефоните, вместо да поговорят една с друга- отвратително...Накъде върви днешното Поколение?! Те затова и не познават книгите като средство за удоволдствие. Спирам с критиката и изразявам благодарност и радост за предоставеното четиво. Шарлот Бронте е една от любимите ми писателки, невероятен Майстор и Ваятел на човешката Душа.

П.П. Колкото до Пулев и Кличко, то в местната немска преса се отразява изказване на първия, подчертано като обвинение, че Кличко взема забранине фармацевтични продукти и това обяснява неговите победи. Не съм съвсем "в час" с бокса, та затова и не мога да ги назова по име. Като българка също залагам на Пулев!
цитирай
7. germantiger - ...
11.11.2014 08:21
troia написа:
цялото време имах чувството, че Полина е млада девойка на 16 години, а Греъм на 6 год.:)) Наистина интересен образ макар и не толкова странен и чуден, както го описва разказвачката. Поли според мен е нормално дете, любвеобилно и много всеотдайно. Според мен заглавието "Първата любов на мисси Поли" също би било подходящо.:)
Интересно, но не повърхностно четиво. Кара те да се замислиш за сложността на човешките взаимоотношения, тяхната крехкост и ранимост.
Хареса ми изборът ви на творба и автор. Последните три снимки на деца също са много подходящи, особено погледа и излъчването им.
Ще чакам продължението.
Приятна вечер!


;) Напротив!

Детето е наистина много странно - странно за днешния ден, когато почти никое дете не би се молило като това, почти никое дете не би се вълнувало от гравюра, а от таблет, дете днес не би шило, не би чакало толкова нетърпеливо баща си - би едва дочакало новия си гсм или партито си за рд.

детето е странно и за онова време, особено за Англия и северните деца - те са били по-аскетично възпитани и с повече баланс - това дете няма основното за севера - северните деца са имали с характерната за детето чувствителност и още - една хладност, сила и непримиримост в определени ситуации, въздържание... а това дете е абсолютен дисбаланс - то биб било чудесно французойче в онези времена, но англичанче не.

Странността в случая е във формата, не в същността - странност в същност не може да има - ние сме хора, преди и сега - ние сме страст и разум, възпоитание или невъзпитаност, ние не можем да бъдем беземоционални или само чувство - тогава ще сме машини или луди хора. Странност в същността не може да има - все пак сме човеци, не извънземни ;) - странността е в дисбаланса и проявлението на всичко вкл. и на баланса.
цитирай
8. germantiger - ...
11.11.2014 08:32
tutankhamon661 написа:

Да, Facebook оказва огромно влияние. Стига да имаш достатъчно контакти.

Второто условие е материалът наистина да е интересен. Твоите постинги са добри и съм сигурен, че навсякъде биха се харесали.




Сериозно и искрено ти БЛАГОДАРЯ, че популяризираш мои неща във фейсбук, защото аз нямам там профил.

Бих благодарил на всички, които го правят с мои постинги, но за жалост никой не е ззаявил и не си е "признал" ;)
цитирай
9. germantiger - СЪГЛАСЕН СЪМ С ТЕБ
11.11.2014 08:40
veilet написа:
Така емоционално расте едно дете, но сигурно в миналото. Сегашният детски Живот ми се струва едно бледо очертание в сравнение с този в миналото. Мисли, чувства и възприятия днес в детския свят са притъпени от бързо навлизащата техника- компютри, мобилни телефони, компютърни игри във различните им разновидности. Къде остава омуникацията на дете към дете?! Правило ми е впечатление как седящи една до друга девойки си пишат по телефоните, вместо да поговорят една с друга- отвратително...Накъде върви днешното Поколение?! Те затова и не познават книгите като средство за удоволдствие. Спирам с критиката и изразявам благодарност и радост за предоставеното четиво. Шарлот Бронте е една от любимите ми писателки, невероятен Майстор и Ваятел на човешката Душа.

П.П. Колкото до Пулев и Кличко, то в местната немска преса се отразява изказване на първия, подчертано като обвинение, че Кличко взема забранине фармацевтични продукти и това обяснява неговите победи. Не съм съвсем "в час" с бокса, та затова и не мога да ги назова по име. Като българка също залагам на Пулев!


Едно време Партията - Майка реши, че трябва децата да се възпитават от нея или Обществото. Прати жената да бачка, вкл. тракторист, кранист или да вдига тежести. Работата нон-стоп отдели децата и нямащите време родители - за това им купиха компютри, таблети, ай-май-бай фони и пр....

И след има няма 10 години родителите пищят и се вайкат - Боже, сина ми станал наркоман, Боже дъщеря ми не говори с мен...

ТОВА ПО-ГОРЕ СА ПОЧТИ ДОСЛОВНО ДУМИТЕ НА НАДЕЖДА БРАКАЛОВА В РАЗГОВОР С МЕН - запомних този пример от нея като идеален за неиделаността днес.

P.S.
Кубрат говори глупости - защото:
в спорта всеки ползва допинг и спорт на високо ниво без допинг няма - вкл. шаха
лично аз без да съм бил профиспортист в младежките ми години ползвах орални и инжекцион стероиди (тук им казват грешно анаболи, а те са стероиди анаболни и андрогенни с такъв ефект преобладаващ и съм ЗА ДОПИНГА В СПОРТА).
цитирай
10. troia - Не съм
11.11.2014 09:01
съгласна с теб за Поли. Тя не е странна, а чувствителна, емоционална и преживява всичко вътрешно. От човешка гледна точка я разбирам. Огт гледна точка нашето време сигурно е странна, защото сега повечето деца имат други интереси и усещания. Не зная, но си мисля, че и сега се срещат "зрънца" като нея. Децата са различни.
Интересна ми е твоята гледна точка.
Поздрави!
цитирай
11. germantiger - :)
11.11.2014 09:16
troia написа:
съгласна с теб за Поли. Тя не е странна, а чувствителна, емоционална и преживява всичко вътрешно. От човешка гледна точка я разбирам. Огт гледна точка нашето време сигурно е странна, защото сега повечето деца имат други интереси и усещания. Не зная, но си мисля, че и сега се срещат "зрънца" като нея. Децата са различни.
Интересна ми е твоята гледна точка.
Поздрави!


Имаш правото да не си съгласна с мен или авторката, в това е свободата на усещането и себепрочита на всичко.

Детето за мен е странно, защото от децата които познавах като малчуган НИТО ЕДНО МОМИЧЕНЦЕ не са държеше така.
цитирай
12. syrmaepon - Има деца, които изглеждат и мислят ...
11.11.2014 09:48
Има деца, които изглеждат и мислят като "възрастни" както казват - те са "стара" душа. Има пък възрастни които цял живот се държат по детски нелепо и дори могат да провалят живота си. Децата "възрастни" винаги изглеждат странно и не на място в детска компания. Всяко поколение има различни интереси, но предполагам че и в днешните поколения би се срещнало "възрастно" дете.

За бокса - не съм гледала Кличко нито пък разбирам от бокс, но наистина би било хубаво Пулев да го победи
цитирай
13. zaw12929 - прекрасни материали Благога...
11.11.2014 09:53
прекрасни материали
Благогаря!
Обаждай се!
цитирай
14. nbrakalova - Мисси Поли - богатството на една ...
11.11.2014 10:12
Мисси Поли - богатството на една изтънчена чувствителност, която не облекчава; широта на един личен кръгозор, предполагащ повече страдание, отколкото утеха или радост... Защото последните зависят и от съпричастието на другите, което от своя страна е свързано с техния кръгозор и степента на тяхната чувствителност...
Мисси Поли не е странна. Просто съвременните интереси и усещания зависят от средата и нейните ценности. Днес погледат (в по-голяма степен) "улавя" различни като стойност неща, които съвремието ни предлага, но пък е сляп за "странностите" на вътрешния по-дълбок свят, които не се създават с технологии и не се купуват с пари.
"Зрънца" като малката героиня е имало и ще има... Отношението към тях и разпознаването им е различно. А и страданието, класическо средство за облагородяване, ще продължи да съпътства живота и на съвременния човек, въпреки илюзиите, които си купува не само с пари.
цитирай
15. germantiger - :)
11.11.2014 10:44
nbrakalova написа:
Мисси Поли - богатството на една изтънчена чувствителност, която не облекчава; широта на един личен кръгозор, предполагащ повече страдание, отколкото утеха или радост... Защото последните зависят и от съпричастието на другите, което от своя страна е свързано с техния кръгозор и степента на тяхната чувствителност...
Мисси Поли не е странна. Просто съвременните интереси и усещания зависят от средата и нейните ценности. Днес погледат (в по-голяма степен) "улавя" различни като стойност неща, които съвремието ни предлага, но пък е сляп за "странностите" на вътрешния по-дълбок свят, които не се създават с технологии и не се купуват с пари.
"Зрънца" като малката героиня е имало и ще има... Отношението към тях и разпознаването им е различно. А и страданието, класическо средство за облагородяване, ще продължи да съпътства живота и на съвременния човек, въпреки илюзиите, които си купува не само с пари.


А на мен ми сес трува, че с Троя бъркате странността с оценката добро или лошо и защитата на това, което симпатизирате.

Ще го кажа/напиша по друг начин:

Първо - въпроса странно ли е нещо

Ако то е странно, не значи, че то е лошо, НО В ЖИВОТА ОБИКНОВЕНО ТОВА ЗНАЧИ И "КОЛЕКТИВА" ГО НАКАЗВА!

Разбира се, че момиченцето е странно.

Това, че вие, друг, трети, симпатизира на тази странност, че й съчувства или иска да я защити не пречи и не отрича това да е странност, да се нарича така.

Не бъркайте опита си да защитите странността, да кажете, че колектива и обществото обикновено осъжда странните - така е, но това не пречи на оценката странност.

Нека е странна и нека й симпатизирате и вярно е, че обществото обикновено мачка странността и нека я защитавате с гласа си, но не отричайте обектината оценка на тази странност, а ВИЕ ВСЪЩНОСТЯ ПОТВЪРЖДАВАТЕ С ТОЗИ ЦИТАТ:

"Зрънца" като малката героиня е имало и ще има..."

... именно зрънца, защото са редки, а рядкостта често е странност.

"Ма айде" ;) и аз що се ловя за думата - съгласен съм :)

P.S.
Разбира се, не това е основото в коментара, а с всичко друго в него централно място което заема страданието съм съгласен.
цитирай
16. germantiger - ...
11.11.2014 10:48
zaw12929 написа:
прекрасни материали
Благогаря!
Обаждай се!


Независимо от нашите разлики и буквално противоречия по "оста" Изток - Запад или Русия и анти руската политика, ти благодаря за коментара - сърдечно :)

Дано не досаждам с линкове към постингите ми.
цитирай
17. germantiger - :)
11.11.2014 10:51
syrmaepon написа:
Има деца, които изглеждат и мислят като "възрастни" както казват - те са "стара" душа. Има пък възрастни които цял живот се държат по детски нелепо и дори могат да провалят живота си. Децата "възрастни" винаги изглеждат странно и не на място в детска компания. Всяко поколение има различни интереси, но предполагам че и в днешните поколения би се срещнало "възрастно" дете.

За бокса - не съм гледала Кличко нито пък разбирам от бокс, но наистина би било хубаво Пулев да го победи


Хубав коментар, може би, оценката хубав е неточна и звучи "никак", но наистина е хубав за мен, защото

- аз не вярвам в езотерика, стари души или млади итн
- допускам обаче ти да си права и тези които пишат, говорят и вярват в това да са прави
- невярването ми, не пречи да ми е приятно, когато чета хора като теб, които вярват в това
- за това ми е някак неопределено и приятно четейки подобни мисли, защо не съм си изяснил
цитирай
18. sande - "То пристъпи смело. Освоб...
11.11.2014 11:02
"То пристъпи смело. Освободено от завивките, изглеждаше съвсем дребно; но фигурката му беше стегната, елегантна, тъничка, изпъната и стройна. Кацнало на широкия скут на кръстница, то приличаше на малка кукла; вратлето като от восък и главата, в ореол от копринени къдри, засилваха приликата." ...

***
Освен предложения текст, забележителни са и снимкити ена малкото момиче. В първата виждаме малко момиче, което гледа с очи на зрял, мъдър човек. Във втората снимка момичето гледа със зрял, съсредоточен поглед, и скрита, едва доловима ирония. В третата снимка цялостното изражение на момичето е също зряло, със загатната сдържаност и изпитателност. Според мен.

Поздравления, germantiger ! Твойте артистични премиери ни отвеждат към красиви и непознати светове!
цитирай
19. germantiger - Благодаря, ти!
11.11.2014 19:00
sande написа:
"То пристъпи смело. Освободено от завивките, изглеждаше съвсем дребно; но фигурката му беше стегната, елегантна, тъничка, изпъната и стройна. Кацнало на широкия скут на кръстница, то приличаше на малка кукла; вратлето като от восък и главата, в ореол от копринени къдри, засилваха приликата." ...

***
Освен предложения текст, забележителни са и снимкити ена малкото момиче. В първата виждаме малко момиче, което гледа с очи на зрял, мъдър човек. Във втората снимка момичето гледа със зрял, съсредоточен поглед, и скрита, едва доловима ирония. В третата снимка цялостното изражение на момичето е също зряло, със загатната сдържаност и изпитателност. Според мен.

Поздравления, germantiger ! Твойте артистични премиери ни отвеждат към красиви и непознати светове!


Хубаво си забелязъл и коментирал фотографиите - можех да приложа една снимка, максимум две и може би, щеше да е по-добре отколкото сега или както често претрупвам постингите ми с изображения излишно.

След този цитат от теб...

Поздравления, germantiger ! Твойте артистични премиери ни отвеждат към красиви и непознати светове!

... мога да кажа или напиша само... Е-е-е-е ;)
цитирай
20. nbrakalova - "А на мен ми се трува, че с Троя ...
11.11.2014 21:14
"А на мен ми се трува, че с Троя бъркате странността с оценката добро или лошо и защитата на това, което симпатизирате. … Ако то е странно, не значи, че то е лошо, …" –
Никога не ми е минавало през ум подобно "смесване" и толкова по-зле за мен, ако в коментара ми се подразбира. Нито отричам, нито защитавам странността – само я забелязвам, в литературата или в живота. В този случай тревожно й симпатизирам, по обясними за мен причини. Не съм имала навика (и няма да имам) да се влияя от обществените масови оценки за добро или лошо, тъй като връзките ми с "тази" общественост са били инцидентни. Освен това начинът на изживяване и реакции у странния (или характерен, различен) човек могат да бъдат с положителен или отрицателен знак, както при всеки, който не е странен, т.е. е общоприет, стандартен. Така че поне тук не може и дума да става за одобрение или неодобрение на странността. [странен – прил. Който не е обикновен; чуден, необичаен, особен.]
Тези "зрънца" обаче не падат от небето, те се раждат, повлияват се от среда или личност, от общуване, проявяват собствен независим избор на реакции (който не е задължително да бъде с положителен знак), разбира се и генният фонд не трябва да се игнорира. Тук се намесва и епохата – някогашната и днешната, с всичките им характеристики и ценностна система. Поддържам мнението, че някога е имало отношения, днес има предмети; човекът също е превърнат в предмет… Това, разбира се, не пречи въпреки технологичната ни епоха да има странни нетехнологични човеци и деца, които като Поли да се молят :). Отделен въпрос е какво днес се приема за странно и какво някога се е приемало.

И така: "Детето е наистина много странно – странно за днешния ден…" – Да! Странно е! Особено за днешния ден!
цитирай
21. troia - Благодаря ти,
11.11.2014 22:18
за подробното уточнение на твоя коментар, а той засяга и моят.
Напълно съм съгласна с теб и особено с последното изречение:
"И така: "Детето е наистина много странно – странно за днешния ден…" – Да! Странно е! Особено за днешния ден!"
Фактът, че написаното ни накара да се замислим /дори да спорим/ е показателно за стойността и въздействието на творбата.
Приятна вечер, nbrakalova!
цитирай
22. germantiger - Точен и прекрасен коментар в същността и разделността странност от една страна - добро и лошо от друга
12.11.2014 08:18
nbrakalova написа:
"А на мен ми се трува, че с Троя бъркате странността с оценката добро или лошо и защитата на това, което симпатизирате. … Ако то е странно, не значи, че то е лошо, …" –
Никога не ми е минавало през ум подобно "смесване" и толкова по-зле за мен, ако в коментара ми се подразбира. Нито отричам, нито защитавам странността – само я забелязвам, в литературата или в живота. В този случай тревожно й симпатизирам, по обясними за мен причини. Не съм имала навика (и няма да имам) да се влияя от обществените масови оценки за добро или лошо, тъй като връзките ми с "тази" общественост са били инцидентни. Освен това начинът на изживяване и реакции у странния (или характерен, различен) човек могат да бъдат с положителен или отрицателен знак, както при всеки, който не е странен, т.е. е общоприет, стандартен. Така че поне тук не може и дума да става за одобрение или неодобрение на странността. [странен – прил. Който не е обикновен; чуден, необичаен, особен.]
Тези "зрънца" обаче не падат от небето, те се раждат, повлияват се от среда или личност, от общуване, проявяват собствен независим избор на реакции (който не е задължително да бъде с положителен знак), разбира се и генният фонд не трябва да се игнорира. Тук се намесва и епохата – някогашната и днешната, с всичките им характеристики и ценностна система. Поддържам мнението, че някога е имало отношения, днес има предмети; човекът също е превърнат в предмет… Това, разбира се, не пречи въпреки технологичната ни епоха да има странни нетехнологични човеци и деца, които като Поли да се молят :). Отделен въпрос е какво днес се приема за странно и какво някога се е приемало.

И така: "Детето е наистина много странно – странно за днешния ден…" – Да! Странно е! Особено за днешния ден!


Неточно или неправилно съм предварил, опитал да предугадя или позная мотивите на първия ти коментар - в това не съм успял.

С правилната ми оценка (на авторката също и първо), че детето е странно, изглежда си се съгласила.
цитирай
23. nbrakalova - към germantiger
12.11.2014 10:54
"С правилната ми оценка (на авторката също и първо), че детето е странно, изглежда си се съгласила."
Не само съм се съгласила (и се чудя как може да съм оставила друго впечатление), но основна част от реакциите са ми болезнено познати.

"…ненормалността понякога…"
В никакъв случай не приемам странността като някаква степен на ненормалност – просто е различност, нетипичност, нестандартност, извън общоприетото. Отделен остава въпросът (макар да се повтарям), че реакциите на странните-нестандартни могат също да бъдат погрешни или вредни, особено за самите тях… Защото мнозинството, нямайки подходящите сетива и съответното отношение към различното, не се замисля за изживяванията им. Изразявам се твърде деликатно за нашето време, но, мисля - разбираемо.

Малката героиня, обект на вниманието ни (чрез авторката), е едно прелестно създание, чиито усещания и личен емоционален свят й осигуряват болезненото преминаване през живота на стандартните и възрастните.
„Какво необикновено дете — мислех си, (…). — Как ще премине през този свят, как ще се пребори с този живот? Как ще понесе сътресенията и пораженията, униженията и отчаянията, за които романите и собственият ми ум предупреждава, че са отредени за всяка плът?“
Евентуалният житейски "провал" на такива личности (според стандартните и ако се запазят и в зрелите си години) не означава провал на характера им. Но това е тема с продължение.

Благодаря, troia, че сте забелязала коментара ми.
цитирай
24. viva1122 - G_T - Поздравления
13.11.2014 22:53
за поредния впечатляващ постинг. Авторката Бронте ми е сред любимите, а откъсите, които си побрал тук са впечатляващи и дават достатъчно информация за цялостно възприемане или поне донякъде за смисъла и философията на образите и времето, в което всичко това се случва. Аз ще отбележа само малка част от това, което ми направи силно впечатление -

-"Изминаха няколко дни и по всичко личеше, че тя трудно ще се привърже към някого от нас. Не се държеше нито невъзпитано, нито капризно: всъщност беше много послушна; но човек мъчно би могъл да си представи същество, по-неподатливо на утешение, дори на успокояване. Беше изпаднала в униние, едва ли възрастен би могъл да преживява по-искрено от нея това печално състояние, едва ли сбръчкан старец, копнеещ за Европа в отдалечен от континента край, би носил на лицето си следите на носталгия тъй видимо, както се бяха отпечатали те на нейния детски лик. Тя сякаш остаряваше и ставаше някак неземна. Аз, Люси Сноу, заявявам, че не страдам от проклятието, наречено прекалено и развинтено въображение, ала всякога, щом надникна в някоя стая и я виждах да седи в ъгъла сама, с глава, подпряна на сухата й детска ръка, изпитвах чувството, че стаята се обитава не от човек, а от привидение."

и последното
"„Какво необикновено дете — мислех си, докато наблюдавах спящото личице на пълнолунието и внимателно и нежно избърсвах насълзените клепачи и мокрите й страни с моята кърпичка. — Как ще премине през този свят, как ще се пребори с този живот? Как ще понесе сътресенията и пораженията, униженията и отчаянията, за които романите и собственият ми ум предупреждава, че са отредени за всяка плът?“
Тя замина на следващия ден, разтреперана като лист, докато се сбогуваше, но овладяла себе си.".....................

Благодаря и с удоволствие слушах музиката, но накрая, защото клиповете ми отнемаха вниманието :-)

Ако има продължение ще чета с удоволствие!
цитирай
25. germantiger - И аз ти благодаря, viva1122 :)
14.11.2014 09:42
Финала наистина е много силен и с някакъв трепет или грижа:

„Какво необикновено дете — мислех си, докато наблюдавах спящото личице на пълнолунието и внимателно и нежно избърсвах насълзените клепачи и мокрите й страни с моята кърпичка. — Как ще премине през този свят, как ще се пребори с този живот? Как ще понесе сътресенията и пораженията, униженията и отчаянията, за които романите и собственият ми ум предупреждава, че са отредени за всяка плът?“
Тя замина на следващия ден, разтреперана като лист, докато се сбогуваше, но овладяла себе си."

Този финал на "разказа" за детето, на мен ми е любим.

...

Продължение ще има - живот и здраве, може би скорро до месец или два!
цитирай
26. viva1122 - ... и за финала на постинга :)
14.11.2014 12:31
Пулев - Кличко

Не разбирам нищо от бокс, но мисля, че тази среща се е превърнала в шоу и игра на психика - дано мине като истински достоен мач и да пожелая на Кобрата успех!!!
цитирай
27. germantiger - ...
14.11.2014 17:44
Моето мнение е, че Кубрат изпростя здраво, за да не напиша друга квалификация, но пък аз гледам не на националността, а на моженето.

Винаги съм предпочитал рим пред античните германци, наполеон пред тогавашните прусаци/германци и германците пред всички дртуги във всв, заради моженето във всички примери ;)

Но пък бокса е спорт и моженето може да се окаже в полза на Кубрат утре, освен това на тегленето Кличко ми се стори от години толкова отслабнал не съм го виждал, може би търси бързина, но е жертвал доста мускулна маса, макар той да си я има в излишък иначе.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 2173457
Постинги: 173
Коментари: 6840
Гласове: 17181
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930