Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2014 15:35 - КЕЙТИ 1 - Сюзън Кулидж - Литература 1
Автор: germantiger Категория: Поезия   
Прочетен: 9410 Коментари: 21 Гласове:
38

Последна промяна: 07.11.2014 09:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
КЕЙТИ

Какво направи Кейти

Сюзън Кулидж - Сара Чaнси Уулси

какво променя днес света 

 в миг - Обичта или Скръбта


КЕЙТИ Е "ЛУДО И ДИВО" ДЕТЕ, КОЕТО СЛЕД НЕРАЗУМНА ПОСТЪПКА СЕ ПРЕВРЪЩА В ИНВАЛИД......

След това оздравява, но точно този път и мъдрост по детски е пресъздадена в първата книга от поредицата
.

"Справка" за авторката и нейния живот в края на постинга - доброволка като медицинска сестра в гражданска война. Жена пишеща за деца и семейства, но в реалния живот тя никога не се омъжва!

image

Защо усещам английската (и англоговорящата американска и канадска) литература за връх в световната?! Разбира се, защото подхожда и изпълва МОЯ вкус.

В конкретика и лаконично:
 - нежност, идеализъм и спокойствие
- маниер, стил, възвишеност, възпитание и образование
- понякога наивитет - не "тази" източна идиотска наивност, а онзи наивитет в близост до свенливостта

Не търся "дърварски" реализъм, а идеалистична красота!

Едно 12-годишно днешно "диване" ;)

http://www.vbox7.com/play:1121b373e6

"А-а-а да", и ние БЕЛИТЕ

http://www.vbox7.com/play:7805757add

......

В училище присъствах аз,

 при Радостта щастлива бях, 

 ала не се стараех - все играех 

 много, не четях; 

 но пратиха ме да чета 

 в Училището на Скръбта. 

 

 В начален клас съм още там, 

 уж с лесните уроци в крак

 вървя добре, в по-горен клас 

 са доста трудни, 

 ала пак сълзите ми росят листа, 

докато уча при Скръбта. 

 

 Учителките ми са две. 

 Едната се усмихва и 

 говори мило, с нежен такт, 

 тя носи име Обич, бди 

 над нас, не си прилича тя 

 с учителката ни - Скръбта. 

 

Или така си мисля; те 

 понякога се срещат, с плам

 целунат се и в този миг 

 те си приличат и не знам 

 какво променя днес света 

 в миг - Обичта или Скръбта. 

 

 Говорят ми, ако добре 

 се уча и не бъда зла, 

 аз ще премина в горен клас - 

 там Обичта сама била 

 учителка. Затуй чета - 

 за да избягам от Скръбта. 

 
Скръбта не винаги е ад 

 и тайно й благодаря, 

 крепи ме да не се предам, 

 но Обичта е по-добра,

 тя учи ме чрез нежността 

 да не унивам пред Скръбта. 

 
Ще съм усърдна, без покой 

 ще уча аз по строен план, 

 ако решат да проверят 

 готова ли съм, вече знам - 

 ще съм в Класа на Обичта, 

сбогувала се със Скръбта.“


Моя избор на текстове от Сара Чонси и нейния цикъл за Кейти
На български в "Читанка намирам преводи на 2 от 5-те нейни книги за Кейти
ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕВОДАЧИ
http://chitanka.info/person/susan-coolidge


 
На английски оригиналните заглавия
1872: What Katy Did or What Katy did at Home
 1873: What Katy Did at School
1886: What Katy Did Next
1888: Clover
 1890: In the High Valley



image


ЛИТЕРАТУРНА "ПОРЕДИЦА" от мен и братовчедка ми, като намерение и първо изпълнение

  Нека този постинг постави началото на поредица за англо- и германо- говорящата литература. Желанието ми бе за различен първи избор - веряотно "Лейди Джейн" от Сесили Уитс Джеймсън за едно малко момиченце, почти "бебе", но удобството да зпаочна без да превеждам и без да набирам текст на небългарски, реши първия постинг да е за Кейти! След нея "ни" очакват още детски образи като Хайди от Йоханна Спири, Роуз/Роза на бълг. от Луиза Мей-Олкътт, Енн/Анна на бълг. от Луси Моуд Монтгомъри, Емили отново от Луси, Бритт-Мари на Астрид Линдгрен, децата на Едит Несбит итн... Надявам се, да имам мотивация, живот и здраве, за да стигна след година до ЛИТЕРАТУРАТА НА ТИТАНИ КАТО ТОМАС ХАРДИ, СЕСТРИТЕ БРОНТЕ, ДЖЕЙН ОУСТИН, ЕЛИЗАБЕТ ГАСКЕЛ, МЕРИ-АН ЕВЪНС/ДЖОРДЖ ЕЛИЪТ, ФРЕНСИС БЪРНЕТ, УИЛКИ КОЛИНС, ЧАРЛЗ ДИКЕНС, УОЛТЪР СКОТ, ХЕНРИ ДЖЕЙМС, ЕДИТ УОРТЪН, ЕЛИЗА ВЕРНЕР, ЙОЖЕНИ МАРЛИТТ и още десетки германски автори, които в случая пропускам като имена!

ПОРАДИ НЕПРИЕМАНЕ ОТ БЛОГА НА 30 СТР. ТЕКСТ, ПОСТИНГА ЩЕ Е В ДВЕ ЧАСТИ
Поучителната част и наистина възпоитателната остава за втория предстоящ постинг



 Уж карахме се, но след миг - сдобрени, 

уж плачехме, ала през смях, нали?

Заклевахме се, жулехме колени,

но „мама щом целуне, не боли“.

 

Отдавна ли се случи? Сякаш вчера.

И вече всеки носи фрак, бомбе.

Сериозни хора - мъкнем топки нерви -

играта свърши: вече всичко бе!

..........
 

Второто име на Кейти беше Кар. Тя живееше в град Бърнет, който не беше много голям град, но бързо се разрастваше. Къщата на Кейти беше накрая на града — голяма квадратна къща, бяла, със зелени кепенци, с веранда, над която се издигаше арка от рози и повет. Четири високи акации засенчваха чакълестата алея към входната врата. От едната страна на къщата имаше овощна градина, от другата бяха плевните, купчините дърва за зимата и ледохранилището. Отзад се простираше градината със зеленчуци, а отвъд нея беше пасбището с малко поточе, ореховите дървета и четирите крави, две червеникави, една жълта с остри, увити с тънка ламарина рога, и една дребничка и добра бяла крава на име Дейзи. (идилия, но и ежедневие, впрочем аз също съм расъл в къща)

 Семейство Кар имаше шест деца - четири момичета и две момчета. Кейти беше най-голяма, на дванайсет години. А най-малкият, Фил, беше на четири.

 Баща им, доктор Кар, беше добър и мил човек, толкова зает, че по цял ден го нямаше вкъщи, а понякога, когато посещаваше болните, се налагаше да отсъства и нощем. Децата си нямаха майка. Тя беше умряла, когато Фил бе още бебе или — четири години преди началото на моята история. Кейти добре помнеше майка си. А за другите деца тя беше само едно скъпо име, споменавано с тъга в неделя и винаги, когато се молеха. Тогава баща им ставаше много сериозен и замислен.(като истински баща който е ОБИЧАЛ, не пройдоха ден за ден)

...

И така, леля Изи не спираше да дава нареждания по цял ден. Децата се съобразяваха с нея, но за съжаление, като че ли не я обичаха. Обръщаха се към нея с „лельо Изи“, никога не й казваха само „лельо“. А малките момчета и момичета знаят какво означава това!(тези лели са често необичани, но още по-често полезни и практични;)

 Искам да ви запозная с тези деца и какъв по-сгоден случай от това да ви ги покажа как са накацали на покрива на ледохранилището като шест пилета на стобор. Любимият им покрив беше нисък, надвесен над ямата, и тъй като се мъдреше насред двора, много често най-краткият път минаваше през него. Децата обичаха да се катерят до върха и после се спускаха по излъсканите топли дъски. Това катерепси спускане не беше много подходящо за дрехите и за обувките им, но какво от това? С обувките и панталоните, изобщо с дрехите, се занимаваше леля Изи. А за децата бяха игрите и белите.

 Кейти седеше до Кловър, която беше хубаво момиченце с две дебели

...

Кейти седеше до Кловър, която беше хубаво момиченце с две дебели светлокестеняви опашки и късогледи сини очи, които сякаш щяха да се разплачат всеки миг. Всъщност Кловър беше много весела, но тези нейни очи и тихият й благ гласец караха хората да я галят с умиление. Веднъж, когато беше много малка, Кловър грабна куклата на Кейти и побягна. Кейти я настигна, но Кловър не я пускаше. Доктор Кар чу трогателните думи на Кловър: „Аз иска куклата! Аз иска куклата!“ и без дори да провери чия е куклата сгълча Кейти: „Защо правиш така, Кейти? Остави куклата на сестра си!“ И какво да прави, Кейти й даде куклата си. Кловър измърка като доволно котенце. Тя беше слънчево дете, добро, малко мързеливо, но пък скромно. Кловър беше много добра в игрите, а и ужасно забавна и смешна. Всички я обичаха и тя обичаше всички. Особено Кейти, която бе за нея една от най-умните в света.(между малката и голямата сестра е почти винаги така и пак почти винаги за сметка на голямата:)

...

мургавата Елси, на осем години, с прекрасни тъмни очи и малки къдрички като ореол около главата. Милата Елси, все не можеше да си намери компания — ходеше ту с по-големите, ту с по-малките деца. Най-много й се искаше да бъде с Кейти, Кловър и Сеси Хол, та дано разбере тайните им и да й разрешат да оставя бележки в потайните места, които използваха като пощенски кутии. Но те все я изпращаха да играе с децата и на нея й беше много мъчно. Когато не отиваше при децата, по-големите бягаха от нея, а това не беше трудно, тъй като краката им бяха по-дълги. Горката Елси плачеше ли плачеше, а гордостта й не позволяваше да играе дълго с Дороти и Джоана, тя все гледаше да намери големите и да разкрие тайните им - особено пощенските кутии, които й се виждаха толкова загадъчни. Непрекъснато се взираше и търсеше, докато най-сетне намираше малката картонена пощенска кутия - ту в хралупата на дърво, ту в лехата с аспержи или на върха на дървената стълба. Бележките в кутиите завършваха неизменно с: „Внимавай Елси да не разбере!“ Момиченцето грабваше кутията, отиваше при съзаклятничките и я стоварваше в краката им, като казваше:

- Ето ви на пощенската кутия!

...

Дори и Джоана клечаха на двата края на покрива. Дори беше на шест години — бледо дундесто момченце със сериозно личице и петна от меласа по ръкавите. Децата наричаха Джоана „Джон“ или „Джони“. Тя бе година по-малка от Дори, красиво дете с огромни смели очи и голяма розова уста, винаги готова да избухне в смях. Дори и Джоана бяха големи приятели, макар Дори да приличаше на момиче, облечено в момчешки дрехи, а Джоана на момче, което на шега е навлякло роклята на сестра си.(набълбучени сладури)

...

Сеси беше голяма приятелка на децата и живееше в съседната къща. Между къщите имаше само жив плет от зелени храсти. Сеси прекарваше две трети от деня с децата на доктор Кар и беше като част от семейството. Тя беше пъргаво хубаво момиченце със светла коса и румени бузки, много мило и възпитано, при това винаги сресано и с чисти ръце. Сеси беше доста различна от Кейти. Косата на Кейти беше винаги разрошена, роклите й все се закачаха на пирони и „се късаха“, и въпреки ръста си, тя изглеждаше като палаво шестгодишно момиченце. Кейти беше може би най-високото момиче на света! Никой не можеше да каже как беше пораснала толкова висока. Стигаше чак до ухото на баща си и беше с половин глава по-висока от горката леля Изи. Самата Кейти имаше понякога чувството, че е само крака и ръце, лакти и колене. Това я притесняваше, но за щастие главата й бе винаги изпълнена с толкова много радостни мисли, мечти, планове и начинания, че тя рядко се замисляше над необичайно високия си ръст. Като забравим за небрежното отношение към външността си, Кейти беше едно прекрасно и обичливо момиченце, което започваше всяка седмица с куп нови планове, но уви, не ги изпълняваше... тя гореше и кипеше от интересни хрумвания и съжаляваше, че няма десет ръце и крака, за да ги осъществи. Тези чудати идеи я вкарваха в какви ли не беди. Кейти строеше въздушни кули и мечтаеше да направи нещо, с което да се прочуе по света и всички да я познават и тачат.(една хубавка и спретната, че и благовъзпитана Сеси винаги е нужна във всяка уващаващ "себе си" книга;)

Кейти се утешаваше с мечти за времето, когато ще бъде красавица на красавиците, харесвана от всички и обичлива като ангел. Но преди това очите й трябваше от черни да станат сини, налагаше се носът й да се удължи и изправи, а пък устата й, твърде голяма за благовидния образ на героиня, да се превърне в малка розова пъпка. Докато настъпят тези вълшебни промени, Кейти се стараеше да не се замисля над чертите си...(това с планирането ми харесва, нищо че Бог разполага, а тя предполага)

...

- О, миличката ни Розка, ето я! - развикаха се децата, когато зърнаха на върха на Трудния хълм високия храст дива роза, размахал свежите си зелени листа. Розка беше като жива за тях. Непрекъснато измисляха някакви истории за нея и много се страхуваха да не би да пострада от някоя гладна крава.

 - Здравей - погали Кейти листенцата. - О, какъв ужас изживя през зимата, но все пак оцеля!

 - Така ли? Разкажи! - замолиха я децата. Кейти разказваше толкова хубаво.

 - На самата Бъдни вечер вълшебната фея, благодетелката на нашата Розка, била много болна — започна Кейти, шепнейки загадъчно. — Била настинала, феята на тополата я посъветвала да си свари чай от лаврови листенца. Нашата фея напълнила цяла жълъдова черупка с чай и го изпила. После легнала на завет в едно тъмно ъгълче на гората и заспала. Не щеш ли, посред нощ, тъкмо когато се разхъркала, от изневиделица се задал някакъв черен бик с огнени очи. Той видял Розка и отворил уста, за да я сгризка. Но в този миг един дебел дядо с жезъл в ръка изскочил иззад Розка. Това, разбира се, бил дядо Коледа. Така халосал бика с жезъла, че той само измучал и се хванал за муцуната. Толкова го боляло, че измучал още веднъж и дим да го няма! Дядо Коледа събудил феята и хубаво й се накарал, задето не пази нашата Розка. Предупредил я, че ако не се грижи както трябва, ще вземе друга фея на мястото й, а нея ще прати да пази някой бодлив и трънлив къпинов храст.

 - Ама наистина ли има феи? - попита Дори, който слушаше със зяпнала уста.

 - Има - отвърна Кейти. Наведе се към него и прошепна с престорен глас: - Аз съм фея-я-я!

- Ами! Ти си жираф, татко каза така - отговори брат й.

...

- Да играем на големи - предложи Сеси. - Всеки да каже какъв иска да стане!

 - Ти започваш - обади се Кловър. - Кажи каква искаш да бъдеш!

- Искам да имам черна копринена рокля и розички на шапката, а също и дълъг бял прозрачен шал. Искам да изглеждам от хубава по-хубава, по-хубава и от най-хубавите. Всички момчета ще искат да ходят на езда с мен, но аз няма да им обръщам внимание, защото ще преподавам в неделното училище и ще ходя на посещения при бедните. Един ден, докато храня някоя нещастна старица със сладко от френско грозде, ще ме зърне известен поет и, трогнат, ще напише стихотворение за мен - заключи тържествуващо Сеси.(за какво мечатеха децата и девойките преди и за какво днес или поне част преди и днес...)

...

- Аз смятам да направя нещо велико. Какво точно още не знам, но когато порасна, ще го измисля! - Милата Кейти все казваше „когато порасна“, без да се замисля колко висока всъщност беше. - Може би - продължи тя - ще карам спасителна лодка и ще спасявам хората като онова момиченце от книгата. Или ще стана сестра в болница като госпожица Найтингейл. Може да предвождам кръстоносен поход, яхнала бял кон, с доспехи и шлем, развяла свещеното знаме. Не с изключено да рисувам картини, да пея или да правя скулп… скулп… как се казваше? Когато правиш фигурки от мрамор? Както и да е. Всякак ще правя нещо голямо! И когато леля Изи го види и прочете за мен във вестниците, ще каже: „Милата ми Кейти! Знаех си аз, че ще прослави семейството!“ Такива са хората, много често казват „знаех си аз“ - заключи дълбокомислено Кейти.(момичешката версия на младия (а)Лександър Мегалос, тц-тц)

- О, Кейти, колко хубаво ще бъде! - плесна Кловър с ръце. Кловър вярваше на Кейти като на Библията.

...

Денят беше топъл, с лек ветрец, но изведнъж задуха по-силно и шапката на Кейти, която не беше завързана, полетя. Тя посегна да я хване, ала твърде късно. Лилавата шапка се приплъзна над покрива на бараката и изчезна. Само след миг тя се мъдреше насред вражеския двор.

 Какъв ужас! Не просто да загуби шапката си - всъщност Кейти не се вълнуваше кой знае колко за дрехите и шапките си - но да я загуби по този начин! Само след минута милърките щяха да излязат на двора. Кейти вече ги виждаше как танцуват танца на войната около злочестата й шапка, как я закачат на стълба, ритат я като топка и я размахват над оградата. Щяха да малтретират шапчицата й както индианците се отнасят към военнопленниците си! По-добре да умре, но не и да преживее такова унижение! Решена на всичко, за да не бъде накърнена честта й, Кейти стисна зъби, светкавично се плъзна надолу по покрива и с един скок се озова през оградата в двора на милърките.

 Точно тогава би звънецът за междучасие. Едно от момичетата, което седеше до прозореца и вече няколко секунди едва се сдържаше да не съобщи за Кейти, изкрещя:

 - Кейти Кар е в нашия двор!

 Всички милърки се струпаха на прозорците. Не мога да ви опиша техния гняв и възмущение от дързостта на Кейти. С бойни викове те се втурнаха на двора, но Кейти беше много бърза и с шапката в ръка успя да се метне на оградата, преди да я стигнат.

 Има моменти, когато никак не е лошо да си висок. Кейти надали щеше да избяга навреме, ако краката и ръцете й не бяха толкова дълги. Само за секунда тя се озова на върха на оградата и със силен ритник се изплъзна на най-бързата милърка, която успя да я сграбчи за петата и за малко не събу обувката й. Но това не й се отдаде, защото леля Изи беше зашила разхлабените копчета. С тържествуващ вик, в който имаше и нотки на ужас, Кейти скочи и се озова сред съученичките си. Те я зяпаха учудено и не можеха да повярват, че се беше върнала жива от вражеския лагер. Всички бяха обзети от неописуема радост и гордост, прегръщаха и целуваха Кейти и я караха да им разказва отново и отново за гонитбата на шапката. После се наредиха на покрива на навеса, подигравайки милърките. Враговете решиха да нападнат и да се покатерят на оградата, но Кловър, вдигната от едно високо момиче, и въоръжена с малко чукче, се целеше право в кокалчетата на пръстите им. Удряше ги с такова усърдие, че милърките тутакси се пускаха и гневно ругаейки, се отдалечаваха от оградата. Това беше един голям ден за училището, ден, който дълго щеше да се помни. Кейти беше толкова развълнувана от небивалото приключение, от хвалбите и насърченията на по-големите момичета, че изобщо не си даваше сметка какво говори и как се държи.(задължително е момичето да изживее напрежение поставящо духа на изпитание, а момчето и детски бой, задължително мисля си аз убедено)

...

Същата вечер се случи така, че доктор Кар си беше вкъщи. Децата много се радваха всеки път, когато не му се налагаше да излиза. Вечерта най-радостна от всички беше Кейти и когато малките си легнаха, тя му разказа цялата история от игла до конец.

 - Татко - започна тя, седнала на коляното му, където, макар и вече голямо момиче, много обичаше да седи, — защо някои дни са хубави, а други отвратителни? Днес например всичко тръгна наопаки и завърши наопаки. А има дни, в които ми върви като по вода. Ако леля Изи не ме беше забавила сутринта, нямаше да получа лоша оценка, нямаше да се ядосам и може би нямаше да направя още куп поразии.

 - Защо те забави леля Изи?

 - За да зашие панделката на шапката ми.

 - А защо панделката не беше на мястото си?

 - Ами… за това вина имам аз, защото панделката се скъса във вторник и аз не я заших.

 - Значи трябва да виним леля Изи за този лош ден, така ли? А да си чувала историята за пирончето и загубената подкова?

- Не, не съм. Разкажи ми я! - Кейти страшно обичаше да й разказват разни истории, сякаш не беше на дванайсет, а на три години.

„Заради пирончето, паднала подковата, погубили кончето,
а заради кончето, загинал ездачът,
заради ездачът, изгубили битката,
а заради битката, провалили кралството,
тъй пропадна всичко, заради пирончето.“

 - О, тате! - възкликна Кейти и прегърна баща си. - Разбрах какво искаш да ми кажеш! Кой би си помислил, че дреболия като една незашита панделка може да предизвика толкова неприятности!(мъдростта разказана по ПРАВИЛНИЯ начин от родител - безценно)

...

Пейките бяха толкова високи, че от всички деца само Кейти докосваше пода, и то с върха на големия си пръст. Краката на децата изтръпваха от висене и когато усетеха, че ги боцкат иглички, те се смъкваха от пейката и заставаха прави. Така се губеха зад гърбовете на седящите пред тях и тихо си шушукаха. Леля Изи се мръщеше и се заканваше с глава, но напразно - особено когато ръцете й бяха заети с Фил и Дори, които обикновено спяха, положили глави в скута й, а тя внимаваше да не се търколят и паднат между пейките. Когато свещеникът най-сетне кажеше: „И накрая, братя мои…“, леля Изи събуждаше Фил и Дори. Понякога това не беше много лесно, но тя успяваше да ги накара да станат за последния химн и те, отпочинали и бодри, вторачваха очи в книгата с химни и се опитваха да припяват с възрастните.

...

През това време Кейти седеше в библиотеката и четеше „Избавеният Ерусалим“ от Тасо. Авторът беше италианец и книгата - преведена на английски. Книгата не представляваше особен интерес за малките момичета, но на Кейти й харесваше. В нея се разказваше за рицари и дами, за великани и битки, и Кейти цялата тръпнеше, докато отгръщаше страниците, сякаш участваше във всяка описана сцена. Кейти обичаше да чете. А баща й я насърчаваше да чете още повече. Пускаше я в библиотеката и тя четеше пътеписи, проповеди, стари списания. За нея нито една книга не беше толкова глупава, че да не може да я дочете. Кейти така потъваше в четивата, че изобщо не забелязваше какво става наоколо. Приятелките й знаеха тази нейна слабост и винаги когато им ходеше на гости, скриваха всичко за четене. Инак Кейти заравяше нос в първата й попаднала книга и не реагираше на опитите им да я заговорят дори когато я дърпаха за роклята.(ако едно момиче чете и като стане жена... мечтая)

...

Вечерята мина спокойно и всичко щеше да е наред, ако след като научиха уроците си, със Сеси не бяха заговорили за играта „Кикери“.

 Преди година тази игра им беше любима. Бяха я измислили сами, а заглавието беше от една стара и вълшебна приказка. Играта приличаше на сляпа баба, но с тази разлика, че не връзваха на никого очите, а всички играеха на тъмно. Едно от децата заставаше в коридора, който беше слабо осветен от кухнята, а другите се криеха в детската стая. Скриеха ли се, извикваха „Кикери“ и това означаваше, че детето в коридора можеше да започва да ги търси. Идвайки от светло на тъмно, то не виждаше нищо, а те го виждаха едва-едва. Беше толкова вълнуващо да стоиш в ъгъла, а тъмната фигура да те приближава, опипвайки наоколо. Онзи, който успееше да се промуши и да стигне до коридора, викаше „Сво-бо-ден!“, а другите крещяха радостно „Кикери, Кикери, Кикери, Ки!“ Заловените заемаха мястото на детето, което ги търсеше. Въпреки че играта бе любима на децата, те бяха целите в синини и драскотини от блъскане в ръбовете на мебелите, а и доста неща от детската стая се оказваха счупени след гонитбата в тъмното.

...

Госпожица Петингил седеше в малката стаичка в задната част на къщата, където веднъж седмично кърпеше и шиеше дрехите на семейство Кар. Тя беше най-милата и симпатична възрастна жена на света. Лицето й беше кръгло и с хилядите си трогателни бръчици приличаше на хубава печена ябълка. Госпожица Петингил беше дребна, жилава и носеше шапчица, изпод която се подаваха изкуствени къдрички с цвят на прашно нюфаундлендско куче. Недовиждаше и затова носеше очила, но пък шиеше без грешка. Всички я харесваха, само леля Изи веднъж каза, че „езикът на госпожица Петингил е остричък.“ Лелята беше ядосана и съвсем не й дойде на ум, че Фил може да изтича в задната стаичка и да накара госпожицата да си покаже езика. Тя разбира се веднага се изплези, а децата я наобиколиха с вперени погледи. Езикът й им се видя съвсем нормален, но Фили, повярвал на думите на леля си, дълго и озадачено го разглежда.(проверката е висша "форма" на доверие)

...

- Хайде, Джоана — подкани я Кейти, но момиченцето едва успя да изрече през смях:

 - „Мечките дойдоха и… ядоха, ядоха…“

 „Библейските стихове“ бяха част от голям замисъл, на който Кловър и Елси се бяха посветили повече от година. Целта им беше да сътворят библейски стихчета за най-малките. Дори смятаха да ги издадат в червена подвързия със снимките на авторките на предната корица. Книгата щеше да се казва „Библейска поезия за малките“. Баща им се развесели от тази идея и им предложи за заглавие „Библейска поезия от спалнята“, защото стиховете се творяха в тази стая. Елси и Кловър възнегодуваха и не приеха предложението му.

...

Горката Кейти! Слабостта й да се привързва към хора, които почти не познаваше, й носеше доста неприятности. Още откакто бе проговорила, всички знаеха за нейните „близки приятелки“.

 Баща й веднъж опита да им направи списък, но те нямаха край и той се отказа. Първа на списъка беше малката ирландка Мариан О’Тайли. Мариан живееше на улицата, по която Кейти отиваше на училище. Това не беше училището на госпожа Найт, а началното училище, където сега ходеха Дори и Джоана. Мариан клечеше и правеше пясъчни сладкиши пред дома си и Кейти, която тогава беше на пет години, често спираше и й помагаше. Покрай сладките двете се сближиха и Кейти реши да осинови Мариан и да я заведе на някое скришно място.

 Тя разказа на Кловър за намеренията си. Двете започнаха да заделят всяка вечер хляб и сладки. Скоро натрупаха доста провизии, които криеха на тавана. Две седмици събираха и ябълките от десерта си и дори приготвиха легълце в един голям празен сандък. Постлаха го и наредиха възглавниците на куклите. Когато всичко беше готово, Кейти разказа за плана си на своята обична Мариан и лесно я убеди да избяга с нея и да се настани в новия си дом.

 - Мама и татко не бива да знаят за Мариан. Ще им я покажем чак когато порасне - каза Кейти на Кловър. - Така ще се изненадат, когато я видят! Освен това ще я прекръстим. Мариан не е хубаво име. Ще се казва Съсквехана. Чу ли, Мариан? Вече ще се казваш Съсквехана Кар.

 - Добре - съгласи се добричката Мариан.

 Първият ден мина чудесно. Съсквехана живееше в сандъка, ядеше ябълки, пресни сладки, и беше щастлива. Двете момиченца се редуваха и се качваха, за да си поиграят с „бебето“, макар Мариан да беше по-голяма от Кловър. Но дойде вечерта, гувернантката сложи Кейти и Кловър да спят и страх обзе Мариан О’Тайли. Тя надникна от сандъка и в тъмните ъгли на тавана видя разни черни сенки, които не бе забелязала през деня. Всъщност това бяха метли, сандъци и грейки за легла, но в мрака те изглеждаха като истински плашила. Мариан потърпя, потърпя, но когато един плъх задраска по стената до нея, тя не издържа и нададе силен вик. Доктор Кар се качваше по стълбите и чу вика й.

 - Какво беше това?

 - Като че ли някой извика от тавана - каза госпожа Кар (тогава тя беше още жива). - Да не би някое от децата да се е качило на тавана в просъница?

 Когато се увери, че децата спят, доктор Кар взе една свещ и бързо се отправи към тавана, откъдето се разнасяха още по-сърцераздирателни викове. Щом влезе в помещението, виковете спряха. Той се огледа. В първия миг не видя нищо. После забеляза малката главица, която надничаше от сандъка.

 - О, Кейти, Кейти, не искам да стоя повече тук. Има плъхове!

 - Но коя си ти?! — ахна слисаният доктор.

 - Аз съм момиченцето на госпожица Кейти и бебето на госпожица Кловър. Но не искам повече да бъда бебе! Искам вкъщи при мама. - Мариан отново се разрида.

 Когато проучи и разбра цялата история за „осиновяването“ на момиченцето, доктор Кар се смя така, както никога през живота си не се беше смял. Той взе горката Съсквехана на ръце и я занесе в детската стая. Настани я на едно от креватчетата и тя заспа в компанията на другите деца, забравила за страховете си.

 Какво беше учудването на сестричките, когато сутринта видяха „бебето“ да спи до тях. Но радостта им беше помрачена, защото след закуска доктор Кар заведе Мариан у дома й, където ужасно се безпокояха за нея, и обясни на дъщерите си, че трябва да се откажат от „осиновяването“. Това много ги нажали, но пък Мариан идваше често да си играят и постепенно тъгата им премина. След няколко месеца семейството на Мариан се премести в друг град и така завърши първото голямо приятелство на Кейти.(всички сме имали уникални детски истории, аз нескромно бих написал - премного такива, но подобен потрес не ;) :) :О

...

Следващото й приятелство беше още по-странно. Близо до училището в малка къщурка живееше една много сприхава стара жена. Тя беше известна с лошия си нрав и съседите разказваха какви ли не страхотии за нея, така че децата се страхуваха да минават покрай дома й. Стигнеха ли къщурката, прекосяваха от другата страна на улицата. Дори имаше пътечка, която завиваше в обратна посока точно пред дома на бабата. Кой знае защо, но Кейти харесваше тази къщичка. Често спираше пред вратата и стоеше там, като внимаваше лошата жена да не излезе и да не я подгони с метлата. Един ден помоли Александър за една голяма зелка, която занесе и остави пред вратата на къщурката. Зелката явно се хареса на старицата, защото от този ден нататък Кейти винаги спираше да си побъбрят. Понякога дори сядаше на прага и гледаше възрастната жена как работи.

...

След това Кейти се привърза към две близначки, дъщерите на немеца бижутер. Те бяха по-големи от нея и винаги се обличаха еднакво. Хората трудно ги различаваха. Близначките знаеха малко английски, а Кейти - нито дума немски, така че приятелството им се изразяваше предимно в усмивки и в подаряване на букетчета. Кейти береше цветя, връзваше ги на китки и ги даваше на момичетата, когато минаваха покрай дома й. Тя се стесняваше и след като им подадеше букетите, хукваше и се скриваше вкъщи. Нямаше съмнение, че близначките се радваха на това внимание, защото един ден Кловър ги видя да отварят вратата на градината и да връзват малко пакетче за клончето на един храст. Тя веднага извика Кейти и двете се втурнаха да видят какво има в пакета. Вътре имаше красива синя копринена шапка с изкуствени цветчета. На периферията беше забодена бележка, на която беше написано: „На милото момиченце, което е толкова добро и ни дава цветя.“
(Това ми напомня ЛУИЗА МЕЙ-ОЛКЪТТ И НЕЙНОТО БУКВАЛНО ГЕРМАНОФИЛСТВО В ВЪПЛЪТЕНО В ПОРЕДИЦА ГЕРОИ В 2 КНИГИ;) Тук иде реч за реалност - премного бели американци имат германски корени.

...

Кейти, разбира се, беше твърде малка, за да разбере всичко, което възрастните си шепнеха, нито пък проумяваше недоброто им отношение към господин Спенсър. Винаги затворената врата на къщата на това семейство и самотната жена в нея я привличаха неудържимо. Тя спираше и гледаше към прозорците, чудейки се какво ли става вътре. Един ден Кейти набра цветя, взе любимата си кукла Виктория и смело влезе в двора на Спенсър.

 Почука на вратата, но никой не й отвори. Почука пак и опита да отвори вратата. Беше заключено. Тя прегърна Виктория и заобиколи къщата. Страничната врата беше открехната. Кейти почука, влезе и започна да чука по вратите на стаите.

 Като че ли в къщата нямаше никой. Кейти надникна в кухнята. Тя беше пуста. В мивката имаше куп немити чинии. Печката не беше запалена. Холът не изглеждаше по-добре. Ботушите на господин Спенсър бяха насред стаята. На масата имаше мръсни чаши. На полицата над камината се мъдреше чиния с оглозгани кокали. Мебелите тънеха в прах. Кейти имаше чувството, че в къщата не е стъпвал жив човек поне от година.

 Тя опита да отвори вратите на още няколко стаи, но те бяха заключени. Качи се на горния етаж. Стиснала цветята, спря на площадката и тъкмо се чудеше какво да прави, когато откъм спалнята се чу слаб гласец:

 - Кой е?

 Това беше госпожа Спенсър. Тя лежеше на разхвърляното легло, а стаята беше също така мръсна и неподредена като кухнята и хола. Шалът и нощната шапчица на госпожата бяха мръсни, но лицето й беше мило, а косата й падаше на красиви букли по възглавницата. Без съмнение, жената беше много болна и Кейти бе обзета от такава голяма жал, каквато досега не беше изпитвала...

Кейти започна да ходи всеки ден. Понякога госпожа Спенсър ставаше и бавно се движеше из стаята, но повечето време прекарваше в леглото и Кейти седеше до нея. Къщата беше все така запусната, но Кейти решеше косата на госпожа Спенсър и миеше лицето й с навлажнения край на хавлиената кърпа.

 Посещенията й радваха нещастната жена, която беше много болна и самотна. Понякога, когато се чувстваше добре, госпожа Спенсър разказваше на Кейти спомени от детството си, когато живеела с майка си и баща си. Никога не споменаваше господин Спенсър, а Кейти го видя само веднъж. Толкова се уплаши, че няколко дни не припари до къщата. Престраши се да отиде чак когато Сеси й каза, че го е видяла да заминава с голямата си чанта. Щом влезе в спалнята, госпожа Спенсър се разплака.

 - Мислех, че повече няма да дойдеш…

 Кейти се трогна от тези думи — тя явно липсваше на госпожата и оттогава не пропукаше ден, без да се отбие. Береше й най-красивите цветя, а ако някой й дадеше грозде или голяма праскова, винаги я носеше на старицата.

...

Истинското име на Имоджен беше Елизабет. Тя беше много хубава. Ъгълчетата на устните й бяха завити нагоре, кестенявата й коса блестеше, а две завити кичурчета красяха страните на лицето й, сякаш залепени с лепило, защото никога не помръдваха - дори когато Имоджен се заливаше от смях или рязко поклащаше глава. Тя бе умно момиче, но четеше толкова много книги, че фантазията й беше доста развинтена. А това много се харесваше на Кейти, която обожаваше измислените истории - тя дори гледаше на Имоджен като на героиня от някой роман...

Имоджен дойде в десет и половина. Беше със светлосиня рокля с деколте и къси ръкави, а в косата й се мъдреха коралови мъниста. Ръкавиците и обувките й бяха доста мръсни, а роклята - стара и кърпена. Но общият ефект от външния й вид беше поразителен. Децата, облечени като за игра в памучни дрешки и бели престилчици, я зяпнаха смаяни.

 Имоджен се държеше някак твърде изискано, което не й бе присъщо. Нали знаете, много хора се държат неестествено, когато отидат на гости. Сякаш от някаква кутийка се бе появила една друга Имоджен - вероятно пазена там за събота или за разни официални случаи. Тя вървеше бавно, говореше тихичко, оглеждаше се и изобщо се държеше като голямо и изтънчено момиче.(Имоджен по-късно е едно от първите разочарования на Кейти в приятелството - а про по - да благодарим на хората, които ни разочароват, защото това макар болезнен е и безценен НУЖЕН опит)

КРАЙ НА "ПЪРВА ЧАСТ"

..........

 

Сара Чонси Улси е родена на 29 януари 1835 г. в Кливланд, Охайо, САЩ, в богатото и влиятелно семейство на Джон Мъмфорд Улси и Джейн Андрюс, което е тясно свързано с Йейлския университет. Има четири по-малки братя и сестри - Джейн (1836), Елизабет (1838), Теодора (1840), и Уилям (1842). Прекарва по-голяма част от детството си в Ню Хейвън, Кънектикът, където семейството ѝ се премества през 1852 г. В техния дом има много книги и тя се отдава от малка на четенето. Учи в частни училища в Кливланд, а после в Помощното училище г-жа Хъбард в Хановер, Ню Хейвън, където проявява особен интерес към историята и литературата.

 Сара Улси работи като медицинска сестра по време на Американската гражданска война (1861-1865), където тя постъпва в армията като доброволка и проявява голяма енергичност и всеотдайност в болничната дейност. След смъртта на баща си през 1870 г. прекарва, заедно с майка си и сестрите си, две години в чужбина, главно в Италия. След завръщането си построяват очарователна къща в Нюпорт, Роуд Айлънд, където живее до края на живота си, с изключение на летата, когато е в Катскилс, Мериленд.

 Първата й книга за деца е „Новогодишната сделка“, сборник с приказки, разказани на две деца - Текла и Макс, от дванадесетте месеца на годината, с които ги запознава Татко Време. Книгата е публикувана от издателството „Робъртс Брадърс“ в Бостън, чийто главен редактор Томас Найлс вече е превърнал Луиза Мей Олкът в литературна звезда с романа й „Малки жени“. Вероятно по негово предложение Сара Уолси написва романа „Какво направи Кейти“ (1872), подписан с псевдонима Сюзан Кулидж. На следващата година се появява продължението на книгата - „Кейти на училище“

 Макар да се опитва да пише още от детството си, Сара Улси се отдава на писателската си кариера след войната. Първоначално публикува разкази и стихотворения в различни списания, а после романи и документални биографични произведения.

 Завръща се към любимото си семейство Кар с романа „Какво направи Кейти след това“ (1886), в който е описана една екскурзия в Европа. Поредицата завършва с два романа „Кловър“ (1888) и „По високите полета“ (1890).

 Тя никога не се е омъжвала и няма деца. Нейната ярка личност и многостранните ѝ интереси я правят любимец на приятели и роднини. Тя пише лесно, говори добре и взема активно участие в религиозния и социален живот. Посвещава живота си за стимулиране на обществото в добиване на широки познания за литературата.

 Сара Чонси Улси умира на 9 април 1905 г. в Нюпорт, Роуд Айлънд.


Annalise Basso

 

image
 




Гласувай:
40



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - ЗАЩО - ЗАЩОТО
25.10.2014 16:34
Защо усещам английската (и англоговорящата американска и канадска) литература за връх в световната?! Разбира се, защото подхожда и изпълва МОЯ вкус.

В конкретика и лаконично:
- нежност, идеализъм и спокойствие
- маниер, стил, възвишеност, възпитание и образование
- понякога наивитет - не "тази" източна идиотска наивност, а онзи наивитет в близост до свенливостта

Не търся "дърварски" реализъм, а идеалистична красота!
цитирай
2. selenika - Красотата е за предпочитане:) А за ...
25.10.2014 17:15
Красотата е за предпочитане:) А за реализъм си имаме реалност.
цитирай
3. germantiger - БЛГ
25.10.2014 17:38
Сърдечно благодаря за коментара, не само защото е първи, а защото кратко и ясно изразява и моето мнение, усет или позиция.

Целенасочено предпочитам романтизма и преди него "условно" класицизма в литературата иули по-късния неоромантизъм, защото те ми "дават" това, което рядко срещам в реалността - прекрасното и красивото. Що иде реч до грозното или гротескното - бол народ се занимава с тези категории и извън изкуствата.
цитирай
4. troia - Не очаквах,
25.10.2014 19:36
че освен красота ще има и толкова хумор. Прочетох всичко и ми беше наистина забавно, интересно и доста смешно. Написано е за деца, достъпно и увлекателно. Хареса ми Кейти, нейната стественост и умението й да се сближава с хората, да открива доброто в тях. Всъщност всяко от децата е описано много образно и уникално. Прочетох го и в мен остана много приятно чувство и дори си спомних моето детство.
Най ми хареса поуката за пирончето.:)
Сара Улси е наистина голяма и талантлива писателка. Ще чакам продължението с интерес.
цитирай
5. germantiger - ...
26.10.2014 08:09
Благодаря за вниманието и цялостното изчитане на постинга, което само по себе си е "постижение" ;)
Премного текст поместих, което не е подходящо като обем в постинг, но пък се радвам, че ти е харесало.
Чудесно си забелязала и усетила хумора в първата част, във втората ще има повече поучения и драма!
цитирай
6. syrmaepon - Поздравления за теб и братовчедка ...
26.10.2014 08:09
Поздравления за теб и братовчедка ти /много англосаксонски тандем ) /.
Има си някаква лека призрачна меланхолия в тази литература. Дори за деца. На мен също ми харесва.
цитирай
7. viva1122 - Поздравления за постинга G_T и екипа !
26.10.2014 10:08
Прочетох първо биографията, която ме впечатли и започнах със стиховете - простички, чисти, пропити с мъдрост и философия - поне за мен

"Скръбта не винаги е ад
и тайно й благодаря,
крепи ме да не се предам,
но Обичта е по-добра,
тя учи ме чрез нежността
да не унивам пред Скръбта."
- и особено приказката за пирончето, чиято истина е предадена много сполучливо и на място от бащата
„Заради пирончето, паднала подковата, погубили кончето,
а заради кончето, загинал ездачът,
заради ездачът, изгубили битката,
а заради битката, провалили кралството,
тъй пропадна всичко, заради пирончето.“
- Най ме впечатли осиновяването -:))) - кученце или коте всеки може :)))

- Препоръчвам и е хубаво , че има такива постинги макар и романтични, за да ни откъснат за момент от това, което ни заобикаля в реалността, но в която сме стъпили здраво.
Тук има красота, чистота , доброта и по детски и добре поднесена мисъл и дума!
Спирам и ще очаквам продължението...
цитирай
8. viva1122 - И още малко
26.10.2014 12:48
как ли подминах това в коментара си :))) - много ми хареса

- Аз съм послушно момиче
- послушам...
- послушам...
- пък си го свърша, както съм си наумила! :)))
цитирай
9. germantiger - ...
26.10.2014 17:49
syrmaepon написа:

Има си някаква лека призрачна меланхолия в тази литература. Дори за деца. На мен също ми харесва.


На мен ми хареса този момент в коментара ти, изключителен детайл.
цитирай
10. germantiger - ...
26.10.2014 17:53
Благодаря ти, viva за чудесните думи и оценка.

Това и се надявам да прозира и да се чете в постинга - споменатото от теб за романтичността и как авторката го е поднесла - споре дмне, а и според англоезичния свят явно е преуспяла точно в това :)

Продължението мисля да направя в началото на ноември и към края на ноември да завърша за жените-войни предходната тема.
цитирай
11. pvdaskalov - Браво, приятелю!
26.10.2014 18:33
Намирам постинга ти за много оригинален, но не го дочетох до края. В Калофер съм, сняг и студ, зъзна без печка и таван в една 130-годишна къща, която "реставрирам" вече 12 години. Като се прибера в София на топличко, ще се занимая по-задълбочено. И аз боготворя няколко американски автори... Впрочем, тази вечер ми се обади писателят Милан Миланов. Цар е на "фентъзи". И в София нямало парно...
Бъди жив и здрав!
Пиер
цитирай
12. germantiger - :)
26.10.2014 19:19
Тогава ще ти пожелая здраве и спокойна нощ (без или с ток;)
Жалко и за твоите дръвчета...
А къщата си е къща!
цитирай
13. planinitenabulgaria - Немско тигърче,
26.10.2014 21:31
По-важната ти съставка е англосаксонската и тогава българската. Напомняш ми за гедерманските ми приятели от преди много години, те бяха с такъв чист дух. Някои нямаха шанса, но други си поживяха добре след обединението и обиколиха света.
В теб има нещо неоромантично, което е изключение за днешното време. Оставяш впечатление на търсещ дух, който е болезнено активиран и ти пожелавам нещо много важно за да живее човек в хармоноя със себе си:
Да осъзнаеш какъв чип ти е пъхнат още при зачатието и според него да вървиш жизнения си път. Може той да бъде много труден, но ако е съгласно чипа, ще ти носи само радост и удовлетворение.
цитирай
14. veilet - Увлекателно четиво и най-вече в ...
27.10.2014 08:14
Увлекателно четиво и най-вече в представяне на "дребни" детайли в описанието, така щото всеки добива конкретна и ясна представа за обекта или събитието. Ето, това е един ярък пример за ИСТИНСКО детство, придружено с неминуемите усмивки и сълзи. А, какво знаят днешните деца- едно голямо НИЩО!!! Стоят по цял ден пред компютрите или игрите и това е тъжно...Колко много губят в израстването си като личности!!! Авторката ни е представила Уникалността на всяко едно дете по един свой начин. Чудя се само, откъде този талант след като произлиза от заможно семейство?! Как е могла да вникне в Душата на деца, чието Съществуване е обречено от ранна възраст на страдания и непосилна Борба с Живота. Само Човек, който лично е преживял, какво е да си от малък "Голям", /разбирай- Възрастен/ може с такава тънкост да опише подобна история, че и да я превърне в литературна творба. Може би е имала конкретно семейство за пример, чиято и история пресъздава... Четейки я, се връщам в моето детство и ставам малка, малка, малка...Неописуемо е!!! Благодаря за милите детски спомени!!!:)))
цитирай
15. germantiger - ...
27.10.2014 14:27
planinitenabulgaria написа:
По-важната ти съставка е англосаксонската и тогава българската. Напомняш ми за гедерманските ми приятели от преди много години, те бяха с такъв чист дух. Някои нямаха шанса, но други си поживяха добре след обединението и обиколиха света.
В теб има нещо неоромантично, което е изключение за днешното време. Оставяш впечатление на търсещ дух, който е болезнено активиран и ти пожелавам нещо много важно за да живее човек в хармоноя със себе си:
Да осъзнаеш какъв чип ти е пъхнат още при зачатието и според него да вървиш жизнения си път. Може той да бъде много труден, но ако е съгласно чипа, ще ти носи само радост и удовлетворение.


Възкликнах "е-е-е..." ;) това е много сериозен и още по-приятен комплимент, направо както казват мед ми капе на душата.

И сега сериозно (макар и предходното изречение да бе сериозно, макар и изразено шеговито) - несъмнено съм романтик що иде реч до душевност, любов в живота и със сигурност литература като четиво.

МЪДРИ твои думи за себенамирането! Мисля, че съм разбрал какво мога да правя и какво искам, пред мен стои осъществяването му! Тези твои думи са изключителното в коментара.
цитирай
16. germantiger - ...
27.10.2014 14:35
veilet написа:
Увлекателно четиво и най-вече в представяне на "дребни" детайли в описанието, така щото всеки добива конкретна и ясна представа за обекта или събитието. Ето, това е един ярък пример за ИСТИНСКО детство, придружено с неминуемите усмивки и сълзи. А, какво знаят днешните деца- едно голямо НИЩО!!! Стоят по цял ден пред компютрите или игрите и това е тъжно...Колко много губят в израстването си като личности!!! Авторката ни е представила Уникалността на всяко едно дете по един свой начин. Чудя се само, откъде този талант след като произлиза от заможно семейство?! Как е могла да вникне в Душата на деца, чието Съществуване е обречено от ранна възраст на страдания и непосилна Борба с Живота. Само Човек, който лично е преживял, какво е да си от малък "Голям", /разбирай- Възрастен/ може с такава тънкост да опише подобна история, че и да я превърне в литературна творба. Може би е имала конкретно семейство за пример, чиято и история пресъздава... Четейки я, се връщам в моето детство и ставам малка, малка, малка...Неописуемо е!!! Благодаря за милите детски спомени!!!:)))


Струва ми се, че си почти напълно права за децата днес - за съжаление!

Абсолютно съм съгласен с теб за авторката и нейните детайли - доста често точно детайлите правят една история истинна, печелят доверие и красят всяка творба :)

Богатството понякога е бич, понякога дар (бич и дар не са прецизните думи, но ти ме разбра;). Веропятно са били средна класа, макар да се споменава богато?! В едни случаи от заможни семейства излизат боклуци като Че Гевара, в други от срфедната класа (ако можем да причислим в онези времена пасторите) то много пасторски дъщери живеят нелошо, дори добре и растат като Джейн Остин и сестрите Бронте. Мисля, че бедността почти сигурно изключва творческия процес, докато богатството (ако автора е надарен или хуманист или мъдър) то богатството е само в полза, несъмнено е за предпочитане, зщаото както и ти знаеш, то осигурява условия и спокойствие.
цитирай
17. allvin - :)
27.10.2014 23:32
Ех, такива постинги ми действат като ,,машина на времето" и ме пренасят далеч назад,когато и аз бях малко ,,лапенце" ... :)
цитирай
18. germantiger - ...
28.10.2014 22:57
allvin написа:
Ех, такива постинги ми действат като ,,машина на времето" и ме пренасят далеч назад,когато и аз бях малко ,,лапенце" ... :)


Поздравления за откровението, allvin - малко мъже биха го споделили така!
цитирай
19. redrown - Благодаря за запознаване към чудесни творби!
28.10.2014 23:03
Много ми харесва литература която има доброта, поука, мъдрост, романтика, реализъм - всичко са в единство... Благодаря ти че ми запознал с тези неща. Прекрасни са като стихове така и проза. Много вече бях казано добри думи про онова - съгласна съм с тях. Ще чакам продължаването.
цитирай
20. germantiger - Благодаря!
29.10.2014 01:43
redrown написа:
Много ми харесва литература която има доброта, поука, мъдрост, романтика, реализъм - всичко са в единство... Благодаря ти че ми запознал с тези неща. Прекрасни са като стихове така и проза. Много вече бях казано добри думи про онова - съгласна съм с тях. Ще чакам продължаването.


Благодаря ти :) и както неведнъж съм те подканял - ти можеш да направиш постинг с украинска лирика или проза. Вероятно четящите няам масово да откликнат и вероятно няма да разберат всичко, но по-добре такова начало, отколкото никакво или нищо.

Разбира се, ти си решаваш, а и твоите интереси са в друга област все пак заявени като идея в блога.
цитирай
21. nbrakalova - Очарованието на един свят…, но не от ...
02.11.2014 19:19
Очарованието на един свят…, но не от бъдещето и не от днес. Свят на хора – деца и възрастни, които ги е имало. Днес има технологии! И за да бъде днешният свят в крак със своето време, отношенията са повече… виртуални, отколкото реални. Тогава "всякак" са правили нещо, днес "всякак" се опитват да не правят нищо – ако не навсякъде, то поне някъде… :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4619906
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031