Преди трийсет години отидох при лихваря, за да заложа годежния пръстен на майка ми, който моята бъдеща годеница така и нямаше да получи. Върнах се с портрет на една жена.
Закачих го в малката си стаичка вместо портрета на майка ми. Него го мушнах зад скрина, защото напоследък все не ме оставяше чувството, че ме гледа с укор. А сега, като заложих последния спомен от нея се чувствах гузен. Тогава си мислех, че взех портрета, за да ми напомня за моето падение, за това как пропилях последното, което ми беше завещано. Но грешах. В този портрет се криеше нещо много по-зловещо от някаква си накърнена чест и вина.
След три дни ме посети първият кошмар. Сънувах, че се събуждам и тя стои до прозореца, обгърната от светлината на пълната луна. Гледах нежното ѝ лице, блестящите черни коси, съвършеното очертание на тялото ѝ, прозиращо през дългата риза. Взираше се в мен, а устните ѝ ме молеха за целувка. Но в мига, в който осъзнах, че виждам призрак се събудих. Пълната луна огряваше портрета ѝ на стената, а тя ме гледаше по същия начин, както в съня. В този миг тя изглеждаше толкова жива, толкова чувствена, тайнствена и магнетична, че ме полазиха ледени тръпки.
Така тя се появи в сънищата ми. Идваше всяка нощ – понякога стоеше до прозореца, често я заварвах до леглото, а няколко пъти седеше до мен с протегната ръка към лицето ми.
Не бих казал, че свикнах с присъствието ѝ. Усещах трепет, който бих оприличил на страх, ако в него не се вплиташе безумното желание на страстта. Той се пробуждаше в мен всяка нощ от чувствения поглед, сладострастната извивка на устните, очертанията на тялото под прозрачната дреха и си отиваше щом се събуждах при мисълта, че виждам призрак.
Всяка сутрин поглеждах портрета, но на дневна светлина всичко беше различно. Мислех, че си въобразявам, но колкото повече в мен се разгаряше безумната ми страст, толкова по-млада и красива ставаше тя. Когато закачих портрета беше зряла жена, а за няколко месеца стана млада жена.
Не споделих с никого своите нощни видения, но приятелите ми забелязаха промяната. Посърналото лице, бледата кожа, изпитите скули и сенките под очите. Бях се стопил и не разбирах защо. Загубих апетит, станах апатичен и вял. Всичко около мен загуби смисъл, нещата, които обичах престанаха да ме интересуват. Храната и виното, веселата компания на приятелите и жените в бардака вече не ме привличаха.
И така до деня на Вси светии. Помня тази нощ ясно, защото за първи път посегнах към нея. Стоеше до прозореца с гръб към мен – красива, примамваща, желана. Тялото ѝ сякаш беше изваяно от лунна светлина и я пожелах толкова силно, че станах от леглото. Знаех, че сънувам, но сънищата ми отдавна ми се струваха по-истински от реалността. Аз наистина усетих тялото ѝ толкова реално и истинско. Плъзнах длан надолу по ханша, зарових лице в косата ѝ, притиснах я към себе си – възбуден, тръпнещ от копнеж и страст.
Тя леко се раздвижи, колкото да ме прикани да продължа. Едва удържах страстта, така дълго тлееща в мен, да не се възпламени. Исках да се насладя на този миг и някак усещах, че тя също го желае. Загубих представа за всичко, струваше ми се, че всъщност това е реалността, а другият ми живот е сън. Отхвърлих далеч в съзнанието си мисълта, че тя е призрак идващ в сънищата ми. Тази нощ тя беше жената, която желаех най-силно от всичко на този свят, дори повече от живота си. Всичко беше толкова реално, толкова мъчително желано, че се усещах сякаш плувам сред сенки.
Обърна се, когато ръката ми се плъзна нагоре по-бедрото ѝ към онова тайнствено място на жената. Вцепених се. Не знам дали беше от ужас или от разочарование – в този момент не си давах сметка за чувствата. Вместо прекрасното лице, което бях съзерцавал всяка нощ, аз съзрях лице на демон. Кожата беше груба и напукана, с гнойни язви по нея. Предишните нежни устни бяха сгърчени в зловеща усмивка. Между тях нямаше и помен от белите зъби, които помнех. Тя се зъбеше с гнусни зеленикави и разкривени зъби, зловещо подаващи се от устните. Дъхът и вонеше на смърт. Погледът ѝ беше така хипнотичен, но също безмилостен и хищен. Зениците проблясваха в тъмните очни кухини с червен блясък – зловещ и жесток.
Така и не извиках и не помръднах. Мисълта да я отблъсна и избягам само премина като свеж полъх в мрачно подземие и изчезна в сенките. Тя ме целуна и аз не се съпротивлявах. Чувствах как мъртвият ѝ зловонен дъх изсмуква живота ми. Бях се превърнал в безволева играчка, жертва, която ръфат още жива. Тя ме метна на леглото, а от красотата ѝ не беше останало нищо. Разкъса дрехите ми, облада ме и тогава изкрещях с нечовешки писък. Невъзможно е да опиша усещането как изсмукват живота ти и душата ти умира. Не тялото, защото то така или иначе ще умре един ден – до този миг вярвах, че душата умира с него и го приемах като нещо естествено. Ужаси ме усещането, че душата ми загива, че се разкъсва нещо в мен, раздира се и изчезва завинаги. Никога досега не бях изпитвал подобна болка – като мраз и огън едновременно.
Не знам как се изтръгна този писък от скованото ми гърло, но това ме спаси. Отворих очи – дрехите ми наистина бяха съдрани, усещах студ и огън в тялото си. Треперех и се гърчех. Погледнах към портрета. Беше си там, но жената – нямаше я. Не помня много ясно останалото. Спомням си, че намерих сили да избягам от стаята. Вървях по тихите улици и се дърпах от сенките. Усещах, че в тях ме дебнеше тя. Беше около мен, но докато бях буден, докато не припаднех от изтощение, бях в безопасност.
Намерих приют в една църква. Когато се приведох над съда със светена вода на входа, не се познах. Приличах на прокажен, бях изпит и съсухрен като мумия.
Така станах ревностен католик, какъвто не смятах, че мога да бъда. Служа на вярата вече трийсет години в този отдалечен манастир. До днес, когато видях портрета отново. Беше сред вещите, завещани на манастира от местен благородник. Докара ги брат Джодо. Два сандъка и няколко картини. Едната от тях беше портрет на старица. Познах я веднага. Беше тя. Когато ме видя, усетих злорадство в погледа ѝ. Беше ме открила.
И според заглавието - с мрачен край.
Но винаги има надежда абат Брюно да е изгорил картината и демонът да е умрял с писък в пламъците :)
Поздрави!
Като не му върви на човек на жени, не му върви и това си е. :)
Предлагам ти нещо, което може да ти хареса:
https://m2/serie/georgina-kincaid
https://m2.info/text/34049-tygata-na-sukubata
Поздрави!
