Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.07 19:51 - ФРИДРИХ ШПИЙЛХАГЕН 2 - преводи, литература, финал
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 267 Коментари: 0 Гласове:
12

Последна промяна: 08.07 19:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Втори ФИНАЛЕН постинг по писателя от кайзерова Германия

"Ханс и Грете" - нищо общо с Хензел и Гретел :)

изображенията без връзка с текста



image

LIZ ASHLEY



Многоуважаемия херр Яков Кернер днес ми оказа височайша чест, молейки за ръката ти, мила дъще Анна – Амалия – Маргарите. Той постъпи благородно, а не се обърна като много лекомислени и безсъвестни младежи първо към момичето и едва после към нейния баща; тъкмо обратното – първо те посика от мен, а  след това ще говори с теб... И сега ти дъще, ще протегнеш ръката си към господина, както е писано в петата заповед повеляваща на децата: „почитайте родителите си, да са благословени и дълголетни на земята.”... – Не мога татко, не мога, - тихо прошепна бедното девойче. – Не можеш? – прогърмя бащиния глас след изтощителната патетична реч. – Безрасъдно дете! Ти си длъжна или аз ще ти покажа какво значи властта на бащата!... Грета стоеше на вратата в сълзи и беше така развълнувана,че едва се държеше на крака. Изведнъж някой блъсна портата и изкрещя: - Боже мой,Боже мой! Нима не сте чули: Ханс без да мисли убил белия кон на пекаря, а след това му прерязал гърлото със замах!

 


За щастие истината не била толкова ужасна, каквато мълвата разказвала от училището през улицата, та до всеки дом... Около десет часа Ханс свършил цялата работа, натоварил събраните дърва... било му тежко на сърцето не само защото бил последния работен ден, но и в любимата гора... След глупавата история с Анна,нямало как да остане в господарския дом, от друга страна от душа му било жал за самата Анна и би дал всичко, ако можеше да върне времето за да прекара мионалата нощ различно... Белия кон се огледал и ако можеше някой да го разбере или да прочете погледа му, то в чените очи се изписало ето това: „Ех,сега започва отвратителния стръмен път надолу, трупите ще се удрят в задните ми крака, и ще ме сръгат няколко пъти. Ако можех да сложа край на всичко това... Ханс сякаш го разбираше и му каза: - Бъди умен беличък! Днес работим с теб за последно.


Той не плашеше коня с удари и викове, само го дръпна в началото, поглади по гривата и започна да го насочва в повода: Мирно беличък! И за приятна изненада в началото му се удаде... Коня разумно се поддаваше на стопанина, Ханс му помагаше като с цялаат си сила възспираше задните колела и така стигнаха твърдия път.


Белия знаеше отлично пътя и явно му дойде на ум, че тук и сега или никога е най-удобното място да се разбунтува. Вместо като добро добиче да свива задните си крака и да удържа товара зад него, той направи обратното – дръпна напред и каруцата взе да набира скорост. Ханмс предвиждаше всеки ход и за това изтласка колата настрани, където ниските храсти можеха да намалят движението... Коня рязко скочи напред и товара се откачи, а белия почувства свобода в движенията си и липсата на тежест отзад. Ханс не пускаше юздите, защото коня можеше сам да си счупи врата или да се нарани препускайки или да прегази някой по пътя...


Коня се опитваше да премине в галоп, а силния Ханс бягаше край него и колкото можеше го задържаше... изведнъж децата от училището хукнаха на улицата... Ханс се върли към коня и започна страшна борба; човек и животно рухнаха с грохот на земята нма две кракчи от уплашените и пискащи деца. Ханс бързо се изправи на крака, но коня не помръдваше, защото бе ударил главата си на камъни. От дълбока рана струеше кръв,която се смесваше с калта на улицата и образуваше вече малка локва. Мъже и жени се изсипаха от къщите наоколо, а наоколо бягаха подлашени дечица. – Бедното животно! – се чуваше от устата на всички; за Ханс никой не помисли; всички умуваха само как е наранил горкото животно... – Ах ти кожодер такъв, разбойник! – провикна се с ярост пекаря... Целия в брашно той размхваше ръце пред носа на Ханс и го заплашваше...


Шлагтодт лудата глава! – крещеше пекаря и въртеше юмруци пред лицето на Ханс. – Ако аз съм луда глава, то ти внимавай и се пази! – каза младежа.  – Кашата я започнахте Вие сутринта като ми дадохте слабия кон! Упрека беше истина и това доведе пекаря Хайнц до бяс; той замахна, но преди да го докосне дори, се оказа проснат на земята, редом до коня в кръв. Минута по-късно добичето тресейки се с цялото тяло се изправи на крака – Ха сега вдигнете и тоя пекар, - провикна се Ханс, минавайки през тълпата, сред която не се намери никой, който да му посегне, след като лудата глава с един удар беше свалил пекаря Хайнц.

 


За нашия герой беше голямо щастие, че неговата физическа сила внушаваше почтително отношение у всички, иначе не би му се рамзинало така лесно... А това, че той не остави белия кон на съдбата му, това, че се хвърли с опасност за своя живот да спасява децата от разяреното животно, че не желаеше да бъде обвинен пред очите на цялото село, - за това никой за миг не помисли... Така нареченото обществено мнение бе против него и всички намираха удобен случай да плуват по течението на обвинението. На името на Ханс приписваха всякакви престъпления, той беше за тях пияница, живодер, лентяй... без съмнение за тях той се занимаваше с бракониерство, което по думите на леничея Бостелманн беше факт... А младежа живееше нерадостен живот винен от всички за всичко. Колкото и да беше свикнал или равнодушно да се отнасяше към това, цялата тази несправедливост започна да го терзае вътрешно, защото нямаше никаква вина.

 
image

ELLE EVANS


Сега вече Ханс знаеше кой посяга на дивеча в гората. Той няколко пъти беше виждал как Репке и Клаус се срещат в тихи и тъмни места, шепнеха си, а пред хората се правеха все едно не се познават... Богаташа Репке бракониер – та кой би помислил това, невъзможно! Ханс пък уповавайки се начистата си съвест бе рязък с всички без изключение. Да, той беше чист пред себе си. Той не стана бракониер и не желаеше дори да опита, но какво от това, нали не му беше по-леко днес. Беше се заклел пред Грета,че никога няма да й се наложи да се черви и срамува заарди него и той удържа на думата си...


Колко още ще търпи... Веднъж пред очите му в казармата се бе застрелял млад войник, грозна гледка! Как да го направи чисто и бързо? Оръжието трябва да се постави в земята и при краката. Главното е да не бърза, за да не стреля прибързано и да попадне в рамото вместо в главата...


Струваше му се, че там горе в планината, мкъката ще го отпусне и за малко ще забрави грижите. На душата му бе легнало тежко бреме,но той лесно си проправяше път между младите дръвчета и техните клонки от които по лицето и ръцете му падаха капки утринна роса... Това сякаш го освежи, но лицето му още пламтеше. Той жадно пое въздух и излезе на малка поляна в подножието на „платото на вещиците”. Ханс се спря и въздъхна, а след това разтърка с ръка очите си, гледайки надалеч в разкрилата се сутрешна панорама от върха.

 
 


... от гората излезе човек с оръжие в ръка, побягна към мястото където беше паднало поразено животното. – Това е Репке – каза Ханс. – Боже мой! – прошепна Грета. – Сега всички ще кажат, че ти си убил елена! Тя хванаХанс за ръката и побягна, а момъка следвайки я се опитваше да я успокои,но тя едва ли го чуваше... – Ах боже мой! Те наистина гонят нас и ако те хванат ще те окачат на бесилото.


На 50 фута от мястото където се намираха те се чу гръмовен глас: - Стой Ханс или ще стрелям! Това беше лесничея Бостелманн... – Ей безделник, стой нехранимайко!

 


Съдебните заседатели бързо решиха случая и кратко се съвещаваха. Делото бе ясно и просто за тях. Цялото село се бе приоизнесло за Ханс само с лоша дума... Три години в усмирителен дом, а след това и пет години полицейски надзор, - това според всички беше съвсем леко наказание за престъпника.


Само с един човек си позволяваше да споделя Грета и то когато бяха сами очи в очи. Пред доктор Екхарт тя твърдеше, че Ханс е невинен, че бракониера е друг... Добрия доктор в началото не обръщаше внимание на тези приказки и ги отдаваше на нейното превзбудено състояние. Понеже момичето все се връщаше на този случай и упорстваше, че може дая докаже думите си, то доктора си каза, че нейните внушения може да са от полза в оздравяването. Екхарт беше убеден, че щом науката не може да помогне, то нека се опита нещо друго, дори да е хрумване на болната щомтолкова го иска.  Доктор Екхарт беше човек решителен и след като се наел да вземе участие в нещо, той го правеше усърдно и с цяло сърце без да се щади. В един прекрасен ден след обяда, той поведе Грета към града и в своята карета под предлог да се посъветва за състоянието й с колеги...

 

Когато Грета влезе, херцогинята седеше до прозореца, който гледаше към парка и четеш книга. Тя я положи внимателно встрани... Очите на херцогинята гледаха младото момиче тъй ласкаво и гласа й бе така нежен и жалостив, че Грета се просълзи – това бяха сълзи на благодарност...


Изтривайки красивите си очи, тя устреми поглед с надежда и с треперещ глас започна своя раказ за всичко, което знаеше и беше преживяла... На херцогинята й се стори, че все едно слуша провинциална повест за романтична любов,но в думите на Грета имаше толкова наивност и чистосърдечност, че фалша бе за миг отхвърлен като подозрение. Херцогинята на няколко пъти обръщаше глава към прозореца и гледката, сякаш да почувства аромата на цветята, а всъщност за да скрие сълзите си неволно бликнали от очите й... – И ти мое дете,желаеш да предам всичко това на херцога, нали? – О да, - промълви Грета.


Търпението не бе отличителна черта за херцога въобще,но този път той любезно склони глава в знак на съгласие със съпругата си и запали цигара. – Виждаш ли, - започна той иронично, - предполагах, че ще чуя дълга селска история, макар че след час ни предстои да сме в театъра... В началото той слушаше разсеяно, но после случката действително провокира интереса му.


- Какво искаш от мен, мила? – попита той след като херцогинята привърши свяо раказ. – Заповядай да преразгледат делото. – Не мога. – Тогава му прости, помилвай го! – Не искам. – И защо не искаш, мили мой Карл? – Защото трябва да покажа пример на другите престъпници... – Дори тогава, когато един невинен страда вместо виновника? Херцога сви рамене и попита: А на теб кой ти каза, че девойката не лъже и не те заблуждава. – Честните нейни очи, съпруже! – Ахааа, това ли било? – Има още едно средство да се убедим в нейната честност. Разпореди се да докарат осъдения. – Само не и в открита карета! - заинати се херцога. Тя хвана ръката му и я поднесе към устните си.


- Боже мой, понякога ми става страшно, като си помисля колко значим ние за тези бедни хора! – продума на себе си херцогинята.


Ханс знаеше реда; неведнъж бе стоял на караул за височайши особи и му се бееш случвало да отговаря на въпросите им. Той застана на почтително разстояние от вратите, изпъна се в стойка и хвана в дясната си ръка войнишката фуражка,която днес му бяха върнали. Незнаеше за какво беше всичко това, но и не питаше... Херцога го смери с поглед и му зададе въпрос: - Личи ти че си служил преди и то като военен, нали? – Точно така, Ваша светлост! – Къде? – В първа рота на втори гвардейски полк. – То и сега се вижда,че си бил гвардеец, но си осъден...

 


- Влез девойче! – повика херцога момичето, а Грета пристъпи в кабинета. – Ханс, - възкликна тя, - моя Ханс! Тя искаше да се метне в прегръдките му и да се овеси на шията му, но за миг се опомни и се обърна към херцогинята, падна в краката й и покри със сълзи и целувки на страстна благодарност ръцете и дрехите на дамата.


Ханс не помръдна. Когато Грета влезе, неговата широка гръд тежко започна да се повдига и спуска, сякаш железен обръч го стягаше. Той започна да потръпва с цялото си тяло, защото това крехко дете владееше този гигант и му въздействаше покоряващо. Херцогиняат изправи на крака девойката и каза на френски към херцога: - Ела тук, Карл, защото искам да ти кажа няколко думи насаме. Тя го хвана под ръка и го изведе на терасата. – Ние трябва да се погрижим за съдбата на тези млади хора. – Стига да поискаш, - каза херцога, който видимо бе в добро разположение на духа. – Искаш ли да назначиш този способен и силен младеж в гората край Нонненкопф... Тогава, мили мой Карл ние често ще отиваме в онази прекрасна вила, а мястото ми е любимо, знаеш това. Ще ни е много приятно да ни посрещат двойка влюбени млади, не е ли така? – Разбира се! – съгласи се усмихнат херцога. – А за зестрата на двамцата пак ти ще се погрижиш, да нямам никакви съмнения, нали?

image 




Гласувай:
12
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 3321922
Постинги: 270
Коментари: 7448
Гласове: 20018
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31