Първи постинг по писателя от кайзерова Германия

"Ханс и Грете" - нищо общо с Хензел и Гретел :)

изображенията без връзка с текста

НЕСПРАВЕДЛИВОСТ, ДАМГА, КЛЕВЕТА

не особено впечатляващо, но простонародно

смекчено, някъде и наивно, но в духа на времето

кулминацията и драматизма ще е във втория постинг




JENNIGFER MCKAY





Е, Грета, твоя мил Ханс се върна и ти добре го посрещна, нямам думи! Тя се наведе да вземе хляба, но нищо не каза. Гнева на стария избухна още повече от мълчанието на дъщеря му. – От днес нататък ти вече няма да познаваш този негодник; не смей да ми противоречиш, нито дума, чуваш ли? – Но татко – промълви момичето и бледите му страни се зачервиха – Вие сте опекун на Ханс, а той е племенник на покойната ми майка! – Както наредих, така ще бъде – извика стареца...

Беше вечер. Месечината се издигна над планината и заблестя в безооблачното небе. Нямаше дори ветрец, само тихо шумолене сред високите тополи край ручея. Няколко сухи листа паднаха в тъмната вода под лунния образ... Промушвайки се през храстите и градинката се показа женски силует, спря се под светлината на луната и внимателно се огледа... После сбързи крачки тръгна по брега, а после се спря пред водоема и се ослуша в сянката на Ландграфската планина. Там Грета се успокои, събра душевните си сили като след изпитание, окуражи се и накрая даже се успокои. Искаше й се да бъде сам самичка, встрани от всички и всичко за да си поплаче далеч от хорските очи. Просълзяваше се цяла сутрин, но някак тихо и замалко – ту зад вратата, ту на втория етаж, при козите, над кладенеца, защото баща й зорко я наблюдаваше.

„Разбиваш ли Грета, всичко е така защото той не се бои от Бога! Сега вече е ясно, Ханс е пропаднал човек и ще свърши като баща си – бракониер и пияница! Така мисли и господин пастора. Той иска да се погрижим младежа да не сотане в селото, защото една лоша овца заразява и разваля цялото стадо!” О, Господи! Да слушам това от родния ми баща! А ако той е прав? Ако Ханс наистина се е развалил... Той винаги е бил необуздан, лекомислен, готов на всякакви номера, но никога не е бил зъл!

Нима е лоша постъпка да се застъпваш за баща си, дори когато той стана пияница, а Ханс разбиваше носовете на селските момчета, защитавайки от подигравките им  стария? Трябва ли да го виним, че взе страната на родителя си, когато двамата братя (неговия и моя баща) започнаха да спорят за земята, съдиха се и това вкара в гроба чичо ми? Не е ли ужасно, че Разходите към съда, които Ханс заплати го оставиха без пукната пара и със само една къщичка на брега на реката...

Тя постоянно мислеше за Ханс, където и да се намираше, каквото и да правеше, дори в църквата... Понякога, дори нощес докато спеше или в просъница тя сякаш чуваше гласа му: „Мила Гретхен” или „Здравей Гретхен”. В началото това я плашеше, защото гласа беше толкова ясен,но след това свикна и в тези случаи четеше „Отче наш”, добавяйки: „Съхрани и пази моя Ханс!” После гледаше към звездите и спокойно заспиваше. През последната година в която писмата от негго станаха по-редки, този глас се обаждаше все по-рядко и накрая съвсем замлъкна. Тя престана да пее любимите му песни,които преди запяваше през целия ден работейки навън.

Тя ясно чувстваше, че още обича Ханс и никой друг няма да обича, в никаквъ случай богатия и дебел Яков Кернер, който държеше шест коня в конюшнята си, на която ако почукаше и щеше мигновенно да бъде приета с всички удобства.

На няколко крачки от Грета, подпряна на дървото стоеше сякаш човешка фигура, леко прикрита и неподвижна. Момичето искаше да избяга, сърцето й лудо биеше, но неможеше да помръдне с очи вперени към грамадния силует. В един миг човека се оказа до нея и добре познат глас произнесе: „Гретхен, това съм аз.” Ханс протегна ръце и преди тя да се опомни, той я вдугна във въздуха като малко дете след което на шега я разцелува. Тя трепереше с цяло тяло от страх, от любов и даже от гняв... Как се осмелява да я целува този пройдоха, шегаджия и пияница?

В селото живееха и други хора освен Яков Кернер, но с всдеки изминал час ставаше ясно, че никой от тях не гореше от желание да наеме на работа Ханс. Злата жена на Юрген Дитрих замалко да го замери с корито... Якоб Липке заяви, че се нуждае от слуга, но не такъв, който досега си е губил времето, Айсбайн каза, че се придържа към старата мъдрост,че ябълката не пада по-далеч от дървото, явно селяните не бяха забравили какъв беше бащата на Ханс.

А извън селото? Там отскоро имаше пощенска станция под аренда на човек от съседното село. Ернест Репке обаче имаше лоша слава – казваха, че с никой честно не се разплащал, но точно такъв човек беше нужен сега на момъка далеч от хората.

На „магарето” беше положено наполовин разцепено дърво, триона подпрян отстрани, някой беше замибнал преди да довърши започнатото... Херр Репке се беше скарал с един работник и го беше прогонил.

Ханс хвана инструмента, положи го в направения улей и започна. Работата го успокояваше и беше по-добре от черните мисли в главата му... Грабна брадвата и започна мощно да цепи... това не беше лека работа, но беше по вкуса на Ханс и най-твърдата цепеница се поддаваше на силата му... Кипеше здрава работа, дърветата ставаха на парчета... _ Какаво става тук, какъв е този шум?... Гласът сякаш излизаше изпод земята,но когато момъка се обърна пред него стоеше домовладелеца – Не съм виновен, че върша работа – изръмжа Ханс. – Кой дявол те е викал тук? – каза Репке и малките му зелени очички гледаха свирепо. – Не понасям чужди хора в моя двор. Чуваш ли? – Не съм глух – каза младежа, - а Вие викате достатъчно силно. – Върви по дяволите! – Ами са им се поклоня от Вас? – отговори Ханс. – Ще се махнаш ли в края на краищата? – пронизителнио се разкрещя старчето и заплашително повдигна тояга. – Внимавайте, - каза Ханс – видяхте как се справям с цепениците!

... цял ден нищо не беше ял, а след обяд дори свърши тази тежка работа. От времето на своето учение,той не беше се сещал за историята на Исав, който за шепа храна беше продал своето право на първороден син... Нищо необичайно, защото Исав бил крайно гладен. Ако Репке ми беше дал къшей хляб, вместо да ме навиква грубо, вероятно и аз щях да му се пордам! Добре, че не го сторих!

На прага видя майката с децата – тя беше смугла жена с уморени очи и тя започна да се жалва от съдбата си: два нямало хляб, трябжвало да заработи и пари за наема, по-добре било заедно с четирите малки деца да бъде в гроба до мъжа си... Ханс извади портмонето си, бръкна и намери последния талер, както и няколко сребърни монети... Жената взе парите и дори не му благодари.

Е, Ханс, как вървят нещата? – попитала пекаря... – Отлично! – отговори младежа... – Знаеш ли, момко, аз поразмислих. Честно казано, не ми трябва спешпно работник, макар че моя Август го взеха войник... Сега е гладно време, навсякъде има повече рабоптници, отколкото трябват и за това не мога да ти давам цялата надница. Шестнадесет талера на година, за селския празник един чифт обувки, а за Рождество и една нова дреха, ако си съгласен... – Вижте господине, - бавно изрече Ханс и внимателно се вгледа в очите на пекаря, - няма нужда да говорите, Вие добре знаете, че никой не ме нае, освен само Яков Кернер, при който аз не желая да работя... И затова ми предлагате десет талера по-малко от дължимото на порядъчен работник. Но не сте сгрешили в сметката и аз ще работя за вас, само не си мислете, че може леко да ме подхлъзнете и че аз няма да забележа това... Ще разботя усърдно и няма да съужалявате, че сте ме наели. Ако нещо не ви харесва – кажете ми право в очите; аз не съм злобен човек и ще го приема, само помнете,че когато чашата е пълна, то тя започва да прелива.

И така Ханс получил място в селото и останал близо до своята любима Грета. Верен на своя характер да гледа с добро на живота той се усмихнал, а и самата работа способствала за това. Господин Хайнц имал горски участък в планината от който добивал дърва за огрев. Оставало тези трупи да се нарежат, нацепят и извозят до селото. Работа за която силния и смел Ханс бил подходящ. Било му леко на сърцето и всеки ден прилагал сила, но най-хубавото било, че по цял ден прекарвал времето си в гората. Този лес го привличал от дете... бил едва осем годишен, когато изучил всяка пътечка в гората, знаел къде какви диви плодове има, къде израстват хубавите гъби, лечебните треви за които аптекаря плащал нелоши пари... Няколко години по-късно се пристрастил към птиците – нямало по-умел ловец от Ханс, след това бил ред на четириногите, юношата Ханс знаел къде минават елените, къде хвърлят рогата си...

Този занаят и умения преминали от бащата към сина, но хората разправяли, че той за жалост ще направи малкия бракониер. Баща му оставил страстта към гората и лова, измайсторил му дори самострел с който Ханс гонил врабците, вземал го на нощните си разходки. Нямало впрочем никакво доказателство, че бащата е бракониер,но често го клеветили и затваряли в ареста. След това стария започнал да пие и в крайна сметка се порпил, а хората спрели да донасят за нещастния старец, че видите ли бил стрелял в лунните нощи нейде в гората.

Лесничея Бостелманн бил най-злия враг на баща му и няма нищо чудно, че двамата с Ханс се смерели с поглед накриво... – Ще ти кажа само,че моите стари уши вс еоще чуват добре и лесно мога да различа зизтрелите на старата ти бащина карабина. – Поздравявам Ви за добрата памет – казал Ханс, а лицето на стария поруменяло от яд.

Защо ли му напомни за тази карабина? И къде може да е тя сега? Прекрасно и скъпо оръжие, чудесна изработка, баща му беше отличен стрелец известен в цялата област, спечелил я на едно състезание при стрелба в цел през щастливите млади години. Той се гордееше с нея, тя висеше на видно и почетно място, а когато малкия Ханс веднъж реши да я свали и да си поиграе, баща му един единствен път през целия му живот го зашлеви. Когато по-късно го заподозряха в бракониерство и започнаха да го преследват, в един хубав ден карабината и принадлежностите към нея изчезнаха веднъж завинаги.

Пастора беше млад човек и откскоро дошъл в селото. Той беше грозноват, слаб и кривокрак, имаше само едно здраво око и носеше големи очила, но за сметка на това беше ревностен проповедник. Ужасно беше да го гледаш как през неделята стоеше на катедрата и с жар размахваше ръце, удряше с юмруци и с най-високия дискант говореше за вечните мъки. Въведе нови часове за молитви и не искаше да чуе за никакви развлечения,които ни повече ни по-малко всички са измислени от дявола. Без дори още да познава Ханс той го възненавидя... а Грета трябваше да присъства на всички служби и често да посещава пасторския дом.

MOLLY QUINN


Те прилагаха всякакви усилия да унищожат любовта на това добро и чисто създание! Но как можеше тя да остави Ханс сам, който никой не обичаше и никой не защитаваше? Тя често го питаше: истина ли е, че си е губил времето играейки на кегли, наистина ли се е напивал и вдигал шум като безсъвестен селянин, действително ли е гонил с младежите разни девойки... рисувал ли е страшен дракон с огнен език на портите на Юрген Дитрих, чиято жена го е изгонила? На всички въпроси Ханс уверено отговарял само „Не”, кълнял се и се кръстил. Това наистина били клевети, само на последния въпрос се запънал и после изведнъж се засмял... „Е да, аз нарисувах този портрет на вратата за нея – старата вещица, тя си го е заслужила! Ако знаех, че това така ще те разстрои, то навярно нямаше да го направя, а за вбъдеще в нищо такова няма да се забърквам.”

... той, Яков Кернер винаги е готов да услужи на милия съсед и да му отстъпи малко земя и без това има предостатъчно – уж човек скромен е и с него може да се сговориш. Нека стария школски учител с хубавата дъщеря обмисли всичко, а Кернер умее да чака. Ако Грета се омъжи за него, то няма и нужда да купува нищо...

Тя често си припомняше разговора между баща й и Кернер: беше такава вечер като днешната, едва, едва показала се луна, удобно време за бракониерство. Изведнъж проехтя изстрел, след това се чу втори. – Боже мой! – извикаГрета, затвори прозореца и се хвърли на леглото. – Боже мой... Наистина ли стреля Ханс, това той ли е?!

... може да се върши много,щом не е забранено и дори забраненото в закона, стига да го правиш внимателно и да не те хванат. В това бяха убедени както пекаря,така и повечето селяни и на слуховете за нечие бракониерство никой не би обърнал сериозно внимание. Но тъй-като идеше реч за Ханс, който бе черна овца за тази общност, то всички се обединиха в своето мнение: старейшината Айсбайн, земевладелеца Яков Кернер, Юрген Дитрих, Якоб Липке и всички останали, които се чувстваха длъжни да кажат нещо лошо по адрес на Ханс. Той стана нещо като отхвърлен, низвергнат от цялото село – казваха му Дългия Шлагтодт, лудата глава и това прозвище позабравено от ученическите му години отново бе в употреба.

Да не вижда през цялото това време Грета за Ханс бе повече от тежко. От тази нощ нататък лампата в кухнята нито веднъж не светеше и условния знак в уговореното място бе загаснал. Ханс не знаеше причината и не подозираше, че Грета се пазаеше от подозрителния си баща и внимаваше с недоброжелателните съседи.

Яков Кернер излезе от своя дом и пресече улицата. Забелязвайки групата млади той се спря за минута и поздрави сухо, след което сви в пресечката... Девойките се засмяха, а Ханс чу как Анна каза: „Охо, той отива при своята дама”... и се заляха от смях. На нашия герой му беше тежко на душата... искаше му се да хукне и да догони Яков, да го хване за яката и да го хвърли във водата. В главата му се загнезди мисълта,,че неговата Грета кокетничи с този богаташ и тогава зщао пък той да не се позабавлява с дъщерята на пекаря. Той се приближи към Анна и започна да се смее в един глас с нея, което тя и искаше... Ханс тръгна към къщи, но първо навести стаята на момичетата и намери сгоден случай да целуне Анна в тъмнината, а тя се хвърли в обятията му. – Много весела нощ се получи! – каза на себе си Ханс.

На следващото утро обаче разполоожението на духа му не бе никак весело. Цяла нощ го преследва мисълта и сега не му даваше покой, че тази шега нощес е всъщност безчестна шега... Ханс печално поклати глава. Прителската милувка, разбира се не е забранена и той си припомни много такива дружески прегръдки и целувки преди години, честно казано и такива които не можем да наречем безупречни.

Време ми е да тръгвам... – Работата ще почака, - каза пекаря, - хайде, изпий една чашка кафе с мен и искам нещо да ти кажа! Аз съм човек честен и не си пилея думите напразно. В страната ни няма обичай бедняци като теб Ханс да се женят за дъщерите на заможни селяни. И все пак момичето те е харесало и ми се налага по неволя да гледам през пръсти на тая работа. Много не мога да й дам, но и ти не си богат. Ще трябва сами да се грижите за себе си... Когато Август се върне от служба, заедно ще се заемете със стопанството, а ако не стане ще ти намерим нещо друго. Хайде сега Ханс, иди в кухнята и се обясни с момичето ми,което чака! Докато господин Хайнц говорил, нашия Ханс поне двадесет пъти пристъпвал от крак на крак и се опитвал да отвори уста и както си мислил хазяйна за да му благодари за щедрото предложение и дорбото разположение, но щом речта приключила на Ханс му се приискало да продължи поне още половин час след тази неловка пауза. – Е, Ханс, ти майа наистина си поразен, защо стоиш като вкопан в земята, гръм ли те удари? – и херр Хайнц самодоволно се усмихнал. – Благодаря Ви от сърце, но това няма как да стане. Вашата Анна е прекрасна девойка и от душа й желая цялото щастие на света. Тя ще си намери по-добър жених от мен със сигурност. Ще ми много неприятно ако тя се огорчи от факта, че аз не мога да оженя за нея, това е просто невъзможно.

Ханс беше започнал своето слово неуверено, но последните думи изговори категорично и твърдо. Пекаря отначало продължи да се усмихва самоуверено, мислейки, че, младежа говори това от притеснение и стеснявайки се някак да благодари. Постепенно обаче до мозъка му достигна истинския смисъл на казаното и лицето на занаятчията позеленя от злоба. – Какво, - изпелтечи той когато се възвърна способността му да говори, - такъв нищ като теб отказва на дъщеря ми,която сам аз ти предлагам? Бродяга! – Думата бродяга запазете за себе си, хазяйн! Що иде реч до нищетата, то радвайте се, че сам Вие не сте на моя хал и в това положение. Следващия път почакайте, докато някой сам не поиска дъщеря Ви преди да я сватосате и не се дразнетена тия които откажат. А сега достатъчно сме говорили за това и е време да се захващаме за работа. Пекаря хвърляше такива погледи към Ханс, все едно искаше да го прониже, но това бе лесно пожелание, но трудно за изпълнение срещу ръцете и силата на Ханс... Задоволи се само с господарското да отнеме от ръцете на момъка юздите на коня казвайки: - Ще позлваш старата кранта, ленива като теб, полага ти се само тя... – С Ваше позволение хазяйн, - каза Ханс все по-спокоен в сравнение с нарастващия гняв у господаря си... На мен ми е все едно, Вие решавате, но ако стане беля със стария кон, ако се случи нещастие защото няма сили, то винете само себе си. Пекаря не възрази и само хвърляше побеснели погледи на подчинения си... – Днес за последен път отиваш на работа – промълви след него кифладжията.