Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2020 13:49 - ГОТФРИД КЕЛЕР - финални фрагменти - ЛИТЕРАТУРА
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 809 Коментари: 0 Гласове:
10

Последна промяна: 13.04.2020 16:01

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Последен постинг с пасажи от "Хората от Зелдвила" - Швейцария

НА ПЕРСОНАЖА В НОВЕЛАТА МУ ЛИПСВА СИЛА, но нейсе

ИЗОБРАЖЕНИЯТА БЕЗ ВРЪЗКА С ТЕКСТА


image

Henry Cavill





Изчезналата усмивка


Залязващото слънце огряваше трите стройни женски фигури, които стояха на хребета на хълма, странно развълнувани от любов към себе си или от обич и грижа към други, готови сякаш всеки миг да полетят всяка по своя път.

 

Досега градът беше пазил горите, източник на неговото благосъстояние, съхранявал ги беше и от гражданска гордост, както съхраняваше грижливо богатите си съдове и потири и старото си вино в общинската изба. Но през някаква пролука най-после се бяха промъкнали изкушението и жаждата за печалба и под просторните горски сводове вече бродеше невидима смъртта, дебнеше по окрайнините на горите и с кокалестите си пръсти почукваше гладките стволове на дърветата. И когато тъкмо по това време се яви Юкундус, за да закупи и изнесе дърва за строеж и огрев, работата му веднага потръгна, защото зелдвилци предпочитаха посредничеството на добре познатия си честен съгражданин пред настояванията на чуждите търговци, чрез които се бе промъкнало злото. 


Започнаха да падат покосени стогодишни горски гиганти и отприщиха пътя на градушките към лозята и нивите. Някога тия гори бяха млади и ниски; сигурно неведнъж бяха израствали наново и можеха да станат пак високи и стари. Но когато брадвата навлезе и в по-младите гори и за сипещите се пари зелдвилци започнаха да изнамират все по-съблазнителни цели, така че планинските склонове ставаха все по-голи, ледени тръпки побиха Юкундус, защото той още от малък беше приятел на гората и я обичаше. И колкото по-големи печалби му носеше търговията, толкова повече се страхуваше той от нея; виждаше се като враг и опустошител на цялата зелена прелест и радост, стана мрачен и често го обхващаше тъга. Един ден, когато жена му, виждайки как веселата му усмивка — тъй подобна на нейната, сякаш бяха две капки роса — започна да се появява все по-рядко на лицето му, го запита за причината на тъгата му, той й разкри болката си. Според нея обаче, със или без съгласието на мъжа й, нещата щяха да следват своя ход и ако той се откажеше от работата си, по всяка вероятност те дори щяха да тръгнат още по-лошо; а освен това нейното съкровено желание беше да види, че Юкундус се е замогнал и е станал независим със собствените си сили, за да може тя още повече да се гордее с него. Затова тя не подкрепи намерението на мъжа си да прекрати тази търговия, а, напротив, по-скоро го насърчи да продължи работата си и той я послуша. 


Така на един неравен и стръмен планински склон, който се наричаше Волфхартсгерен, бе изсечено голямо пространство нискостеблена гора. От незапомнени времена над нея се извисяваше един огромен купол от листа — короната на хилядолетен дъб, който местните хора наричаха Волфхартсгереновия дъб. В стари хроники и документи обаче този дъб, който служеше като белег и отличителен знак, се споменаваше с други имена, които бяха указание, че младият му връх се е къпал в утринния ветрец още по времето на старите германци. След като изсякоха гората наоколо — бяха решили да запазят огромното дърво за някаква специална продажба, — дъбът представляваше такъв внушителен паметник, какъвто никой владетел и никой народ в света не би могъл да издигне или да пренесе от другаде тук, дори и да пожертвуваше всичките си богатства. Долната част на ствола му беше почти десет стъпки дебела, а напречните клони, които отдалеч изглеждаха като нежни вейки, очертани върху синевата, отблизо бяха като цели огромни дървета. Това паметно дърво се виждаше от много мили наоколо и мнозина идваха да го разгледат отблизо. Докато чакаха да видят кой купувач ще предложи най-висока цена, на Юкундус му дожаля за дървото и той се опита да го спаси. Изтъкна пред съгражданите си, че на една община подобава да запази този свидетел на миналото да краси околността; нека не се лакомят за пари и го оставят и занапред да се радва на въздуха, росата и педята земя, тъй като сравнително малката печалба, която биха изкарали от него, не може да се мери с неоценимата скрита стойност на такова богатство. 


Но никой не искаше да го чуе. Именно здравето на стария гигант щеше да му струва живота, защото — както казаха на Юкундус — сега точно е времето да се изкара най-голяма печалба от него; заболее ли веднъж стволът, цената му веднага ще падне значително. Тогава Юкундус се обърна към правителството и го помоли да благоволи да нареди по принцип да се запазват отделни красиви дървета, където и да се намират те. Отговориха му, че държавата притежавала гори за милиони талери и по свое желание можела да ги увеличи, обаче тя не притежавала нито един талер — пък и нямала никакво право да закупува от общинските землища годни за сечене дървета, за да ги запази. Юкундус разбра, че не навсякъде са склонни да възприемат идеята му, че така той само се излага като делови човек и че зад гърба му хората се присмиват на неговите приумици. Тогава той сам откупи дъба заедно с мястото около него, разчисти наоколо храстите и постави пейка под дървото; оттам се откриваше чудесна гледка към далечината и всички, които идваха да се радват на изгледа, хвалеха постъпката му. Но от този миг всеки гледаше да извлече някаква облага от него или да го изиграе, сякаш той бе някакъв богаташ, когото човек няма защо да жали. Понеже му беше противно да се занимава с изсичането на горите, Юкундус постепенно, но все пак твърде бързо промени занятието си, като изостави търговията с дървен материал и вместо това се залови да купува и продава ония богатства, които се добиват от недрата на земята и заместват дървата. Той откри складове за черни и кафяви въглища, внесе каменинови и железни тръби, с които искаше да замени дървените водопроводни тръби, докара тухли за по-леки строежи, при които обикновено се използуваше дърво, достави цимент за направа на резервоари 


Естествено износът на дървен материал продължаваше и без него — трупите просто го отминаваха на път за ненаситните градове, които поглъщаха всичко. Но сега поне съвестта му беше чиста, а без този безмълвен съдружник той не се чувствуваше щастлив като търговец. Впрочем новите му сделки сами по себе си щяха да му носят печалба, ако при промяната на търговията му не бе настъпило известно сътресение и ако държането на останалите търговци спрямо него не се бе променило, откакто той пое стария дъб на собствена издръжка, сякаш това дърво бе негов храненик; така сега търговците показаха истинския си лик. Юкундус говореше винаги истината и затова вярваше всичко, което му казваха хората. Още в началото на разговора той разкриваше обикновено всичките си намерения — какво смята да прави, какво ще купи, какво ще продаде, и приемаше за истина всичко, което другите му казваха за собствените си условия, за някоя покупка или продажба и за качеството на стоката. На първо време те си мислеха, че Юкундус все пак ще се постарае да разучи нещата и да провери истинността на твърденията им, а по-късно, когато видяха, че не го правеше, направо започнаха дръзко и предумишлено да го мамят. 


Но когато му съобщи плановете си и му каза, че той ще трябва само да ликвидира бързо и тихо търговията си в Зелдвила и да се преселят в Шванау, където за Юкундус все ще се намери някаква работа, той пребледня и каза: — Това значи да се простя със свободата и с достойнството си!


Юстина от своя страна мразеше и презираше сиромашията като някакво зло, като нещо долно само по себе си щом естествено не се касаеше за чужди ней бедни хора, на които човек спокойно може да направи някое добро. Тя дори се занимаваше усърдно и редовно с благотворителност и често навестяваше бедните в колибите им. Но когато бедността проникнеше в нейната среда — у кръвни роднини или близки приятели, — тя изпитваше някакво дълбоко отвращение и бягаше от нея като от чума. 


С унила усмивка той продаде в края на краищата стария великан заедно със земята наоколо и получи няколко хиляди франка, които скъта грижливо. Човекът, който купи дървото, веднага нае десетина работници и цели осем дни те разчистваха и подкопаваха корените на стария дъб. Когато най-после всичко беше готово, за да повалят дървото, теглейки го с въжета, всичко живо от Зелдвила се стече на хълма да гледа; хиляди хора, запасени богато с ядене и пиене, се разположиха наоколо. Завързаха клоните на короната с дебели въжета, за които се наловиха дълги редици мъже, и по даден знак започнаха да теглят; дъбът обаче едва-едва се заклати и трябваше пак часове наред да освобождават и да режат мощните корени. През това време народът ядеше и пиеше — за зелдвилци това беше един прекрасен ден, изпълнен с възбуда и напрегнато очакване. 


Няколко минути дървото силно се люля и най-после в настъпилата гробна тишина дъбът се строполи с прекършени клони и бялата им дървесина блесна оголена. Народът нададе вик и веднага се струпа около огромния ствол. Стотици хора се закатериха нагоре по зеления клонак на короната, която лежеше в праха. Други пъплеха из дупката на коренището и ровеха из пръстта. Но не можаха да намерят нищо освен късче излято дебело стъкло, останало още от римско време, което беше толкова старо, че блестеше като седеф, и едно острие на стрела, разядено от ръжда. В същото време по един отдалечен път високо горе в планината бавно минаваше Юкундус заедно с близките си на път за Шванау. 


Юкундус също погледна нататък и този миг дъбът изчезна и на негово място остана само синьо небе. Сърцето му се сви от болка, сякаш той единствен беше виновен за това и сякаш носеше в себе си съвестта на велия си роден край. През цялата вечер и зелдвилци бяха по-скоро тъжни, отколкото весели, защото вече го нямаше нито дървото, нито Юкунди. 



image


сцена от германска екранизация на творбата от Шилер - Kabale und Liebe



От най-известните проповедници, подир които беше пътувала, за да слуша беседите им от амвона, тя беше разбрала, че положението на добрия дядо господ сега е твърде критично. Обаче към Христос най-прекрасния и съвършен човек, както го наричаха тези свещеници — тя хранеше по-скоро чувството на сестринска почит или екзалтирано приятелство, за него тя би избродирала най-хубавата възглавничка и най-разкошните пантофи, та достойно да служат за отмора на главата и краката му! Да, най-дълбоко вълнение я бе обхванало преди години, когато през време на едно пътуване видя онази прочута картина на Кореджо, която с магическа сила изобразява мъченическия лик на Христа върху кърпата на Вероника. Съзерцавайки мечтателно замръзналия израз на върховно страдание, тя беше въздъхнала дълбоко и търсейки веднага съчувствие, се бе усмихнала на мъжа си, който стоеше до нея; и днес още този миг бе един от най-свидните й спомени. Всичко това обаче съвсем не приличаше на страх от бога. 


Работниците го мамеха със свилата, която им даваше, като тъчаха коприната съвсем тънка и рядка и се оправдаваха с разни измислени предлози. Други успяваха да измислят търговски тайни от него и не след дълго сами се явяваха като опасни конкуренти. Въпреки всичките си решения той вярваше слепешката на посредниците и комисионерите и веднага одобряваше всичките им предложения още преди съдружниците му да бяха чули какво искат да кажат и да им дадат отговор. Тази липса на такт, която не бе присъща на характера му, сякаш все повече се задълбочаваше. Щом се заговореше за сделки, някакво неестествено затъпяване обхващаше душата му и размътваше мислите му. И не измина и половин година и на всички стана ясно, че подобно на някой скрит лалугер той незабелязано бе нанасял чувствителни щети, които се изразиха в загуби на предприятието, и това не остана скрито за никого. Когато Юстина забеляза, че чиновниците от фирмата, пък и чужди хора не гледаха вече на мъжа й като на светило, а го съжаляваха и му се присмиваха, разтревожена и загрижена, тя скришом си поплака — измъчваше я страх, че сама ще започне да го смята за нещастен и ограничен човек. А и това, което казаха баща й и братята й, когато се събраха да обсъдят положението на Юкундус, съвсем не беше от естество да повдигне духа и самочувствието й. И дори утешителните думи на майка й, че в такива фирми все пак можело да има и един недостатъчно ориентиран човек, стига иначе да е порядъчен, не можаха да я ободрят. 


Строгата сериозна догма неусетно бе изтикана настрани и принудена да защищава правото си на съществование, без това особено много да се отрази на външните форми на богослужението. Старите псалми, старите молитви, старите библейски текстове се тачеха както преди и само при особени случаи свръхестественото се тълкуваше по човешки; иначе Христос си оставаше спасител и господ и вярата в единството и духовната същност на световното устройство, както и на безсмъртието на душата, не биваше да се разколебава. Теологията се считаше все още за точна, завършена наука, дори и тогава, когато нейните представители отдавна вече тайничко възприемаха всевъзможни съмнителни възгледи, считаха благия дядо господ за обикновен, добър човек и въздишайки скрито, си мислеха, че това може да тури край и на собствения им авторитет. При това те гледаха с презрение на по-раншните просветители и рационалисти, които със смелостта си и в безкръвната революция все пак бяха подготвили сегашното време; самодоволно се присмиваха на еснафите, които се мъчеха да обясняват всички чудеса, макар че и те самите приемаха като изключение едно или друго чудо и го считаха наполовина за естествено, наполовина за свръхестествено. 


Именно все по-голямото разпространение на растящата сила на свободолюбивото течение подхранваше у духовниците желанието за по-здраво сплотяване и по-добра организация, както и стремежа към господство; а този стремеж доведе същевременно до все по-ясен израз на онова, което в същност те изповядваха и мислеха. От друга страна обаче, това беше и времето, когато физиците направиха редица забележителни опити и открития и когато у хората се засили склонността да смятат, че непременно трябва да разбират всичко, което виждат, и някак естествено да вадят от частните случаи заключения за общите правила, често обаче не и тогава, когато беше най-необходимо. Новите философи, които окачваха клишетата си като стари шапки от един гвоздей на друг, разпространяваха злобни и дръзки празнословия и хората се считаха задължени да повтарят техните мнения и мъдрости. Онези измежду свещениците, които бяха по-скромни и тихи, си мислеха, че не е от особено значение дали има повече или по-малко неясноти в богословието и си седяха разумно и кротко на спечелените позиции и воюваха само срещу старите врагове и потисници. Другите пък за нищо на света не искаха хората да ги смятат, че са изостанали, и си придаваха вид, че знаят всичко и че стоят начело на всичко. Те се въоръжиха с тежки оръжия и насядаха по крайните клони на дървото, откъдето някой ден сигурно щяха да се сгромолясат с трясък. Свещеникът от Шванау се беше присъединил към тази група, защото и нему беше невъзможно да живее в конфликт с духа и просветата на времето, както той ги разбираше. 


Затова трябвало да се съгласим с науката — проповядваше той, — че не можело един бог-личност да направлява целия свят и поради това не можело да се приеме и теологията. Но там, където свършвала науката, започвали вярата и познанието на смътното и необяснимото, които единствено можели да запълнят душата, и това запълване била именно религията, която — както по-рано, така и сега — трябвало да бъде направлявана, а направляването на религията представлявали именно теологията, духовенството и черквата. Следователно божието слово било безсмъртно и свято, а неговото направляване — свещено и благословено.

 

Колко хубаво, колко вярно и проникновено говори той! Тогава обаче той отново подканваше богомолците да се откажат от всяка дребнавост и да се обрекат на мисълта за безсмъртието, като придадат святост на всичко, което вършат. Наистина трябвало да се признае на науката, че личното, по-нататъшното съществование на всяка душа вероятно е било само мечта на миналото. И ако някой все пак искал и чувствувал нужда да се надява на безсмъртието, никой нямало да му отнеме тази надежда; впрочем безсмъртието било вече тук — сега и във всеки миг. То се състояло в непрестанните действия, извършвани от едно вдишване до друго, и в тях се криела гаранцията за вечното безсмъртие. От неговите думи останалата неомъжена старица можеше да извади заключение, че ние продължаваме да живеем в нашите деца и внуци; бедният по дух се утешаваше, че мислите и делата му ще пребъдат навеки; онзи, който често се измъчваше от крайна пестеливост и скъперничество, се радваше, че нито един атом от тялото му няма в същност да се загуби, а достойно ще участвува във вечно променящ се вид в кръговрата на природата и щедро ще допринася за поникването на хиляди нови кълнове. 


Накрая проповедникът украсяваше по най-прекрасен начин сградата на своята проповед с хиляди стихчета и картини, взети от поетите на всички времена и народи — нещо невиждано и нечувано дотогава, и тя заприлича на стаичка на митничар, който е облепил четирите си голи стени с изрезки и илюстрации, с фирмени бланки и винетки на полици от всички краища на света, а пред прозореца си е поставил статуйка на капуцинер, който слага и сваля качулката си. 


Юстина веднага бе спечелена за тази кауза. За да заглади колкото е възможно повече равнодушното отношение на мъжа си към черквата, тя се бе предала от все сърце на чудноватото реформаторско дело и участвуваше усърдно не само със собствените си богати дарения, но беше и измежду първите, които събираха волни пожертвувания за черквата. 


Накрая изхвърлиха потирите за причастие от бял явор, белите излъскани блюда за нафора и калаените кани за вино и при всяко семейно тържество богатите семейства подаряваха сребърни потири, блюда и кани за вино. Това ставаше главно по настояване на Юстина, която вътрешно се гордееше на богатството си и обичаше разкоша, без да съзнава, че по този начин помага на новата черква да натрупа едно порядъчно старо съкровище, което с всеки ден все повече ще започне да се увеличава и да измъква десятък от нивите и лозята и от всяка работна ръка — защото празната дарохранителница може да побере повече от пълната. Сега вече в черквата бяха представени всички изкуства — застъпена беше дори и скулптурата с няколко боядисани гипсови фигури. Липсваше само музиката, за която набързо се погрижиха. Тъй като нямаше събрани още достатъчно средства, за да купят орган, някой подари една раздрънкана латерна, която бучеше като тромпет; един смесен хор започна да разучава на бърза ръка стари католически черковни песни, които за по-голяма тържественост, пък понеже и без това никой не разбираше старинните думи, се пееха на латински. Разделиха хора на различни групи, привлякоха и обучиха деца, а под формата на една литургия, която трябваше да обнови и съживи черковната служба, поставиха само за опит една истинска малка драма, която с течение на времето лесно можеше да се развие в някое пищно представление на средновековна мистерия. Ала всичко създадено щеше да бъде безполезно, ако не се приложеше и една благотворна строга дисциплина. Свещеникът държеше непременно да има много хора в храма и затова беше настръхнал срещу всички, които не идваха на черква. Така той насочи копието си преди всичко към ония, които се държаха настрани и дръзваха да знаят сами онова, което той възвестяваше от амвона. 


— Не йезуитите и суеверните — крещеше той с пълен глас от амвона — са сега най-опасните враг на черквата, а равнодушните и хладните, които със своята самоуверена надменност, със своето жалко полузнание си мислят, че могат да минат без нашата черква и религиозна общност, презират нашите поучения и проникнати от недостоен светски дух, се стремят само към земното, към материалните си интереси и наслади. Защо не виждаме между нас тогова или оногова, когато сплотени в нашия храм се мъчим да се издигнем над преходното и търсим да намерим божественото и нетленното? Защото сега, когато след стогодишна борба ние освободихме черквата от сковаващата я броня на догмите, тези хора си мислят, че няма вече в какво да вярват, от какво да се боят, на какво да се надяват и че няма нещо, което те не могат да кажат по-добре от който и да е свещеник! Защото те не знаят, че всяка вяра, минала и сегашна, и всички познания за божествените неща образуват само една свързана, голяма и дълбока наука, която продължава да съществува и трябва да бъде насочвана от ония, които са я изучавали и я разбират. И най-после, защото те не знаят, че в горчивия час на смъртта ще жадуват за нашата подкрепа и ще се нуждаят от тайнствената утеха на дарохранителницата! Но те все още са заслепени от себелюбие и високомерие. 


Но не възкресението на плътта имам аз пред вид, а възкресението на духа, вечния великден на сърцето! Но какво ги интересува тях всичко това! Никаква благословия не ги съпътствува, душата им е огорчена и яд ги обзема към нас, който се радваме на нашите победи, на делото на нашия бог Исус Христос и се веселим около великденското агне сега и во всеки веков. 


Щом проповедникът завършеше тези благозвучни слова, нерядко с бликнали искрени сълзи в очи, сам трогнат от собствените си брътвежи, слушателите му се струпваха около него на излизане от черква и с благодарност му стискаха ръцете. 


сега пак можели да служат на черквата и да бъдат добри християни, без някой да ги счита за ограничени и изостанали. 


Между набедените в равнодушие и безразличие беше и Юкундус. Той не беше враждебно настроен към новата черква и не искаше с нищо да й попречи, защото знаеше много добре, че на този свят всяко нещо трябва да си мине по реда. Но със своята наивна любов към истината той не можеше да се преструва, че е привърженик на тази — поне за разумните мъже — престорена набожност и без много приказки и шум той се възползува от правото си на лична свобода. В това отношение Юкундус се показа твърде упорит, защото това бе почти едничката област, в която свободата му не бе ограничена нито от любовта, нито от грижите.


свещеникът ненавиждаше Юкундус и го нападаше в проповедите си. Някои от новите свещеници бяха възприели един лош навик от старите: от амвона — откъдето само те имаха право да говорят и никой не биваше да им противоречи — те си позволяваха да казват неща, които лично ги засягат, и по своя воля да порицават и обвиняват когото си искат. Юкундус обаче не знаеше нищо за това, защото не даваше много ухо на хорските приказки и не търсеше да открие смисъла на неясните намеци. 


— Аз не споделям вашето мнение, че религията е създала изкуството. По-скоро мисля, че изкуството е съществувало само за себе си открай време, че то именно е водило известно време вярата по своя път и я е тласкало напред. Свещеникът цял се изчерви; в кръга на най-близките си привърженици той не търпеше такива възражения и затова каза: — Нека не навлизаме много дълбоко в този въпрос. Не само в едно отношение вие сте лаик, иначе сигурно щеше да ви е известно, че днес ние, теолозите, сме включили в нашата богословска наука няколко области на познанието, които по-рано не спадаха към нея, а на хора като вас липсва всяко разбиране по тези въпроси. Юкундус отвърна малко грубо: — Може би вие, теолозите, чувствувате такава нужда. Но аз не смятам, че с това вашата теология е придобила характера на жива наука, както и някогашната кабалистика, алхимия и астрология не могат да бъдат наречени науки! Дълбоко засегнат и обиден от тези думи, свещеникът извика: — Омразата към нас ви прави сляп и ви кара да говорите безсмислици. Но достатъчно, ние сме се издигнали над вас и над подобните вам, а вие, заслепени от надменността си, ще разбиете глави в нашата здрава крепост! — Винаги сте готов да минете в крайност! — каза Юкундус, който през това време съвсем се бе успокоил. — Ние не сме се юрнали да разбиваме никакви стени! И въобще не става дума нито за омраза, нито за гняв! Касае се просто за това, че ние не бива да създаваме все нови катедри за неща, на които никой никого не може да научи, ако иска да бъде правдив и честен


последно време тя беше намерила почти единствената опора, единствен лек срещу тайната мъка, която я гнетеше, а сега мъжът й се бе разбунтувал открито срещу тази черква. Защото в сравнение със свещеника тя го смяташе за непросветен, за невежа и несретник. 

 

Юкундус пристигна в столицата на кантона и тук главната му грижа беше да гледа майка си, която се разболя от тревоги и грижи. Но клетата жена не можа вече да се оправи и скоро се помина, защото бе загубила всякаква надежда, че щастието ще се усмихне отново на сина й, пък и не можеше да го упрекне в нищо, тъй като сама не бе успяла в живота. Когато се връщаше от погребението й, той срещна един офицер, с когото се познаваше добре, но не го бе виждал от дълго време. Офицерът го попита как живее сега и след като Юкундус му довери някои неща, които все пак можеше да сподели с чужд човек, военният веднага му каза, че търсел тъкмо някои като него, за да заеме едно свободно място в неговата голяма търговска и предприемаческа фирма. Трябвал му спокоен човек, в когото да има доверие, човек, който ще изпълнява бързо и точно задълженията си, няма да се мае много, ще бъде винаги нащрек и главно няма да върши сделки за собствена сметка. Юкундус се споразумя с военния, прие веднага предложената му служба и още от самото начало всичко тръгна добре. Работата му беше от такова естество, че нямаше нужда нито сам да мами и лъже хората, нито пък да вярва на лъжите на другите. Не беше необходимо да бъде прекалено взискателен или да подбива цените, да се пазари, да надхитрява другите или сам да се пази от техните хитрувания. И когато се отърси постепенно от неувереността си, сякаш завеса падна от очите му и той отново си възвърна способността да разбира и работи с хората. Така дните му течаха сериозни и тихи, без ни най-малка радост да разведрява лицето му. 


Ревностната сган от лъжци приличаше на обикновена селска клюкарка, която с чувството си за хумор смята за естествено всеки да чуе това, което му се ще да вярва, а оклеветените да не вземат твърде надълбоко шегите й. 

 
image

Elsa Hosk

……

 

Според една легенда по времето, когато Атила се появил с хуните си близо до Аугсбург, край града живеела една вещица, пропъдена там поради отвратителната си грозота. Тъкмо когато безчетната войска се готвела да премине реката Лех, насреща й, съвсем гола, излязла сама-саменичка вещицата, яхнала мършава дръглива кранта, и изревала: — Пръждосай се оттук, Атила! Обзети от ужас, Атила и цялата му войска тозчас се обърнали и ударили в бяг. Така отритнатата от всички вещица спасила града и получила за награда хубава нова риза. 


КЛИПОВЕТЕ

1 - особено Том Холанд как НЕ УСПЯВА СЛЕД 11.00,но накрая УСПЯВА СЛЕД 11.10

2 - точно СЛЕД 1.46 - номера с ябълката








Гласувай:
10



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4620848
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031