Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.02 10:49 - АНИ ВОТЕ - Гласът на света - литература
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 1695 Коментари: 0 Гласове:
16

Последна промяна: 02.02 11:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Особено драматични втора част и финал

КОМЕНТАРИТЕ ОТ ПОЛОВИН ГОДИНА СЪМ ЗАТВОРИЛ

Винаги е мъчително да гледаш човек, когото си обичал, обзет от такава вихрена страст - Воте


image

една датчанка от deviantart
 

Дъждът валеше неспирно, ала граф Еберхард не го усещаше. Мундирът му беше съвсем мокър. Той вървеше бавно и замислено през старото гробище, безлюдно и тихо в дъждовната ноемврийска вечер. Скоро стигна изхода. В малката уличка, която излизаше на площада на новия пазар, мъждукаше една-единствена мътна светлина. „Чуй — не беше ли това вик за помощ?“ Офицерът ускори крачките си. — Пуснете ме! — извика един повелителен глас, ала в него се долавяше тайният страх. — Ще те пусна, хубавице — изсмя се в отговор един груб мъжки глас, — ала най-напред ще ми подариш една целувка. Инак не може! В тишината отново екна вик за помощ и в същия миг Еберхард дотича. Той дръпна със силната си ръка пияния мъж, който бе прегърнал едно видимо младо, разтреперано момиче. 

 

Момичето, което капитанът току-що бе избавил от опасност, се беше опряло до високата стара черковна врата и обгърнало с треперещи ръце големия каменен кръст, който се възправяше призрачно встрани до вратата. 

 

— Оня пияница може отново да се върне. — Не, благодаря — отказа момичето. — Мястото наистина не е опасно. Аз съм минавала безброй пъти посред нощ тука и никога нищо не ми се е случвало. Днес може би сама бях виновна за това премеждие. Тичах, защото исках да се върна бързо при болната си майка, за която бях отишла да повикам лекар. Сигурно това е насърчило пияния, той ме е сметнал за страхлива. Благодаря ви още веднъж, господине. Тя кимна леко, ала извънредно достолепно с глава, мина пред граф Бартенщайн, преди още той да успее да й отговори и изчезна в тъмнината. Той стоеше и гледаше втренчено подир стройното момиче, което тръгна по пътя, по който беше дошъл той. Виждаше само слабо очертанията на фигурата й, която изчезна в една малка сива къща в началото на Новата улица. „Дали живее там?“ — помисли Еберхард. Спомни си тесните нежни ръце на момичето, което живееше там, в сивата къща — една бедняшка къща — и го обзе желанието да може и той един ден да нарече свое едно малко тихо кътче. Колко богато беше бедното момиче в сравнение с него! То имаше родина… родина и майка.

 

— Не намираш ли — запита тя кротко, — че понякога сме твърде строги към Грета? Какво да се прави, тя не може да стане такава, каквато я искаме ние. — За това е виновно само безделието. Като започне да работи, тия глупави мисли ще изветреят. Ето защо не се колебах дълго и я наредих у Вартеманови. Ще видим, кой управлява тук, Грета ли, или аз. 

 

— Виж, това се дължи може би на многото приказки, които толкова обичам да чета. В тях винаги се говори за някое бедно момиче, което после се оказва принцеса, и често, когато седя сама в здрача и всички камбани на черквата започнат да звънят, аз си мечтая за разни хубави, глупави неща, за каквито се пише в книгите, и всеки път си мисля, че ако не съм твое дете, бих била някоя госпожица от благородно семейство. — А защо не и принцеса? — отвърна със суров глас майката. — На, виждаш ли, докъде довежда постоянното четене на книги! Само ти размътват главата.

 

Тя си спомни един слънчево златен следобед. Халфдан Ериксон и тя бяха съвсем сами в ателието оттатък, наредено от татко за художника, за да направи в него портрет на Андреа, който по-късно възбуди необикновено удивление на всички художествени изложби. Както винаги, мама беше заспала сладко, по време на отегчителния сеанс. Художникът се бе приближил към Андреа, която седеше в едно кресло с висока облегалка, за да разучи по-добре играта на светлината и сенките върху портрета. И неочаквано, когато той беше се навел съвсем близо над лицето й, нейните очи бяха погледнали, макар и само за миг, дълбоко в неговите, пълни с пламенна страст. Тогава той бе притиснал устните си към очите й и безкрайно блаженство бе заляло сърцето й.

 

Спомни си неуловимата усмивка, с която той после се бе сбогувал. Сякаш презрение трепкаше около сериозната му уста, и широкия врат, който носеше благородната му глава, беше превит сякаш от тежък товар. Тържествувание бе изпълнило тогава душата й. „Той те обича“ — бе възликувала тя. „Той страда“ — бе почувствала тя с блаженство и една неизказана победна радост бе разширила гърдите й. 

 

Той можеше, той трябваше да я обича, но тя — тя владееше чувствата си, тя ги разпределяше според угодата си, тя не беше заставена да вземе този, когото обичаше и комуто в един час на слабост беше издала, че е близък на сърцето й. Жена на художник? Смешна мисъл! Парите, луксът, който я ограждаше, не я радваха; защото тя всякога се виждаше нежелана в най-висшите кръгове, към които цялото й същество трескаво се стремеше. Не беше ли тогава правилно, че тя избра единствения изход, който отстраняваше препятствията по нейния път към лъчезарното слънце? Само така тя можеше да излезе от тесните граници на родителския дом и да влезе в по-висшите кръгове, да се изкачи до висините на живота. Тя подаде безусловно ръка на мъжа, който й предлагаше графска корона. Художникът с обикновено гражданско име, излязъл като нея от същата среда, не можеше да бъде взет предвид в нейните планове за бъдещето. 

 

— Идете, графиньо — поде отново той, — идете в пъстроцветния и шумен свят. Онова, което се случи тук, което бе изживяно тук, ще бъде забравено. Тук беше светая светих на един човек. Храмът е разрушен, олтарът е сринат и не е останало нищо, освен едно клето, безразсъдно светско дете, до което не стига и диханието на душата ми, защото аз… — той се запъна и после продължи с мъка, — … защото аз го презирам… Той се поклони студено, после излезе и младата жена остана сама в широкото ателие, сред цъфналите пролетни цветя в големите вази. 

 

Хубави бяха тия ръце, ръцете на майка му. Ото фон Волфсег си спомни за миг, че тия ръце винаги му са се притичвали на помощ, ала тутакси се надсмя сам на себе си и каза угрижено: — Чудя се, как може да изтърпи толкова време в тази страшна самота. Та тук е отегчително до смърт! Само да не направя някоя глупост! Високата стройна жена, чийто коси бяха още светлоруси, погледна укорително сина си със своите студени сини очи, ала по-старият мъж, седнал малко по-надалеч в едно плетено кресло и вдълбочен във вестника си, вдигна глава и рече: — Много бърз си в мнението си, Ото. Ти още не познаваш онова чувство на щастие, да имаш някъде едно мирно кътче, в което да се скриеш от шума на света, на който ти си безволен роб. 

 

Тя трябваше да продължи своя живот в тая задушаваща теснота. Тя не можеше и не биваше да разперва крилата си, беше окована от дълга, от жестокия дълг към тази, която й бе дарила живот. Тина застана на брега на реката. Червените покриви на селото отсреща блестяха в слънчевото злато, майската зеленина се люлееше като нежен булчински воал. Изведнъж на Тина се стори, че долавя някакъв вик. Тя погледна плахо над сините вълни. Там силно се клатеше една лодка, а в лодката стояха прави малкият Паул Вартеман и още едно момче. Двамата се бореха. — Паул, седни! — извика Тина смъртно уплашена, ала вече беше твърде късно. Чу се силен вик, лодката се обърна и момчетата изчезнаха във водата. Ала не, едното отново се появи и се спаси в лодката. Но Паул, къде беше Паул? Тина изтръпна. Без да мисли, тя нагази във водата, за да изтръгне Паул от вълните. Водата стигна до коленете й, когато внезапно тя почувствува, че я дърпа силна ръка. Един мъж, когото веднъж вече бе виждала, който и по-рано я беше спасил от опасност — тогава, край старото гробище — този същият мъж и сега я дръпна назад. И този мъж се хвърли пред очите й във водата. Той стигна бързо до мястото, където бе потънал Паул. Тина бе паднала на колене върху мократа глинеста земя. Затаила дъх, тя следеше всяко движение на спасителя. Времето минаваше бавно… мъчително бавно… най-сетне той се появи с детето на ръце. Тя извика радостно и горещи сълзи се отрониха от очите й. После се помъчи заедно с непознатия да свестят Паул, който лежеше със затворени очи. Викаше го по име, търкаше студените му ръчички. — Мъртъв ли е? — запита тя плахо офицера. — Не, не, глътнал е само малко повече вода. 

 

— Не можех да се откъсна от тази картина. Представете си, графиньо: в най-дълбока горска самота, край един бистър извор седи млада жена, покрита само с един лек воал. Златните коси се спускат надолу и падат върху тревата, изпъстрена с цветя. Струваше ми се, че бих могъл да докосна щастието, сънната сладост на светата самота, в която трепкаха слънчевите лъчи. Сякаш това беше свещен, чист храм, в който човек би могъл да коленичи и да се моли. Стоях очарован, изпълнен с набожно смирение, когато погледът ми потъна в очите на хубавата жена, чието сладко лице беше вдигнато, сякаш питаше нещо… И като проследим нейния поглед, устремен с копнеж в далечината, където в бясна оргия мъже и жени се носят, обзети от шеметна страст, в кипежа на живота, побиват ни тръпки. Ние разбираме, че недокоснатата прекрасна жена ще напусне своя тих, щастлив кът и ще потъне там, във вихъра на живота. „Гласът на света“ е кръстил художникът своята картина и тия думи пронизват душата ни като безумен вик на отчаяние. Един от най-великите е този, графиньо, който е могъл да предаде това, който е могъл да създаде цял един свят от скръб, сласт, копнеж и леката сянка на скорошна разруха върху това женско лице… Тъмен облак забули очите на Андреа, нозете й станаха тежки като олово. — Забележителното е, графиньо — продължи принц Хоенщайн, — че хубавата жена на картината има вашето лице, очи със златен блясък, като вашите. Непременно вижте тази картина преди тя да е поела своя победен ход по света. 

 

— Ти си забравила — продължи хладно той, като ходеше бавно напред-назад по белия килим, — че съм загубил правото на свободно самоопределение дотолкова, доколкото съществуванието на детето ми налага задължения, които аз не бих желал да накърня. — Детето, все детето! Та какво съм аз, щом това малко, глупаво създание е толкова важно? 

 

— Защо ти въобще се ожени за мене? — Защото страдах от същата слабост, от същата стръв, от която страдаш и ти! Аз исках да изпитам всички радости на живота и ти, и твоите пари трябваше да ми помогнете. Бог мие свидетел, че бях решил честно да те обичам, да направя живота ти честит, Андреа. Аз жадувах за щастието на света, представях си скромното съществувание като нещо страшно, треперех пред немотията и лишенията. 

 

Взех те за жена. Сега имах всичко, което животът можеше да ми даде, ала когато допрях стакана до устните, разбрах с ужас, че жаждата ми е угаснала и питието, което пиех, ми се стори блудкаво… — Ти си наистина похвално честен и похвално груб, като ми признаваш без заобикалки, защо си ме взел за жена. — А ти, Андреа, защо ме взе ти? Любов ли бе това, което те тласна към мене? Не, ти искаше да блестиш, да бъдеш чествувана, да ти се възхищават, и името ми, положението ми трябваше да ти помогнат за това. Няма какво да се укоряваме взаимно. Андреа хвърли тъмен, гневен поглед към неподвижното лице на мъжа си.

 

— Какъв беше нашият баща? — запита почти повелително Тина старата жена, която с мъка се изправи и закуца из стаята. — Какъв беше ли? Лош, казах ти. Не исках никога да ви говоря за него, защото все пак той беше ваш баща и мой мъж, ала сега, когато виждам, че Грета е тръгнала по стъпките му, трябва да ви го кажа. Той ме мамеше, не се връщаше по цели нощи. Аз работех ден и нощ, а той пръскаше спечеленото в гуляи. Беше музикант. Да пази Бог от такъв занаят! По цял ден свиреше на цигулката вкъщи за нищо, а вечер тръгваше из кръчмите и каквото изкарваше, даваше го веднага за пиене. Не, то бе кучешки живот, по-лош от този след него, макар да трябваше толкова да се мъча за вашата прехрана. Тина изхлипа тихо — тъй болно стана внезапно на сърцето й. Тя бе стояла често пред портрета на бащата, укорявайки се, че не чувствува никаква жал към този, когото не помнеше, а сега жестоките думи на майката угасиха и последната искра любов в сърцето й. 

 

— Какво хленчиш сега? Рамлер и без това не беше твой баща! Бъди разумна, Тина. — Не беше мой баща? Младото момиче погледна с широко разтворени очи смутеното лице на старата жена, която, уплашена от това, че неволно се беше издала, се отпусна безпаметна на един стол. — Кой, кой тогава бе мой баща? — извика високо и развълнувано Тина. — Майко, имай милост, кой бе мой баща? Госпожа Рамлер погледна уплашено възбуденото дете. Хубава попара бе надробила! С една-едничка, необмислена дума бе издала пазената цели двадесет години тайна; тайна, която беше длъжна да пази. — Бъди разумна, Тина — рече тя и помилва с грубата си ръка косите й. — Виж, аз не исках да го кажа, ала отец Мюлензифен, с когото говорих за това, бе на мнение, че все пак ти трябва да го узнаеш, когато се омъжиш. А пък на, изпуснах се по-рано… Момичето обгърна трескаво коленете на майка си: — Не ме измъчвай, майко — изстена тя, — кажи ми всичко! 

 

— Аз бях младо, миловидно, винаги весело момиче, когато за пръв път срещнах Паул Рамлер. Той съвсем ми завъртя главата, и аз, която бях научена да се трудя здравата, не се замислих много; взех го, макар да знаех, че той беше страшен хайта. Надявах се, че ще се поправи като се оженим, ала жестоко се излъгах. Той не само не се поправи, но стана още по-лош. Лудориите му нямаха край и каквото аз припечелвах, той, ми го вземаше, за да го прахоса с чужди жени. Когато пък си беше у дома той винаги беше весел, смееше се непрекъснато, ласкаеше ме, и аз, глупавата овца, всеки път забравях, колко лош беше той. Така, лека-полека, животът с моя мъж стана непоносим. Един ден, както си седя тук, сама и тъжна… тъкмо биеха камбаните преди Възкресение… стори ми се, че вратата се отваря, ала както бях умислена, аз и не вдигнах глава да видя. После изведнъж сякаш чух детски плач. Какво ли е пък това сега, помислих си аз. И като вдигам очи, виждам на прага една кошница, и от нея се носи скимтене. Вдигам капака; в кошницата лежеше едно дете, хубаво, малко дете. Изваждам го от кошницата и го вземам на ръце. И то започва да се смее и посяга с ръчичките си към носа ми. Какво да ти кажа, Тина? Бог ми прати детето. Аз ту плача, ту се смея, после претърсвам кошницата. Намирам едно писмо и пари, много пари за люде, бедни като нас; хиляда талера. И в писмото пишеше, че детето няма ни баща, ни майка, и Бог щял да награди тия, които го отгледат. 

 

— И ти ме задържа, майко, ти не ме даде на други коравосърдечни хора, ти закриляше детинството ми, даде ми обич и слънчева светлина, остави ме да се изуча, направи живота ми радостен и лек, ти, най-добра от всички майки! Майка Рамлер скръсти като за молитва ръце над главата на Тина и от очите й се отрониха едри сълзи. — Това е най-хубавата ми награда, Тина. Сега знаеш, защо толкова настоявах да учиш. Не исках да ти затварям пътя, ако един ден срещнеш някого от тия, които те бяха отблъснали; исках да направя всичко за тебе с парите, които успях да скрия от мъжа си. Той нямаше нищо против, защото се надяваше, че ще успее да пипне парите, ала аз се заклех, че те ще останат твои, за да се изучиш с тях. Така, сега знаеш, защо Грета не продължи учението си, и защо вие двете сте толкова различни. — Ала ти пак оставаш моя майка — изрида Тина. — Ти си ме гледала, закриляла, напътвала към добро… Благодаря ти, благодаря ти от все сърце… — И тя целуна смирено набръчканите ръце на старата жена. 

 

Госпожа Рамлер изтри плахо едрите сълзи в очите си, после подаде на Тина един пожълтял лист. Със замрежени от сълзи очи девойката прочете писаните от несигурна ръка редове: „Който прибере в името Божие това дете, него ще съпровожда благословията на една умираща майка. То е кръстено и се нарича Тина.“ — И ти никога не научи нищо, майко? Никой ли не е питал за мене оттогава? Госпожа Рамлер наведе за миг очи към земята. Да издаде ли, кой бе оставил кошницата с детето в стаята й? Не, това би значило да разбуди желания и надежди, които никога не биха се сбъднали. Заради Тина реши да мълчи. — Не! Само старият Розенбаум се отбиваше често да те види. — После продължи несигурно: — Да кажем ли това на Грета и на доктора? — Не, майко, нека остане така, както беше. Не искам да бъда нищо друго, освен твое дете. Сякаш слънце огря строгото лице на старата жена и в сините очи се разискри свята, пожертвувателна любов. 

 

— Върви! — каза спокойно старата жена. — Върви и да не си посмяла да прекрачиш отново честния праг на старата си майка. Твоят позор не бива да стои повече в този дом. Можеш да изпратиш да ти вземат нещата — продължи тя тихо. — Ако тази вечер се повлечеш с оная банда благородници, ти ще престанеш да бъдеш мое дете. Избирай: или Банско езеро и театър, или тук, при старата си майка! — Майко! — извика умолително Тина и вдигна ръце пред сестра си. — Върви — повтори майката. — Върви, ако можеш! Грета се изсмя високо, завъртя се на тока си, и без да хвърли и един поглед към старата си, съкрушена майка, излезе от стаята. Стъпките й скоро заглъхнаха по стълбата. В стаята беше съвсем тихо 

 

Тя сплете уморено ръце. А сега и тя създаваше грижи на майка си. Не, въпреки всичко тя не можеше да стане жена на Рьопер. Безброй пъти бе започвала да му пише, да го моли да й върне думата, която необмислено му бе дала, ала винаги бе скъсвала писмата. Тя виждаше мислено неговите критични сини очи, отправени тъй странно насмешливо и тъй презрително към нея и несломимата воля в неговото външно тъй спокойно лице. 


image

Cinzia Monreale

Колко хубав беше светът! А тя беше малодушна и отчаяна. Не, трябваше да се бори смело, да се бори за своето и на близките си щастие! Тя вдигна самоуверено глава. Слънцето хвърляше студения си пламък върху къдрите й. Тя не забеляза, че до нея беше застанал един мъж, който изучаваше всяка линия на нежното й лице и сините жилки, които прозираха през кожата й. После очите му последваха погледа й унесен в копнеж над смълчаните гори, и когато видя, че очите й гонеха появилото се в далечината Мюгелско езеро, той рече тихо: — Скоро ще стигнем. Тина се обърна уплашено. — Господин графе! — извика леко тя, отстъпвайки крачка назад. Върху страните й се разля огнена руменина. — Простете, не ви видях. Отдавна ли сте на парахода? — Не — отвърна с лека усмивка граф Еберхард фон Бартенщайн. — Качих се в Садова, ала не смеех да ви заговоря, защото забелязах, че бяхте всецяло заета със собствените си мисли. 

 

Параходът спря. Без да поеме подадената й от графа ръка, Тина стъпи леко на мостчето. — Пътищата ни се разделят тук — рече тя, след като бяха повървели няколко минути заедно, — аз ще мина през гората, а вие сигурно ще изберете по-прекия за вас път край езерото. — Ако позволите, ще ви придружа първо до Волфсег. Ще стане твърде късно, докато стигнете, а нощем в гората скитат разни нехранимайковци… Двамата тръгнаха бавно по мекия път. Тук-там между високите стволове на боровете се промъкваха бледите лъчи на залязващото слънце, откъм замъка проблясваше синьото езеро и навред край пътя цъфтяха диви рози. Граф Еберхард вървеше дълбоко замислен до Тина. Вечерта настъпи. Песните на птиците секнаха. Лекокрили пролетни пеперуди си вземаха сбогом с цветята. Гората сякаш се унасяше в сън, зелените върхари шумоляха тихо. От време на време далече зад дърветата се появяваше бяло платно. То се носеше гордо по тихите води на езерото, над които вече се спускаше вечерният здрач. — Никога не съм мислил, че нашата стара, песъчлива Бранденбургска степ е толкова хубава — поднови Еберхард отново разговора, гледайки със светнали очи в далечината, — а особено Фалкенхаген е станал тъй скъп на сърцето ми, откакто го стопанисвам сам. Трябва да дойдете някой път, госпожице Рамлер, и да видите новите лехи. Защо всъщност не придружавате баронесата, когато тя ни посещава? — Вие забравяте, господин графе, че баронесата определя, дали трябва да вземам участие в излетите и посещенията или не. Наистина твърде мила е вашата покана, ала аз не бих желала да се вмъквам излишно в един кръг, към който не принадлежа. Дъщерята на една перачка не подхожда за графския замък. 

 

Граф Еберхард поклати недоволно глава. — Вие имате навик, госпожице Рамлер, да ми разваляте всеки път радостта, която изпитвам от нашето приятелство… смея да го нарека така. Не разбирате ли, че за нас е меродавна само личната стойност на човека, а не положението, което случайно заема? Надявам се, че скоро ще дойдете. Жена ми сигурно ще се радва, а вие трябва да видите и малкия Гюнтер. Обещавате ли ми? Той й подаде свободно своята силна, загоряла от слънцето ръка и тя сложи доверчиво своята в нея. За миг техните ръце лежаха крепко една в друга и на двамата се стори, че тук се сключваше един съюз, който нищо не би могло да разруши. Ала внезапно ръката на Тина се отпусна безсилно надолу. Очите й се отправиха в смъртна уплаха към далечината. По горския път към тях идваше един мъж. Студено с надменен сарказъм, насмешливите сини очи на доктор Рьопер се впиха в уплашеното лице на Тина. — Познавате ли господина, който иде насам? — запита Бартенщайн, малко учуден въобще да срещне някого тук, на тихия горски път. — О, не е ли това младия човек, който тогава на Петдесетница, пое от ръцете ви мокрото момче? — продължи той. — Вярно, той е. — Вие имате право, господин графе — отвърна Тина. — Това е доктор Рьопер, моят годеник. Вероятно е искал да ме посети във Волфсег и понеже не ме е заварил там, дошъл е да ме пресрещне. — Вашият годеник? — Графът погледна разстроено пламналото в огън лице. — Простете! — рече той с поклон. — Не знаех. Честитя ви от сърце. Стори му се изведнъж, че пред очите му се надига тъмно море от мъгла и тъмна нощ забулва ухаещата гора. 

 

Тина мълчеше. Чак след известно време каза: — Помолих мама да ти съобщи, че не мога да стана твоя жена. Докторът се изсмя. — Да, майка ти изпълни твоето поръчение и сега аз зная защо. Ти искаш да бъдеш свободна за любовните си приключения с един женен мъж. Не те ли е срам? Тина го погледна уплашено. Ужасът, който се четеше в очите й, беше тъй искрен, че Рьопер тутакси се разкая за прекалените си подозрения. — Щом имаш това мнение за мене, Феликс, аз не мога да го променя — отвърна тихо Тина. — Мисли, каквото искаш, ала едно ще ти кажа; няма никога да стана твоя жена, защото не те обичам. Никога, чуваш ли, никога! — А защо тогава ми даде дума? — запита той със задавен глас. Обзе го страх, че ще изгуби хубавото създание, което желаеше с цялото си същество. — Защото бях самотна, изоставена, дълбоко злочеста; защото се надявах, че ще се успокоя в твоята любов, в твоето приятелство; защото търсех душа, която да ме обича и разбира. Исках да изляза от този кръг, границите, на който бяха тесни за мене. Търсейки пътя, аз се заблудих. Ето защо те моля да ме освободиш, умолявам те, Феликс, защото никога, никога не мога да бъда твоя! — Ще ми се закълнеш ли, че не обичаш този, който тъй гордо тръгна назад? Аз ще му искам сметка, задето тъй жестоко изтръгна от сърцето ми най-любимата ми на света. 

 

— Ти трепериш сигурно за скъпия живот на приятеля си? — изсмя се горчиво Рьопер. — Не се тревожи, ако ти прави удоволствие, той също би могъл да ме застреля. Животът ми и без това няма никаква цена за мене. — Не говори така, Феликс — замоли го кротко Тина и хвана ръката му, която леко стисна. — Ти не бива да бъдеш огорчен и наскърбен, защото, дори да те обичах, пътищата ни пак биха се разделили. — И мога ли да попитам, защо? — Защото никога не мога да стана жена на един честен мъж. Досега поне бях вярвала, че родителите ми, макар бедни и необразовани, все пак бяха честни и почтени хора. Ала от днес зная, че съм подхвърлено дете, което бедната, стара жена, наричана от мене майка, от състрадание е отгледала. Без баща, без майка, без име, без родина, аз съм самотна до смърт и още с мъчителния страх в сърцето, че тази, която досега наричах сестра, ще опозори побелялата си майка и мене. Грета се отвърна окончателно от майка си, за да последва измамните гласове, които я зоват навън, в пъстроцветието на живота, за да намери там гибелта си. Боя се, че тя е завинаги загубена…

 

Прости ми, че ти причинявам страдания, но другояче не мога. Сбогом! Доктор Рьопер изстена пресипнало и отблъсна подадената му ръка. — Не, никога! — извика той гневно. — Никога няма да те освободя. Ти си моя завинаги! Ти ми даде дума, ти ми принадлежиш и никой няма да те изтръгне от мене, никой! Разбираш ли, никой! Той я погледна с искрящи от гняв очи. — Върви си! — рече тя. Той се обърна рязко, без да се сбогува и се спусна назад по горския път, по който тя бе дошла с Бартенщайн. Тина застана за миг на едно място и погледна подире му, но после една облекчена въздишка разшири гърдите и. Тя неволно вдигна ръце нагоре към зелените листаци на дърветата, които красяха парка на замъка, и бавно влезе вътре. В тишината се разнесе пронизителният крясък на сокол, досущ дълга смъртна въздишка

 

Тихите домашни грижи на Сома той бе почувствувал благотворно и бе й въздал, на нея, която живееше тъй кротко примирено до него в русата си красота и отстраняваше всеки камък от пътя му, искрено уважение. Докато един ден нейната нежна сдържаност рухна и от студените, сини очи лумнаха безумните пламъци на страстта. Тогава, с няколко сухи думи, той й бе дал да разбере, че не може нито да дава, нито да взема любов, че завинаги ще остане самотен, и че тя трябва да се примири с това, ако не иска пътищата им да се разделят навеки. И тази страстна жена бе се укротила, той не бе имал вече основание да се оплаче от нея; ала цялото нейно сърце се бе обърнало сега към единствения й син, който един ден щеше да бъде негов наследник. 

 

На днешния обяд, на който графинята беше твърде разсеяна, но очарователно добра към нея, тя бе разговаряла живо с граф Бартенщайн за няколко нови книги, които бе чела и развълнуваното й сърце ставаше все по-спокойно при неговата обстойна и веща реч. 

 

В своята проста бяла рокля, с няколко бледи рози на колана, тя наподобяваше някакво приказно дете сред малко или повече блестящите тоалети, което случайно се е залутало в обществото на бляскавите униформи, на шумящата коприна и на искрящите диаманти. От нейните червеникави къдрици се излъчваше един почти твърд, металически блясък и високата, гъвкава снага се движеше тъй уверено и прелестно между групите от гости, че мнозина се питаха учудено, кое е това странно същество, което почти неотстъпно се движеше наред с домакинята и от време на време даваше нареждания на прислужниците. 

 

Малкият Гюнтер се протегна лениво върху скута на Тина и погледна усмихнато между дългите мигли на полузатворените си очички към нея. Тя се наведе и целуна сърдечно детето по нежните, малки устни, които й се усмихваха като ухаещи, нежни розови листца. През широките прозорци падаха последните отблясъци на слънцето. Те припламваха пурпурно върху последните рози в косите на Тина и изведнъж Еберхард почувствува неотразимо, че би трябвало да коленичи за молитва пред тази девойка, която бе взела тъй майчински топло присърце неговото клето, малко дете, неговия Гюнтер, който роден без любов — той чувствуваше това — щеше да остане завинаги сиротен в живота си. Той погледна умолително Тина, взе детето от ръцете й и го целуна по устата, върху която преди малко бяха лежали нейните топли устни. Никой от двамата не пророни дума. Еберхард излезе тихо навън 

 

Изпълнена от най-противоречиви чувства, Тина побягна в градината. Тя самата не знаеше, какво я бе разтърсило тъй дълбоко. Знаеше само, че мъжът, който преди малко бе излязъл тъй тихо от стаята, страдаше дълбоко и тежко. И тя имаше чувството, че трябва да пристъпи с топлота към него, да застане редом с него, тя, която вътрешно също беше тъй разкъсана и тъй се нуждаеше от утеха. 

 

— Така може би ни е орисано, Андреа, да загинем заедно. За живота ви аз не бях достатъчно добър, вие се присмяхте на мъжа, на бедния художник, който бе дръзнал да вдигне погледа си към вас. Гласът на света беше по-силен от гласа на сърцето. Робите на мигновението, евтините души там вън ви бяха по-скъпи от мене, защото аз нямах нищо, освен малко дарба и моята велика, чиста, пламенна любов. А какво ви даде светът за тази жертва? Нищо! Вие може би ще кажете, че на мене той даде славата на художник. За мене тази слава е жалка дрипа, защото онова, което днес предизвиква възхищения, утре ще бъде жертвувано за някоя друга мода и нашите венци ще увиснат разкъсани, лаврите ще се покрият с прах. Тъкмо вашата изневяра ме направи толкова велик, но в същото време и толкова злочест. Но ако сега ние умрем заедно, Андреа, то всичко ще бъде заличено. Ако вълните ни залеят, няма да има вече никакъв глас на света, който да ни примамва и изкушава и ние няма да го чуем, когато той ще се гаври с нас и ще ни съди… 

 

Тогава, ако ми е съдено да не живея повече, Тина, ще обичате ли детето ми и ще му разкажете ли някога за неговата майка, която е била дълбоко, дълбоко злочеста по собствена вина и която все пак го е обичала, макар да го е напуснала. — Госпожо графиньо, заклевам ви! — извика Тина, улавяйки поривисто треперещите ръце на бледната жена. — Заради детето вие трябва, длъжна сте да понасяте това, което наричате злочестина. То е ваш дълг към детето! — Не, детето, което родих без любов, е мой неумолим съдия. Аз нямам право да го отнемам от баща му, за да не се натоваря с една още по-голяма вина. Ще ми дадете ли това обещание, Тина? — Да, аз ще обичам Гюнтер като свое собствено дете, ако му е орисано да живее без майка. 

 

Халфдан погледна сериозно Еберхард в очите. Неговата едра снага се изпъна и в русите му, къдрави коси заигра един залутан слънчев лъч. — Аз не побягнах — отвърна той сдържано, натъртвайки тежко всяка отделна дума, — заради себе си, а заради твоята жена. Исках да й оставя време да провери, дали това, което се отрони от устните й в часа на опасността, когато ние бяхме се простили вече с живота, е било наистина свято желание на сърцето й. Не исках да вземам силом това, което беше мое право, то трябваше да ми бъде дадено доброволно, с твърда воля, без омаята на чувствата. И ето защо аз дойдох тук: да запитам в твое присъствие тази жена, кого ще избере? Дали мъжа със знатно име, който я води по висините на живота, смятани от света за такива, или простия художник, който в този миг не може да нарече нищо своя собственост, освен един скромен дом, малката своя слава, която всеки ден може да избледнее, и едно жадно за щастие сърце, което иска нейната любов. Тръгвайки редом с мене, тя трябва да се откаже и лиши от всичко, което досега е било съдържание на живота й. Не само от мъжа си, от родната земя и бащиния дом, не само от богатството и лукса, които са я обграждали досега, не, а и от детето, което е родено от една лъжа. Тя трябва да дойде при мене бедна, самотна, да вземе всичко от моята ръка, без да обръща поглед към заслепяващия блясък на света, който бе оковал душата й… Той бе изрекъл това с глас, който бе ставал все по-топъл и по-ласкав. Очите му отбягваха да погледнат жената, която застанала със сложени една върху друга ръце, не отместваше лъчистия си поглед от лицето му. 

 

Еберхард стоеше като вцепенен. Обезумели ли бяха и двамата? Неговата жена и неговият приятел, доверието му, в когото беше тъй силно? Сякаш вихрушка бушуваше в мозъка му. — Реши, Андреа — чу се отново гласът на Халфдан. — Той или аз? — Ти, ти! — изхлипа тя, спусна се поривисто към него и го заключи в прегръдката си. — Както се заклех в оня час на сигурна смърт, аз ще бъда твоя в живота и в смъртна, в бедност и нищета, навеки твоя!

 

Вдигнала големите си светнали очи към лицето на Халфдан, притиснала се крепко до неговите широки гърди, тя чакаше с блажена усмивка смъртта. Ръката на Халфдан мина с кротка ласка по русите коси на Андреа. 

 

Еберхард стоеше с извърнато настрана лице. — Ако искаш да се простиш с детето… — рече той колебливо. Тя вдигна кротко ръка. — Целия ден днес се прощавах с него… благодаря ти! То има сигурна закрила в бледоликата девойка, която аз обикнах, и която ти също ще обикнеш, както ми подсказва душата. А сега, Бог да те закриля, Еберхард! Днес за пръв път те обичам като приятел, като човек, който ми е близък и ми помага да изградя щастието си. Може би то ще бъде оскъдно или велико, не зная. Вземам го като милостив дар за един нов живот от твоята ръка… 

 

Еберхард не я възпря. В сърцето му нямаше нито капка гняв към мъжа, който беше негов приятел, а сега отвеждаше жена му, и когото той всъщност трябваше да убие. Не, той няма да изпълни и тази повеля на света, никоя вече занапред. Той бе дал достатъчно жертви на света. Слава Богу, това, което му беше най-скъпо, неговото дете, неговото единствено, сладко момче, тя му бе оставила. Той пристъпи към вратата на терасата и погледна навън, към спускащия се леко вечерен здрач. И видя Халфдан и Андреа, ръка за ръка, като две бездомни деца, отиващи през тихата Бранденбургска степ към неизвестността. Обзе го дълбоко вълнение. Той видя изведнъж нещо велико и свято в тази любов, която отначало бе му се сторила престъпна. Той сложи една върху друга ръцете си, вдигна ги като за молитва, и с влажни от сълзи очи промълви бавно: — Дано майката на Гюнтер намери щастието! Ненадейно до него застана Тина и го погледна с блуждаещи очи. „Какво е станало?“ — искаше да запита тя, ала думите останаха неизречени. Само очите й проследиха неговите и в аления здрач на вечерта тя видя сенките на един мъж и една жена, които вървяха бавно из степта към залязващото слънце. Болезнена усмивка трепна върху устните на Еберхард и улавяйки ръката на Тина, той каза тихо: — Там върви любовта, която не искаше да угасне, която ще победи нищетата и смъртта… Любовта, която е по-силна, по-властна от гласа на света… 


image

Anita Dark
 

Тина знае, че той ще се върне при нея и детето си. Баща й бе писал на графа за всичко, което се бе случило, и графът бе му отговорил: „Колкото и радостно да е това за вас, драги бароне, и колкото аз самият да се радвам, че Тина е вашето тъй дълго търсено дете, за мене обстоятелствата не се изменят с нищо. Моето отношение към вашата дъщеря е същото, каквото беше и към дъщерята на вдовицата Рамлер, и аз мога да кажа на Тина само едно: Обичай ме!“ Често и скрито целуваше Тина това писмо и чакаше копнееща завръщането на любимия човек. И един ден, когато слънцето залязваше и тя се разхождаше из ухаещия пролетен парк, той ненадейно се изправи пред нея. Със загоряло, смугло лице, със светнали от щастие очи, той я погледна дълбоко и разпери ръце. Тя безмълвно се остави на прегръдката му и той за пръв път целуна нейните топли устни. — Сега ти си моя — шепнеше той, — сега нищо вече не ще ме заблуди, сега гласът на света няма вече да ме измами. В твоята чиста любов аз намерих моя отдавна търсен роден кът… Граф Бартенщайн постъпи отново в своя полк в Берлин. Двамата с Тина бяха решили да си построят една малка, скромна вила на брега на прелестното Ванско езеро, а Фалкенхаген да остане собственост на Гюнтер. 

 

— Тихо! Не чуваш ли, сега се качва по втората стълба. Тя иде, все пак иде при старата си майка! Майка Рамлер внезапно се изправи и погледна втренчено към вратата. И ето, наистина едно бледо, облечено в черно момиче влезе в стаята, хвърли се пред старата жена, обгърна коленете й и изрида покъртително: — Майко! Мила, скъпа мамо! Тръпки минаха по старото лице и загрубялата от труд ръка на майката се докосна като благослов до склонената пред нея руса глава. — Мамо, прости ми! — ридаеше Грета. — Не искам нищо друго от тебе, освен едно кътче, в което да мога да умра! Майко, имай милост! Връщам се страшно виновна при тебе, за която нехаех и забравих, чиято любов стъпках с крака! Зная, не съм достойна за твоята любов, но нямам вече нищо, нищо на света, освен тебе… Прибери ме при себе си… — Както Господ Бог прощава на покаялия се грешник, така и аз съм ти простила отдавна — рече със задавен глас майката. — Майчиното сърце, дете мое, забравя огорченията и прощава винаги. Още по-силно ридание разтърси отслабналата снага на Грета и тя рухна в краката на старата жена. С помощта на Тина положиха болната на леглото и изпратиха веднага един ездач във Фридрихсхаген да доведе лекаря. 

 

— Силите й са напълно изтощени. Тревоги, лишения и страдания са съсипали крехкото й тяло. Възможно е да се съвземе отново, но по-вероятно е скоро да угасне. И майка Рамлер и Тина седяха денем и нощем край леглото на Грета. И най-сетне тя започна да говори и да им разказва за своя живот, за неспирната гонитба на удоволствия, за танца, който скоро я довел до бодежите в гърдите и за мъжа, с когото тръгнала по широкия свят; за него трябвало да играе без почивка, защото той имал нужда от парите й, които пропивал с чужди жени. А после, когато останала вече без сили, когато всеки път при танцуване кръв напълвала устата й, тогава той я отблъснал от себе си студено, безжалостно… Тя продала последните си накити и дрехи, за да събере нари за пътуването и да умре до сърцето на майка си. Тина я утешаваше кротко, а майка Рамлер седеше в мълчалива скръб и кършеше ръце от отчаяние, че не може да помогне на Грета, че милото дете ще умре, ще умре, както някога мъжът, нейният несретен мъж, който й бе 

 

— Чуваш ли, как бучи, Тина? Това е пролетният вятър. Чуваш ли го, майко? Не, това е бурята, нищетата… Тя блъска вратата, иска да вземе живота ми… Мамо, тя иде, иде смъртта! Колко студена и сурова е… Не, тя е съвсем кротка… Виждаш ли я, майко, колко приветлива е? … Как весело се усмихват кухите й очи! С каква прошка се навежда над мене… Искам да спя, майко, да спя… Майка Рамлер положи напуканата си ръка върху златните коси на умиращата и пошепна с утеха: — Заспи, дете, затвори очите си. Довери се на Бога и заспи. Майка ти ще бди над тебе. И тя остана будна цялата нощ, прегърнала нежно детето си, докато от бледите устни се отрони последната въздишка. 




Гласувай:
16
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 2890876
Постинги: 217
Коментари: 7447
Гласове: 18636
Календар
«  Март, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031