Войника и любовта, израстването според новела в "Хората от Зелдвилла"

Любовта, но НЕ като романтика и идеал, а като ИЗМАМА и поука

КОМЕНТАРИТЕ ОТ ПОЛОВИН ГОДИНА СЪМ ЗАТВОРИЛ

С хурката и къделята тя припечелваше млякото и маслото, за да готви с тях картофите, които садеше, а малката вдовишка издръжка — общинският попечител й я изплащаше ежегодно, като всеки път я задържаше по няколко седмици след срока, за да я използува за своите сделки — стигаше точно да покрие нуждата от дрехи и някои други дребни разходи. Чакането на парите беше винаги мъчително, защото тъкмо когато дойдеха просрочените седмици, сиромашките дрешки на деца вече се бяха износили напълно, а на гърнето с масло се провиждаше цялото дъно. 

Залезът за него беше това, което за търговците представлява борсата по пладне; или най-малко, когато той се връщаше в къщи, настроението му зависеше от тази гледка: имаше ли по небето аленочервени и жълти облаци, застанали подобно на големи войски сред огън и кръв и маневриращи царствено над него, тогава той наистина биваше весел и доволен... беше своенравно момче, готово да се цупи за всичко, никога не се смееше и нито вършеше, нито пък учеше нещо на този божи свят. Сестра му беше дванадесетгодишно, красиво като картина дете, с дълги, гъсти, кестеняви коси, големи кафяви очи и снежнобяла кожа. Беше кротко и тихо момиче, много търпеливо и мърмореше много по-рядко от брат си. Имаше звънлив глас и пееше като славей; но въпреки че всичко това я правеше много по-приятна и по-мила от момчето, майката все пак предпочиташе сина си и гледаше снизходително на държанието му — жал й беше за него, тъй като той не учеше нищо и сигурно един ден щеше много да пати, докато, според нейните разбирания, момичето нямаше нужда от много нещо и заради това все някак щеше да се подреди в живота... Момчето приемаше това, без много да се церемони, и се държеше като някой млад индианец, който кара жените да работят за него;

Панкрац, синът, продължаваше да не работи и не научи нищо, освен един много изкусен и усъвършенствуван начин да се цупи, с който измъчваше майка си, сестра си и себе си... хванал в ръка здрава чепата тояга или дръжка на метла, тръгваше да броди през гори и поля, за да види къде може да открие и изпита някоя по-голяма неправда. Щом най-после се явеше и разразеше такъв случай, той незабавно набиваше жестоко противника си и в тази необикновена дейност доби и доказа такава сръчност, енергия и изкусна тактика — както в издирването и предизвикването на врага, така и в боя, — че успяваше да победи не само отделни, много по-силни от него младежи, но и цели банди, или поне успяваше да се оттегли безнаказано... Един ден обаче се случи така, че вместо той да набие противника си, сам изяде порядъчна порция бой. Засрамен, навъсен и разярен, той се прибра в къщи, но Естерхен, която беше прекарала целия ден в предене, не бе устояла на изкушението, беше се нахвърлила на яденето, вдигнато за Панкрац, и беше изяла част от него, и то най-хубавата — така поне му се стори. Натъжен и огорчен, едва сдържайки сълзите си, той изгледа оскъдните, студени останки от яденето, а през това време лошата му сестра, седнала отново до чекръка, се заливаше от смях. Това вече беше прекалено много и затова трябваше да се случи нещо изключително. Без да хапне нищо, Панкрац се прибра гладен в стаята си и когато на сутринта майка му отиде да го събуди и повика да дойде най-после на закуска, той беше изчезнал и никъде не можаха да го намерят. Денят измина, без той да се завърне; не се прибра нито на втория, нито на третия ден. Майката и Естерхен много се изплашиха и разтревожиха; за тях беше ясно, че той е обмислил бягството си, защото беше взел и вещите си.

Колко дълга може да бъде една седмица, та дори и един ден, когато не знаем къде са и какво правят онези, които обичаме, и когато заради тях светът е така притихнал, че не повява ни най-лекият полъх от тяхното име, а ние все пак знаем, че те живеят и дишат нейде! Така живяха майката и Естерхен пет, десет, петнадесет години, ден след ден, без да знаят дали техният Панкрац е жив или мъртъв.

Естерхен, която междувременно беше станала красива девойка, се превърна постепенно в приятна, спретната стара мома, която остана при стареещата си майка не само поради синовната си привързаност, но и от любопитство, за да бъде у дома в момента, когато брат й най-после щеше да се появи, и да види какво щеше да стане тогава. Защото тя беше винаги в добро настроение и вярваше твърдо, че той ще се завърне някой ден и тогава ще има много да се смеят. Впрочем за нея не беше тежко да остане неомъжена, тъй като беше умна и съзнаваше ясно, че за зелдвилци не съществуват много изгледи за дълготрайно земно щастие, а тя си живееше заедно с майка си неизменно в скромно благоденствие, спокойна и без грижи, защото сега двете имаха да хранят едно вечно гладно гърло по-малко, а що се отнасяше до самите тях, те не се нуждаеха почти от нищо.

... двама-трима мъже докараха една голяма мечка, водейки я за халката, прокарана през носа й, и веднага се започна истински мечешки танц: мечката играеше и показваше смешните си фокуси, като изръмжаваше от време на време така сърдито, че кротките хорица се плашеха и гледаха боязливи дивия звяр от почетно разстояние. Естерхен се смееше и лудешки се радваше на мечката, която тържествено се клатушкаше наоколо с тояжката си, радваше се на камилата, на самодоволното й лице и маймунките. Майката обаче плачеше непрекъснато: беше й жал за лошата мечка и тя пак си спомни за изчезналия си син... ... една открита пътническа кола с извънреден пощальон долетя стремглаво и спря на тихото площадче, което вечерното слънце вече едва докосваше. В колата седеше мъж с фуражка, каквито носят френските офицери; той имаше мустаци и брада, а лицето му беше съвсем изгоряло и изсушено и по него личаха белези от куршуми и саблени удари. Загърнат в бурнус, той беше опрял крак на огромна лъвска кожа, постлана върху пода на колата; пред него на предната седалка лежаха сабя и дълъг арабски чибук, както и някои други чуждестранни предмети — изобщо неща, каквито френските военни обикновено донасят от Африка. Въпреки строгия израз, който бе наложил на лицето си, непознатият беше отворил широко очи и търсеше с поглед една къща на площада, подобно на човек, който се пробужда от тежък сън. Почти залитайки, той скочи от колата, която беше спряла насред малкия площад; взе обаче лъвската кожа и сабята си и със сигурна крачка влезе направо в къщичката на вдовицата, сякаш само преди час беше излязъл оттам.

Двете жени нададоха силен вик и застанаха като вцепенени пред столовете си, гледайки със зяпнали уста към вратата, която се отвори. Там стоеше един непознат Панкрац, със сухата и твърда сериозност на чуждестранен воин, само бръчките около очите му потрепваха странно. При вида му майката се разтрепера и съвсем се обърка, та дори и Естерхен за първи път в живота си стоеше като тресната и не смееше да шавне. Но всичко това трая само миг; господин полковникът — защото загубеният син бе станал ни повече, ни по-малко, а полковник — свали веднага фуражката си с учтивостта и уважението, на които го бяха научили суровите теглила на живота, докато по-рано никога не бе правил така, когато влизаше в стаята; една неизразима дружелюбност — така поне се стори на жените, пред които той никога не се беше показвал любезен и те дори не можеха да си го представят така мил

Предвиждайки, че близките му — в случай че ги намери още живи — едва ли ще имат нещо хубаво за ядене в къщи, той беше купил от последния по-голям град, през който бе минал, една кошница с чудесни вина и друга пълна с различни вкусни закуски, за да не започнат майка му и сестра му да се суетят, ами да седнат тримата спокойно да вечерят. Така майката трябваше само да постеле масата... се беше спрял да купи и няколко восъчни свещи; сега той запали две от тях, та жените загубиха ума и дума от възхищение пред целия този блясък и разкош.

Когато на времето избягах по такъв грозен начин, аз бях изпълнен с неугасим яд и болка; изпитвах яд не към вас, а към самия себе си, към този край, към този безсмислен град, към цялата си младост. Едва по-късно ми стана ясно всичко това. Скритата причина, задето се сърдех и цупех, особено по време на ядене, беше гнетящото чувство, че не припечелвам сам хляба си, че нито учех, нито вършех нещо и никое занимание не ме привличаше; нямах дори и надежда, че нещата някога ще се променят; всичко, което виждах да вършат другите, ми се струваше незначително и глупаво; дори вашето вечно предене ми беше непоносимо и ме тормозеше, въпреки че то хранеше и мен, ленивеца. Така побягнах една нощ със свито от горестна болка сърце и тичах до заранта, докато се отдалечих на около седем часа оттук. Когато слънцето изгря, видях хора, които събираха сено на една голяма ливада; без да кажа нито дума или да запитам нещо, сложих вързопчето си край ливадата, грабнах гребло ли, вила ли беше и с най-голяма ловкост се запретнах да работя като луд наред с всички... да прекося цяла Германия и така да стигна до морето. Вървях през цялата нощ, пак цели осем часа, и на сутринта при изгрев-слънце стигнах до едно диво и уединено място край Рейн, когато тъкмо пред очите ми една натоварена с чували жито гемия заседна на една плитчина и водата заля част от товара й. Тъй като на кораба имаше само трима мъже и в този ранен час не се виждаше жива душа в тази пустош, моряците много се зарадваха, когато аз веднага се залових да им помогна да свалят тежкия товар на брега и да освободят заседналата гемия... Казано с две думи: по този начин за по-малко от два месеца стигнах до Хамбург. Денем, щом някъде ми се удадеше случай, се залавях здраво за работа, без да говоря много с хората, и си тръгвах веднага щом заситех глада си, за да вървя пак през цялата нощ. Моето поведение винаги така изненадваше хората, че никъде не ме изпъдиха и преди още да се наежат срещу мен или пък да проявят любопитство, аз бях вече изчезнал... ... ме качиха контрабанда на един английски търговски кораб. Капитанът ме прие при условие, че ще му помагам в частните му сделки, които вършеше през време на пътуванията си. Те се състояха именно в сглобяването и изработването на най-различни огнестрелни оръжия и главно пищови от стари изхабени части, които той купуваше в големи количества, когато хвърляше котва в пристанищата на Стария свят. Това бяха чудновати и невероятни смъртоносни оръжия, които той сглобяваше с някаква ужасна страст, а след това, когато му се удадеше случай, ги разменяше по дивите брегове срещу ценни произведения за мирна употреба и невинни, нежни дарове на природата. Аз вършех спокойно работата си, овладях я и скоро целият се изпоцапах с масло и шмиргел и се покрих със стружки като стар оръжеен майстор; щом сглобяхме някой пищов криво-ляво, веднага го изпробвахме с оглушителен гърмеж; но само веднъж, никога не повтаряхме — второто гръмване предоставяхме на червенокожите или черните купувачи по далечните острови. Този път обаче корабът стигна само до Ню Йорк и оттам се върна обратно в Англия, където аз, вече достатъчно вещ в оръжейното изкуство, се отделих от него и веднага се записах доброволец в един полк, който трябваше да замине за Източна Индия.

Минаха години и аз станах важна клечка в казармата; повечето време бях зает в канцеларията на полковия командир, проявих се като добър чиновник, тъй като бързо усвоих всичко необходимо за архиварството и сметководството през време на работата, без много да си блъскам главата. Така всичко тръгна като по вода и мен ми се струваше, че съм доволен от себе си — защото можех да си живея без мъка и без грижи под топлото синьо небе; пък и работата, която трябваше да върша, си вървеше като от само себе си и аз не чувствувах особена разлика дали съм зает със службата, или се шляя без работа нагоре-надолу... реших да се завърна у дома колкото е възможно по-скоро, за да използвам в родината придобитата си деловитост и добри, солидни привички... Но дотогава имаше още много време и мен ми било писано да преживея такива неща, които така разтърсиха и промениха цялото ми същество, че ми мина всяка охота да кастря когото и да било... Единствената им дъщеря, която се казваше Лидия, прекарваше повечето време при баща си; беше предана и привързана към него, тъй като разликата в пола, дори между баща и дъщеря, я караше да изпитва повече нежност и съчувствие към баща си, отколкото към майка си

Когато нямах работа в канцеларията, като доверен и приближен на полковника, аз трябваше да поддържам градината или пък, за да не се отпусна много, да ходя на лов с него; така станах и опитен ловец... Когато усетехме, че наблизо има тигър, уреждахме голяма хайка и така аз се сблъсках с опасностите дълго преди да вляза в бой с хора. А нямаше ли какво друго да правя, трябваше да играя шах със стария господин и да замествам дъщеря му Лидия; той не обичаше много да играе с нея, понеже й липсваше усет и умение и местеше фигурите съвсем по детски... Така аз бях най-странната институция в света... бях войник, управител, градинар, ловец, домашен приятел и компаньон, и при това твърде странен компаньон... Използувах тези часове, за да препрочета няколко пъти десетината книги, които притежаваше старият господин, и чрез тях — а те всички бяха доста обемисти — опознах не малък дял от света. Бях тих, ревностен читател и си изграждах една философия, за която не знаех точно дали е призната в света, или не; това щях да узная едва по-късно. Защото, въпреки че вече бях видял и преживял много, все пак бях вървял, така да се каже, по една тясна пътека, а повечето неща на този свят се намираха встрани от нея.

Charlotte Stokely
 

... остана да живее при баща си, губернатора. Беше стройна и много красива мома; не само красавица, а и личност, стъпила здраво на собствените си изящни крака, и още от първия миг човек разбираше, че онзи, който се влюби в нея, няма така лесно да намери под път и над път друга мома, с която да я замени и се утеши, именно защото тя изглеждаше завършена и самостоятелна личност, каквато не се среща втори път. И тъкмо тази благородна самостоятелност, съчетана с най-неподправена чистосърдечност и добродушие, с честност и прямота на характера — характер решителен и самоуверен, — придава истинско превъзходство над другите, та дори и ония същества, които в основата си са простодушни и естествени, добиват някакво възвишено и величаво достойнство. Освен това тя беше образована и разбираше от разни изкуства, тъй като, подобно всички такива създания, беше прекарала детството си и младостта си до този миг да изучава всичко, което й се харесва; знаеше дори почти всички нови езици, без обаче да изтъква това, така че невежите мъже не изпадаха пред нея в ужасното неловко положение да знаят по-малко от една безделна и превзета млада госпожица.

Хубавите й руси къдри и тъмносините й очи, които почти винаги гледаха света сериозно и открито, допринасяха своя дял, още повече, че нейната красота — колкото и да биеше на очи — беше пропита с истинска женска скромност и целомъдрие и при това правеше впечатление на нещо единствено и лично; накъсо казано — тя беше личност... Тук Панкрациус забрави разказа си и изпадна в тъжни размисли, при което лицето му доби доста невойнствен и почти глуповат израз. Двете восъчни свещи бяха изгорели до половина, майката и сестрата бяха навели глави и клюмаха, капнали за сън, не виждайки и не чувайки вече нищо, защото, откакто Панкрациус бе започнал описанието на своята предполагаема любима, на тях им се беше доспало; сега те напълно го пренебрегнаха и наистина заспаха. Но ние ще можем да задоволим любопитството си, тъй като за наш късмет полковникът не забеляза това, беше съвсем забравил на кого разправя и без да вдигне сведените си очи, продължи разказа си пред спящите жени 

Индийките бяха красиви като цветя и сладки като захар, а и говореха също така сладко, но не представляваха нищо повече от себе си; затова те не ме вълнуваха ни най-малко, тъй като красота и доброта без пиперец, както и пълната беззащитност ми се струваха скучни — мъчително ми беше да си помисля, че ако стане моя, такава една жена няма да има сили да се бори срещу моите лоши настроения. Европейските жени пък, които срещах — повечето от тях бяха от Великобритания, — ми изглеждаха по-способни да се отбраняват, но те не бяха така добросърдечни, а дори и когато бяха мили, си служеха с тази доброта и честност като с някакъв отвратително прозаичен и скучен занаят; дори благородната женственост, с която толкова се перчеха, тези самоуверени достопочтени женички използуваха не като жени, а по-скоро както амбулантни търговци на подправки — ту отмерват мъничко от стоката, ту грижливо слагат няколко зърна в книжната кесия на еснафщината. Извън това все ми се струваше, че дълбоко във всички тези западноевропейски красавици и некрасавици се таи известна доза простащина — болестта на нашето време, — която те в същност са наследили от нашия пол, от нас, господа европейците; тази болест обаче се превръща у тях в ново, двойно по-голямо зло. Защото никак не са добри тези времена, в които мъже и жени си разменят болестите и си предават един другиму вродените си недъзи.

Седнах върху мъртвия звяр; пред мислите ми изплува красивият й образ и аз ясно виждах как беше дошла трите пъти, виждах всяко нейно движение и всяка нейна дума продължаваше да звучи в ушите ми. Но за мое учудване добрата ми памет не спря само на този ден, а се завърна чак до деня, когато я бях видял за първи път, и възкреси цялото време, през което се бях чувствувал тъй спокоен. Както преди да завали дъжд въздухът става съвсем бистър и прозрачен и на най-отдалечените планини се виждат ясно и най-малките подробности, които иначе не се забелязват, и както в тихата нощ се долавя и най-далечният камбанен звън, така сега аз с почуда открих, че през цялото време всяко нейно движение, всяка промяна в нейната външност, всяко нейно появяване се бяха запечатали в паметта ми, без сам да зная как; сега в тишината на този пущинак почти всяка нейна дума, дори и най-незначителната и най-беглата, зазвуча наново в ушите ми ясно и изразително. Така цялата тази красота се бе таила в мен

Когато обаче въпреки моето държане тя отново започна да ме следва по петите и непрестанно да си намира работа около мен, аз изпаднах в отчаяние и в отчаянието си започнах да водя с нея несвързани, неловки разговори. Това, което говорехме, не беше нищо — съвсем безсмислен, жалък брътвеж, сякаш и двамата бяхме слабоумни; но и двамата като че ли не мислехме за това и се смеехме като деца; защото и аз забравях всичко друго наоколо и бях щастлив, че мога да водя тези къси разговори с нея. Ала това щастие не продължаваше повече от две минути, тъй като поради липса на спокойствие и ясна мисъл ние веднага изгубвахме нишката и тогава заприличвахме на две деца, които са разпилели наниз от мъниста и загрижено гледат как хубавите синци се търкалят по земята.

книги. Между тях имаше един дебел том — цяла библия, — който приличаше на църковна книга, защото беше подвързан в черна кожа с позлата. Но той съдържаше само драми и комедии, напечатани със съвсем дребни английски букви. Тази книга се наричаше „Шекспир“; Шекспир беше авторът й и неговият портрет беше отпечатан на първата страница. Този лъжепророк хубаво ме подведе и ме вкара в беля. По неповторим и верен начин той описва света от всички страни такъв, какъвто е, но отразен в душите на хората, които и в доброто, и в злото следват изцяло и типично рутината на съществованието и склонностите си; при това неговите герои са прозрачни като кристал, всеки от тях е от най-чиста проба за своя тип. Когато лоши драскачи, които познават света на посредствеността и на безцветната ограниченост, ни обрисуват този свят, те мамят глупците, като им тъпчат главите с хиляди безсъдържателни измислици; Шекспир, напротив, владее света на завършените и успели типове, тоест рисува това, което трябва да бъде, и така той пък измамва умните глави, като ги кара да виждат в света този пълноценен живот и да смятат, че могат да ги намерят и в действителността. Уви, по света има такъв живот, но той никога не е там, където сме, и никога в момента, когато го търсим. Смели и престъпни жени има още доста по света, но те не блуждаят, красиви и спящи, като леди Макбет, и не търкат плахо малките си ръце. Отровителките, които ние срещаме, са нагли и не се разкайват; те дори пишат спомените си или пък отварят бакалничка, след като излежат наказанието си. Все още има доста хора, които си въобразяват, че са Хамлет и се гордеят с това, без да имат понятие от неизмеримата дълбочина на сърцето на истинския Хамлет. Ту се натъкваме на някой кръвник, комуто обаче липсва демоничната и все пак толкова човечна мъжественост на Макбет, ту на някой Ричард III, но без неговото остроумие и красноречие. Тук една Порша, която не е красива, там една, която не е духовита, там пък трета

Аз обаче четях по цели нощи тази книга и бях напълно обзет от нея — тя бе така нова за мен, бе написана така задълбочено и майсторски, че възхищението ми бе безгранично. Тъй като всичко в нея изглеждаше така прекрасно, вярно и цялостно и аз го смятах за действителния, истинския свят, започнах да се осланям напълно на Шекспир, и то главно по отношение на жените, които той ни представя; примамен и воден от Лидия, тази красива звезда, аз вярвах, че озарилата ме светлина ще разреши съмненията на смутената ми и измъчена душа. Добре! — мислех си аз, съзерцавайки мислено красивите образи на Дездемона, Елена, Имоген и други, които слизаха от висините на женското си съвършенство при разни чудаци и се привързваха към тях — чистосърдечни като невинни деца, благородни, силни и верни като герои, неизменни и непогрешими като звездите на небето... това живо стихотворение от плът и кръв се разхождаше пред мен под синьото небе, в гърдите му биеше истинско сърце и на раменете си носеше истинска глава, обсипана със златни къдри.

... докато вървях до нея, в бедната ми глава се въртяха тези мисли: „Ако тази жена те обича и ти някога честно и почтено получиш ръката й, ще трябва да й служиш до гроб, па дори тя да е самият дявол!“

... отпусна се на една пейка под портокаловите дръвчета и сведе красивата си главица върху ръцете си; златистата й коса се разпиля върху тях, а през пръстите й потекоха обилни сълзи. Аз, който никога не бях смятал за възможно да падна в краката дори на най-любимата жена, тъй като считах подобно нещо за лудост и превземки, сега, без сам да зная как се случи това, се озовах на колене пред нея и изпълнен с преданост, дълбоко разкаян, зарових глава в крайчеца на роклята й и го облях с горещи сълзи. Тя обаче веднага ме отблъсна и ме накара да стана; когато се изправих, усмивката й беше още по-сияйна и по-прелестна, и аз извиках: — Да, тогава аз искам само да ви кажа… — И така нататък, докато й разправих цялата си история с такова красноречие, на което едва ли някога съм смятал, че съм способен. Тя жадно слушаше, а аз, без да премълча нещо, й разказвах всичко, което бях почувствувал, откакто я бях видял, до този миг и с преливащо от нежност сърце й обрисувах образа й, който живееше в душата ми и който от половин година, а дори и повече, така старателно и вярно бях създавал и вече бях окончателно завършил. Свела поглед, тя се усмихваше и слушаше, изпълнена със задоволство, като подпираше брадичката си с ръка и все повече заприличваше на някое щастливо дете, на което са дали желаната играчка. Тя слушаше и разбираше, че не бях пропуснал ни едно от нейните качества и прелести, нито една от думите й.

Тогава тя любезно ми подаде ръка и изчервявайки се, но все пак доволно и самоуверено, каза: — Благодаря ви много, приятелю, за симпатиите, които храните към мен. Повярвайте ми, боли ме, като си помисля колко дълго сте били увлечен и сте страдали заради мен; но вие сте истински мъж и аз ви уважавам, защото сте способен на такова красиво и дълбоко чувство. Спокойните й думи паднаха като парче лед в пламналата ми кръв, но аз веднага си помислих, че трябва от сърце и с удоволствие да приема ролята, която ти сега искаше да играе — роля на невъзмутима, кокетна дама, — да се примирявам с всичко, което тя предприеме, и да следвам тона, който тя дава... — тогава, все пак трябва да призная, че вашето рязко и нетактично поведение ме ядосваше много и дори ме измъчваше; защото аз не бях свикнала на такова държане — където и да отидех, присъствието ми предизвикваше у хората любезно внимание и смирение. Вашата привидно груба безчувственост ужасно ме ядосваше, както вече ви казах, още повече, че баща ми и аз много ви ценяхме. Затова ми е още по-приятно да видя, че и у вас тупти сърце и особено, че няма защо вече да се съмнявам в собствената си стойност; защото това, което най-много ме засягаше, беше съмнението в самата мене, в собствената ми същина, което започна да се заражда в душата ми. Впрочем, скъпи приятелю, аз не чувствувам никакво влечение нито към вас, нито към когото и да било друг

Ако си е мислила, че след това откровено признание аз ще остана на колене пред нея, съвсем безпомощен и беззащитен, жестоко се е лъгала. Сърцето ми бе треперило пред жената, която смятах за мила и изпълнена с любов; но пред дивия звяр, скрит в това красиво и опасно себелюбие, аз не трепнах повече, отколкото пред тигрите и змиите, които бях свикнал да срещам. Напротив, вместо да се смутя и отчая или да упорствувам в заблудата си, както обикновено става при такива сцени, аз изведнъж станах така хладен и сдържан, както само може да бъде мъж, обиден и опозорен по най-недостоен начин, или като ловец, който вместо благородната плаха сърна внезапно вижда пред себе си дива свиня. Бях обзет от някакво странно, смесено, почти злокобно чувство на леден хлад, когато въпреки всичко гледах красотата, която грееше пред мен. Но тук именно се крие зловещата тайна на красотата.

- Така, значи, за да възвърнете благородната си вяра в собствената си личност, вие можахте да използувате всички външни белези на чистата и дълбока любов и себеотрицание. За тази цел ли вървяхте подире ми като невинно дете, което търси майка си, съгласявахте се винаги с мене за всичко, пребледнявахте и добивахте измъчен вид, леехте сълзи, проявявахте такава ликуваща несдържана радост, когато ви кажех дори една дума само? — Ако това, което съм правила, ви е изглеждало така — рече тя все още самодоволна, — тогава сигурно наистина е било така. Вие сякаш сте малко сърдит, суетни господине, че все пак не сте предмет на една толкова смирена и безгранична женска преданост и че аз, бедничката, не съм агънце, което блее с копнеж по вас, както вие сте си мислили в самодоволството си? — Аз не съм бил самодоволен, госпожице! — отвърнах веднага. — Впрочем щом боговете, пък и сам Христос, се отдадоха в жертва на безкрайната си любов към хората и щом човечеството от край време е намирало най-висшето си щастие в това да бъде достойно за тази всеотдайна любов на боговете и да я следва, защо тогава аз да се срамувам, задето съм си въобразявал, че и аз съм обичан?... госпожице Лидия, аз дори смятам за своя чест, че се оставих да бъда пленен от вас, че по-скоро повярвах в простата любов и в добротата на една откровена душа... — ето, най-после ви принудих да ми се обясните в любов!

... Така стават тези работи, господин Панкрациус, и така биват наказвани ония, които прегрешават в царството на царица красота! — С други думи — казах аз, — изглежда, че това царство прилича по-скоро на някаква циганска банда. Как можете да украсявате шапката си с перо, което сте задигнали като най-долна крадла от някой магазин или което сте взели насила въпреки волята на собственика? Тя отговори: — В подобни случаи, уважаеми господин собственико, кражбата прави чест на крадлата, а вашият гняв отново доказва колко добре съм ви умерила!... Тя не искаше да разбере, че в една честна душа едва тогава може да пламне пълна и всеотдайна любов, когато тя повярва, че може да има основание за надежда; а да даваш такива основания, без да имаш някакви чувства, би остана груба и непочтена измама, която е толкова по-безсъвестна, колкото по-простичък, по-честен и незлобив е измаменият. Но Лидия все се връщаше на същия факт — моето любовно обяснение, и при това тя, която иначе изглеждаше да има съвсем здрава преценка за нещата, редеше сега едни през други най-безсмислени, дребнави и неприлични фрази и доводи и показваше с това истинска детинска незрелост. Не бях приказвал с нея толкова много през всичките онези прекарани заедно години, колкото в този последен час на разправии и сега — о, справедливи Боже! — видях, че тя беше жена с широта и замах, с маниерите, движенията и всички отличителни черти на една действително благородна и рядка жена и при всички тези качества имаше ума на най-обикновена субретка, каквито по-късно видях с десетки във водевилните театри на Париж! Въпреки това обаче през тази кавга аз я поглъщах и нейната невероятна, безкрайна, така неповторима красота късаше сърцето ми, сякаш в надпревара с острите думи, които си разменяхме. 

При тези думи аз най-после й обърнах гръб и си тръгнах, без да я погледна, но с чувството, че завинаги оставям зад себе си истинското, чисто щастие, което някога ми е било отредено от съдбата, и че вече е свършено с благочестивата ми доверчивост...

Когато, изпълнен с разкъсани, безредни мисли, се сбогувах с губернатора, той ме погледна весело и лукаво, после ми смигна закачливо. Забелязах, че моята история му беше добре известна, сякаш я беше следил още от началото и сега изпитваше някакво злорадо задоволство. Тъй като иначе той беше съвсем порядъчен и честен човек, погледът му не можеше да изразява нищо друго освен просташката радост, която всички еснафи изпитват при някоя лоша, жестока и неуместна шега. През миналия век благородните господа се забавлявали, като напивали шутовете, джуджетата и слугите си, а след това ги заливали с вода или ги подлагали на мъчения. Днес това вече не е по вкуса на образованите хора; те обичат да се забавляват, като оплитат наивниците в тънко скроени сплетни и колкото по-малко сами са способни на някоя силна и голяма страст, толкова повече тези еснафски душици чувствуват нужда да събуждат такива страсти, и то често с най-груби средства, у хора, подходящи да попаднат в такива жестоки миши капани. Щом сам губернаторът не се срамуваше да използува собствената си дъщеря за стръв като пържена сланина, нямаше какво повече да се говори 

Един ден моята рота бе така страшно и плътно обкръжена, че се намерихме сред някакво кълбо от подобни на разбойници ездачи, слонове, чудновато изписани и позлатени колесници; в тях седяха смирени красиви индуски князе без власт, които дивите главатари водеха със себе си като марионетки. Него ден всичките ни офицери загинаха, а ротата се стопи на една трета. Понеже се държах порядъчно и имах известни заслуги, ме произведоха първи лейтенант на ротата, а след завършването на похода станах капитан. С около сто и петдесет войници държах близо две години окупирана малката гранична област, която бяхме завзели, за да закръглим нашите владения, и през това време бях най-висшият управител в тази езическа пустош. Бях така самотен, както никога в живота си, недоверчив към всички и доста строг в службата, без обаче да бъда зъл или несправедлив. Главната ми дейност се състоеше в това, да въвеждам християнско управление и особено да оказвам защита на духовните лица, за да могат те да работят спокойно, без да се излагат на опасности. Трябваше също така строго да следя да не изгарят живи индийските жени, когато умират мъжете им. Тъй като за тия хора беше истинска страст да нарушават тази наложена от англичаните забрана и да се пекат един друг живи в чест на съпружеската вярност... Веднъж в едно отдалечено село те така хитро и потайно бяха нагласили работата, че в момента, когато пристигнах задъхан на кон, за да разгоня тълпата, кладата беше вече лумнала. Върху огъня беше сложен трупът на престарял, съвсем изсушен дядка, който вече миришеше на опърлено, а до него лежеше красива като картина женичка, едва шестнадесетгодишна, която с усмивка на уста пееше молитви със сребърното си гласче. За щастие пламъците не бяха обхванали още младото създание и аз успях тъкмо навреме да скоча от коня, да я хвана за малките крачета и да я изтегля от кладата. А тя се замята като обезумяла и искаше на всяка цена да я изгорят заедно с нейния стар пор. Трябваше да употребя голямо усилие, докато я обуздая и успокоя. Тези клети вдовици нямаха обаче много полза от спасението си, защото между близките им това се считаше за голям позор и всички ги изоставяха, пък и губернаторството не предприемаше нищо, за да облекчи спасения им живот. Успях да обезпеча младата жена, като й набавих чеиз и я омъжих за един покръстен индус, който работеше при нас и към когото тя истински се привърза.

заради красивата й външност, на която нямаше равна на този свят, да й бъда безпределно и безкрайно предан и верен, да гледам на опърничавостта и на лошите й качества като на добродетели, да ги понасям и да им се радвам като на най-сладък козунак. Тъй изпаднах в мечти и блянове, че грешките й, та дори отчасти глупостта й, ми станаха по-желани от всички земни блага; прехвърлях на ум нейните недостатъци в хиляди измислени вариации и си обрисувах живот, в който един умен и тактичен мъж би съумял ежедневно и ежечасно да превръща опакия характер и грешките на милата си съпруга в тихи и радостни събития и подкрепяйки с любов и вярност въображението си, ще успее да придаде на глупостите й златна стойност, така че тя самата да може да се смее и забавлява с тях. Бог знае отде взимах това живо въображение, по всяка вероятност пак от нещастния „Шекспир“... взех си отпуска и полетях презглава към губернатора. Той живееше както по-рано и ме прие много добре; дъщеря му беше все още при него и ме посрещна по-любезно, отколкото бях очаквал. Едва я видях отново, едва чух няколко думи от нея и пак се влюбих до полуда; това затвърди окончателно натрапчивата ми мисъл и мен ми се стори, че никога няма да бъда щастлив, докато не я осъществя. Сега тя вършеше машинациите си с някаква болезнена свръхвъзбуда, съвсем открито, просто със замах, служейки безогледно на жалкото си себелюбие. Беше заобиколена от тълпа доста груби и суетни офицери, които я ухажваха по най-банален начин и й говореха това, което й се щеше да чуе, та макар и да дрънкаха безсмислици. Това беше истинска гонитба с изтъркани и кухи фрази; с най-голямо удоволствие тя приемаше и най-грубите дързости, стига те да изглеждаха продиктувани от дълбока преданост и да поддържаха у тази нещастница чувството й на самоувереност. По това време тя беше завъртяла главата на един беден барабанчик само с един-единствен поглед и сега той се разхождаше надуто наоколо и все се мотаеше около нея; беше така оплела един обущар, който й правеше обувки, че всеки път, когато отиваше да й занесе готовите пантофки, той изваждаше в преддверието малка четка и огледалце и като котка започваше грижливо да приглажда косата си, тъй като сигурно очакваше, че този път може да се случи нещо. Когато го виждаха да идва, цялата компания от млади хора се притулваше в една закрита галерия, за да наблюдава това тържествено занимание на клетия човечец. Най-странното беше, че никой не се дразнеше от това — значи, те не очакваха нещо по-свястно от Лидия, като че ли смятаха, че подобно държание напълно й приляга. Следователно единствено аз носех в сърцето си такова високо мнение за нея

Jade Weber
 

Действително, видях твърде много свестни жени с благородни пориви и изящни форми, а в очите им прочетох не лоши мисли; но всичко, което виждах, ме възвръщаше към Лидия и говореше в нейна полза. Не можех да я забравя и бях и си оставах все така нещастно влюбен в нея. Изпитвах някакво странно, почти страшно чувство, когато мислех за нея. Струваше ми се, че някъде по света непременно трябва да съществува създание, което да притежава същата външност и същите маниери като Лидия, с една дума, което да притежава нейната по-добра половина, но заедно с това и съответствуващата друга, духовна половина, и че аз само тогава ще мога да се успокоя, когато намеря цялата тази Лидия... поболях от копнеж по нея и тъй като не беше уместно да се връщам, потърсих отново слънчев зной, опасности и приключения — постъпих на служба във френския легион в Африка. Веднага заминах за Алжир и скоро се озовах в най-далечните предели на тази африканска провинция, където се разхождах в слънчевия пек по парещия пясък и се биех с кабилите. В този момент обаче спящата Естерхен, която все правеше по някоя глупост, започна да сънува, че пада по стълба и поради това се размърда на стола си; при този шум Панкрациус, както разказваше, най-после вдигна глава и забеляза, че слушателките му спяха. Същевременно той едва сега откри, че в същност им разправя една обикновена любовна история, засрами се и мислено си пожела дано двете жени да не са чули нищо от разказа му.

... отидох от Индия в Африка при французите, за да смъквам смешните кулообразни сламени шапки на облечените в бурнуси алжирци и да ги бъхтя по главите, докато посинеят, и как вършех това с такова яростно усърдие, че авансирах и при французите и станах полковник... никога не съм се чувствувал по-добре, отколкото през часовете, когато скитах сам-саменичък по горещите хълмове, преследвайки някой грамаден див звяр, който също ме беше забелязал и нацупен започваше същата сърдита игра с мене, каквато аз играех с него. Така преди около четири месеца в околността се появи един необикновено голям лъв, същият, чиято кожа лежи сега тука; стадата на бедуините оредяха, но никой ме можеше да се справи с него, защото този приятел, изглежда, беше много хитър и всеки ден изминаваше големи разстояния надлъж и нашир, така че на мен, който имах обичай да ходя пеш на лов, ми бе нужно дълго време, докато най-после успях да го зърна. След като го бях видял два-три пъти, без да мога да се прицеля в него, той вече ме познаваше и разбра, че му кроя нещо лошо. Започна страхотно да реве и се скри, за да ме пресрещне на друго място; така вървяхме няколко дни, дебнейки се един друг, като два котарака, готови да се счепкат — аз, безмълвен като гроб, а той, ръмжейки диво от време на време.

По едно време се озовах на ръба на една урва, която пресичаше цялата скалиста местност; забелязах я едва в момента, когато дойдох съвсем близо до нея. На дъното й течеше хладен, бистър поток и от мястото, където бях застанал, се виждаше цялата клисура, отрупана с нацъфтели олеандри. Не съм виждал нищо по-прелестно от свежата зеленина на тези храсти, обсипани с хиляди розови цветове, и бистрата вода, която се лееше под тях. Тази гледка възкреси у мен някакъв изконен копнеж и аз забравих защо бродех из тези места. Дощя ми се да сляза между олеандрите и да се напия от потока; разсеян от тези мисли, сложих пушката си на земята и бързо се спуснах надолу по урвата. Хвърлих се на земята, напих се от потока, наплисках лицето си, като си мислех за красивата Лидия. Питах се къде ли може да бъде сега, къдели се разхожда и въобще какво прави. В този миг чух как лъвът изрева така наблизо, че земята се разтресе. Скочих като луд и побягнах нагоре по склона, но се спрях като закован, защото видях, че големият звяр се беше приближил на около десетина крачки от мене и се бе спрял тъкмо до пушката ми. Както бях застанал, така и останах, вперил очи в хищника. А той, щом ме съзря, се сниши, готов да скочи върху ми; беше приклекнал върху двуцевката ми, тъй че тя лежеше напреки под корема му, и само да помръднех, щеше да скочи и неминуемо да ме разкъса. Но аз стоях, стоях дълги часове, без да сваля очи от него и без той да отмести погледа си от мене. Лежеше спокойно и ме наблюдаваше. Слънцето се издигна високо; ужасната жега започна да ме мъчи, а времето течеше бавно — като вечността в ада. Бог знае какво ли не ми мина през главата: проклинах Лидия, споменът за която ме бе вкарал в тази беда, защото той беше станал причина да забравя оръжието си.

Сто пъти изпадах в изкушение да сложа край на всичко и с голи ръце да скоча върху дивия звяр; но любовта към живота се оказа по-силна и аз стоях и стоях като вкаменената жена на Лот или като стрелка на слънчев часовник; защото сянката ми обикаляше заедно с часовете около мене, стана съвсем къса, а след това започна да се удължава. Това беше най-горчивото цупене в живота ми и аз реших и се зарекох, ако се измъкна от тази опасност, да стана общителен и любезен, да се завърна в къщи и да направя живота си и живота на хората около мен колкото се може по-приятен. Пот течеше от мене, цялото ми тяло трепереше от болезнено усилие да се задържа неподвижно изправен на същото място. Достатъчно беше да помръдна само изсъхналите си устни и лъвът се надигаше и започваше да мърда задницата си, очите му блясваха и той така изреваваше, че аз бързо затварях уста и стисках зъби. И докато дългите минути, които преживявах, се нижеха една след друга, гневът и огорчението, дори омразата ми към лъва се стопиха в мене и колкото повече отслабваха силите ми, толкова повече изпадах в някакво, както ми се струваше, приятно и чудесно търпение, така че храбро издържах и понесох цялото си мъчение. Все пак аз нямаше да издържа безкрайно и когато най-после денят напредна, неочаквано дойде спасението. Животното и аз така се бяхме увлекли един в друг, че никой от нас не забеляза двамата войници, които идваха откъм гърба на лъва, докато те не се приближиха на около трийсетина крачки от нас. Това беше патрул, който бяха изпратили да ме търси, понеже трябвало да свърша някаква работа. Войниците носеха бойните си пушки на рамо; и в същия миг, когато те блеснаха пред очите ми подобно на някакво небесно слънце на милостта, моят противник чу стъпките им в пълната тишина наоколо; защото те отдалеко бяха забелязали, че става нещо и бяха вървели колкото се може по-тихо

Единият веднага се намери под лапите му и сигурно зле щеше да си изпати, но в същия миг другият гръмна и мушна с байонета си пет-шест пъти лъва в слабините. И той щеше хубаво да загази, но аз скочих най-сетне, грабнах пушката си, залитайки, изтичах на мястото, дето се водеше борбата, и без всяка предпазливост изстрелях два куршума в ухото му. Той се просна на земята, после скочи отново; беше необходим още един изстрел от другата пушка, който отново го повали; накрая се наложи и тримата да счупим прикладите си о животното — така жилав и упорит беше животът му.

Така гласеше разказът за живота и преобразяването на Панкрац и домашните му бяха крайно учудени от неговите думи и подвизи. Той напусна заедно с тях градчето Зелдвила и отиде в главния град на кантона, където, благодарение на опитността и познанията си, успя да стане полезен за страната си човек, какъвто си остана докрай... Само Естерхен и майката се ядосваха, че бяха изпуснали разказа за Лидия и непрекъснато молеха Панкрац да им го повтори. Но той им казваше, че ако не били заспали, щели да го чуят... Поуката от тази история била проста: далеч в чужбина една жена и един див звяр го били отучили от лошата привичка да се цупи.

 
Клипа БЕЗ връзка с текста - епик звучене