Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11 03:57 - ШЪРЛИ 5 - Шарлътт Бронте
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 279 Коментари: 3 Гласове:
12

Последна промяна: 22.11 04:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Поредния пети постинг по романа "Шърли" от Шарлътт Бронте

image

Британската любов към благоприличието е в състояние да извърши чудеса — бедността, която би довела една ирландска девойка до дрипи, е неспособна да отнеме на англичанката спретнатата й премяна, в която тя вижда нещо задължително за собственото си самоуважение.

 

Той пое дланта й, задържа я в едната си ръка и я обви с другата. Мур погледна Шърли сериозно, внимателно и малко властно. Наследницата не можеше да превърне този човек в свой подчинен — в погледа му, отправен към грейналото й лице, нямаше раболепие, липсваше дори почтителност, но в него можеше да се прочете интерес и благосклонност, подсилени от някакво друго чувство

 

Съдбата бе дарила Шърли със завидно здраве. Макар и да притежаваше горещо и пълно с отзивчивост сърце, тя никога не се бе оплаквала от слаби нерви. Духът й можеше да бъде завладян от бурни чувства, без да се изтощи — бурята вълнуваше и разтърсваше душата й, докато траеше, ала не успяваше да пречупи или помрачи бодростта й. Както всеки ден й носеше ободрителни вълнения, така и всяка нощ я даряваше с възвръщаща силите почивка. Каролайн я наблюдаваше как спи и в красотата на щастливото й изражение четеше спокойствието на душата й.

image 

- Няма по-горд и по-надменен човек от вас. Лесно е да водите спокоен разговор с тези, които са под вас, но сте твърде високомерен, твърде амбициозен и ревнив, за да бъдете възпитан и към онези, които стоят над вас, но вие всички си приличате. Хелстоун е също тъй горд и предубеден. Мур, макар по-справедлив и по-внимателен, отколкото двама ви е пастора, е все пак високомерен, строг и що се отнася до интересите на обществото, егоистичен. Добре е, че съществуват и хора като мистър Хол — хора с големи и добри сърца, които могат да обичат всички, могат да простят на другите, че са по-богати, по-преуспели или по-силни от тях самите. Подобни хора не са толкова оригинални и не притежават такава сила на характера, каквато имате вие, но са по-добри приятели на човешкия род.

 

Тъй като денят бе хубав или поне приятен (слънцето се бе скрило зад тънка пелена от облаци, а по хълмовете се синееше лека мъгла, която обаче не криеше хлад или влага), докато Шърли бе заета с посетителите си, Каролайн успя да убеди мисис Прайър да вземе бонето и летния си шал и да излезе на разходка с нея нагоре към стесняващия се край на клисурата.

         На това място двата противоположни склона се приближаваха един към друг и обрасли с шубраци и неизбуяли дъбове, оформяха горско дефиле, по чието дъно откъм тъкачницата се спускаше потокът, който следваше своето неравно и неспокойно русло, преодолявайки множество камъни, блъскайки се в начупени брегове, в схватка с оголени корени на дървета, разпенен и бълбукащ, поел борбено по своя път. Тук, на около половин час път от тъкачницата, човек можеше да изпита завладяващо усещане за самота — можеше да го открие в сянката на необезпокояваните дървета и в песента на птиците, за които тази сянка беше дом. Пътят до това място съвсем не бе отъпкан — свежите горски цветя служеха за доказателство, че тук рядко стъпва човешки крак. Човек би си помислил, че многобройните диви рози напъпваха, разцъфтяваха и увяхваха под погледа на усамотението, сякаш бяха жители на султански харем. Тук цветовете на камбанките пленяваха с лазурната си синевина, а осеяната с бели цветчета поляна приличаше на къс обсипано със звезди небе.

         Мисис Прайър обичаше тихите разходки — тя винаги странеше от големите пътища и избираше непознатите пътеки. В подобни случаи предпочиташе да има до себе си някой спътник, защото в моменти на усамотение изпитваше безпокойство — някакъв смътен страх от смущаващи срещи нарушаваше за нея насладата от самотните скитания. Но с Каролайн тя не се боеше — напуснеше ли веднъж границите на всякаква човешка обител и потопеше ли се в спокойните владелия на природата, придружавана от своята млада приятелка, в съзнанието и изражението й сякаш се прокрадваше някаква благотворна промяна. Когато бе с Каролайн — и то само с Каролайн, — човек би казал, че от сърцето й се откъсваше тежък товар, че от челото й се смъкваше някакъв воал, а духът й се отърсваше от оковите си. Когато бе с нея, тя ставаше ведра, а понякога дори нежна; с нея споделяше това, което знаеше, пред нея разкриваше част от преживяванията си, даваше й възможност да съди какъв живот бе водила, какво е било възпитанието й, докъде се простира интелигентността й, как и къде са уязвими чувствата й.

         Днес например, докато вървяха рамо до рамо, мисис Прайър разговаряше със спътницата си за различните птици, които пееха по дърветата, отгатваше видовете им, разказваше за начина им на живот и за техните особености. Изглежда, бе добре запозната с английското естествознание. Назова всички диви цветя по пътя; всички тревички, които се подаваха иззад камъните или пък надничаха от пукнатините в старите зидове, останали до този момент незабелязани за Каролайн, сега бяха назовани по име, като това бе съпътствувано от по няколко думи за техните свойства. Стана ясно, че мисис Прайър бе изучила в подробности растителния свят по английските поляни и гори. Когато се изкачиха до най-високата част на дефилето, те седнаха заедно върху обрасла с мъх скала, подала се над земята в основата на стръмен зелен хълм. Мисис Прайър се огледа наоколо и започна да разказва за околността, за това как е изглеждала тя в нейните очи преди много години. Спомена за промените в нея и я сравни с други места в Англия. В сдържания, но необикновено свеж език на нейните описания се прокрадваше усет към живописното, познаване на красивото и обикновеното, способност да съпоставя примитивното с цивилизованото, величавото с посредственото и това придаваше на думите й една очарователна и жива описателност, която бе колкото приятна, толкова и непретенциозна.

         Благоговейното удоволствие, с което Каролайн слушаше — толкова искрено, толкова кротко и при все това толкова видно, — предизвика леко оживление у по-възрастната дама. Едва ли често се случваше тя, чиято външност излъчваше хладина и сдържаност, свенливост и необщителност, да узнае какво означава да събудиш, у тази, към която изпитваш привързаност, чувство и искрена обич и почтителна възхита. Без съмнение приятно бе усещането, че едно младо момиче, за което, ако можеше да се съди по развълнувания й поглед и изражение, тя бе разтворила душата си с най-топли чувства, я гледаше с уважение като своя учителка и се уповаваше на нея като на своя приятелка. С малко повече пристрастие, отколкото обикновено си позволяваше да прояви, мисис Прайър каза, навеждайки се към младата си спътница, за да отмести от челото й една светлокафява къдрица, изплъзнала се от придържащия я гребен:

         — Надявам се, че лекият ветрец откъм хълма ще ви подействува добре, мила Каролайн — бих искала да видя повече цвят по страните ви. А може би вие винаги сте били бледа?

         — Някога имах румени страни — отвърна мис Хелстоун с усмивка. — Спомням си преди година, преди две години, че когато се взирах в огледалото, лицето, което ме гледаше оттам, бе различно от това, което виждам сега — бе по-закръглено и по-розово. Но когато сме млади — добави осемнадесетгодишната девойка, — тогава мислите ни са безгрижни, а животът ни — лесен.

image 

Мур показа само половината от дееспособността и решителността си при защитата на тъкачницата. Другата половина (която наистина бе страховита) се прояви при неуморимото и безпощадно усърдие, с което преследваше водачите на бунта. Тълпата, обикновените участници — от тях той не се интересуваше. Може би някакво вродено чувство за справедливост му подсказваше, че хора, които са били подведени от измама и подтиквани от сурови лишения, не представляват подходящ обект за отмъщение и че онзи, който прояви насилие над някоя наведена глава, е по-скоро палач, а не съдия. Във всеки случай, макар и да познаваше мнозина от участниците в бунта, понеже ги бе видял на разсъмване, през последните часове на нападението, той ги оставяше да го подминават на улицата, без да показва, че ги е забелязал, и без да отправя заплахи към тях.

         Но Мур не знаеше кои бяха водачите. Те не бяха от този край, а пратеници от големите градове. Повечето от тях не принадлежаха към работниците, а бяха предимно „утайки“, хора без пари, вечно затънали в дългове и често пъти под влияние на алкохола — хора, които нямаха какво да загубят, но и се нуждаеха от много, най-вече от възпитание, пари и чистота. Мур преследваше такива личности подобно на хрътка и изпитваше задоволство от това занимание — допадаше му вълнението, свързано с този лов и той го предпочиташе пред тъкачеството.

         Вероятно конят му ненавиждаше подобни моменти, защото тогава бе язден често и безпощадно. Във времена като тези Мур почти живееше по пътищата и свежият въздух действуваше толкова добре на дробовете му, колкото и разпаленото преследване — на настроението му: той ги предпочиташе пред парата в помещението за боядисване. Съдиите в околността сигурно го ненавиждаха. Те бяха мудни и плашливи, а Мур обичаше да ги раздвижва и в същото време да ги сплашва.

 

Мур също съзнаваше опасността за себе си и резултатът от това бе едно неутолимо презрение, насочено натам, откъдето можеше да се очаква тази опасност. Съзнанието, че преследва убийците, пришпорваше още повече смелия му характер. Що се отнася до страха, Мур бе прекалено горд, прекалено суров, прекалено безчувствен, за да изпитва страх. Много често яздеше в късни часове по бърдото, осветявано от луната или потънало в мрак, обзет от много по-възвишени чувства и изпълнен с повече свежи сили, отколкото когато бе заобиколен от сигурност и бездействие в кантората си.

 

Шърли се отнася безгрижно към живота — този факт лесно може да се прочете в очите й. А когато е в добро настроение, нима погледът й не е изпълнен с нежна леност, тъй както пламти от гняв в краткотрайните и мигове на ярост? Природата и цяла е отразена в нейния поглед — когато е спокойна, в големите й сиви очи могат да се прочетат леност, доволство, добро настроение и нежност, ала само някой да я разяри — тогава гневен лъч пронизва росата на взора й и в него веднага лумват пламъци.

 

— Вие чувствувате! Да! Да! Виждам, че до голяма степен сте ръководена от чувствата си и се смятате за личност с много емоционален и деликатен характер, в това няма никакво съмнение. А съзнавате ли, че всички тези романтични идеи са успели да придадат на лицето ви един неизменен замечтан израз, който много повече подхожда на някоя героиня от роман, отколкото на жена, която ще трябва да си проправя път в истинския живот с помощта на здравия разум?

         — Не, нищо подобно не ми е минавало през ума, мисис Йорк.

         — Само се погледнете в огледалото зад вас. Сравнете лицето, което ви гледа оттам, с онова на някоя ранобудна и трудолюбива доячка.

         — Лицето ми е бледо, но то не е сантиментално, а повечето доячки, колкото и румени и здрави да изглеждат, са по-глупави и практически са по-неподготвени да си проправят път в живота от мен. По принцип аз размишлявам повече и по-правилно, отколкото доячките — следователно там, където те биха постъпили неразумно, тъй като рядко се замислят, аз, с помощта на мисълта, бих постъпила мъдро.

         — О, не! Вие ще се повлияете от чувствата си. Действията ви ще бъдат ръководени от поривите на емоционалната ви природа.

         — Разбира се, вероятно често пъти ще се влияя от чувствата си — та нали за това са ми дадени. Този, когото чувствата ме учат да обичам, трябва и ще бъде обичан от мен. Надявам се, че ако някога имам съпруг и деца, чувствата ми ще ме накарат да ги обичам. Мисля си, че тогава поривите на емоционалната ми природа ще бъдат достатъчно силни, за да ме принудят да обичам.

         Каролайн изпита удоволствие, когато изрече тези думи с подчертан тон

image 

— Искам да ви дам урок, с който да ви покажа, че трябва да възпитате у себе си висока нравственост, искам да ви отвратя от хитростта и неискрените чувства.

         — А нима имам нужда от такъв урок?

         — Повечето млади дами днес имат нужда от него. Вие сте една доста съвременна млада дама — болезнено чувствителна, деликатна, с влечение към самотата, което предполага, че много малко неща в обикновения свят изглеждат достойни за вниманието ви. Но обикновеният свят, обикновените честни хора са по-добри, отколкото мислите вие, много по-добри, отколкото някое романтично настроено девойче със завъртяна от книгите глава, което почти не подава носа си вън от градинския зид на своя чичо, пастора.

         — Което означава, че вие нищо не знаете за това девойче. Извинете ме, макар че няма никакво значение дали ще ме извините, или не, нападнахте ме, без да бъдете предизвикана, и затова аз ще се защитя, без да бъда извинена. Вие нямате никаква представа за отношенията ми с моите братовчеди; в пристъп на лошо настроение се опитахте да отровите нашето приятелство с неоправдани намеци, изпълнени с много повече хитрост и неискреност, отколкото всяко нещо, в което можете основателно да ме обвините. Това, че съм бледа и че понякога съм свенлива, съвсем не е ваша работа. Че обичам книгите и не съм склонна да клюкарствувам — това пък трябва да ви засяга още по-малко. А това за „романтично настроеното девойче“ е чисто и просто ваша измислица — никога не съм превъзнасяла романтичните чувства пред вас, нито пък пред някого, когото вие познавате. Съвсем не е престъпление, че съм пасторска племенница, макар че вие може да сте достатъчно тесногръда, за да мислите така. Вие не ме харесвате, макар и да нямате никаква оправдателна причина за това — тогава запазете изражението на неприязън за себе си. Ако след време пак я проявите, и то със същата нелюбезност, тогава ще ви отвърна много по-безцеремонно, отколкото сега.

         Тя свърши и остана известно време безмълвна и развълнувана. Думите й бяха произнесени изключително отчетливо — нито забързано, нито пък много високо, а в гласа й се долавяше звън на сребърни камбанки. Скоростта, с която кръвта в този момент пулсираше във вените й, бе много голяма, макар и незабележима за чужди очи.

 

- Не приемам съвет, в който се долавя отровата на намеците. Мое право е да говоря така, както намирам за добре, и нищо не може да ме застави да разговарям по начина, който вие налагате…

— Мамо, намерихте си майстора — каза малката Джеси, която проследи тази сцена доста внимателно.

         Роуз бе изслушала всичко, без да промени изражението на лицето си. Сега тя заяви:

         — Не, мис Хелстоун не успя да се справи с майка ми, защото се остави да бъде раздразнена, а това означава, че майка ми ще я изтощи само за няколко седмици. Шърли Кийлдар се справя по-добре. Мамо, досега не сте успели да уязвите чувствата на мис Кийлдар. Под коприната на роклята си тя носи броня, която вие не можете да пробиете.

 

Понякога бъдещето сякаш ни предупреждава с притихнал стон за събитията, които ще ни донесе, подобно на приближаваща, но още далечна буря, която с воя на вятъра, с аленото зарево на небето, със странно разкъсаните облаци предвещава вихър, достатъчно силен, за да осее морето с отломки; или пък донася под прикритието на мъглата жълтата зараза на епидемиите, като залива белите западни острови с отровните дихания на Изтока и замъглява прозорците на английските домове с дъха на индийската чума. Друг път това бъдеще внезапно се разтваря, сякаш някоя скала се е разцепила и в нея е зейнал гроб, от който се надига тялото на заспалия в него.

 

— Имах основание да се страхувам от хубавата ти външност, да не вярвам на общителното поведение, да тръпна пред елегантността, изяществото и любезността. Красотата и вежливостта дойдоха в живота ми, когато бях самотна, нещастна, млада и неопитна — една отрудена гувернантка, измъчена от неблагодарен труд, старееща без време. Когато тези качества ми се усмихнаха Каролайн, аз ги взех за ангели! Тръгнах след тях и когато безрезервно отдадох в ръцете им всичките си надежди за бъдещо щастие, съдбата ми отреди да бъда свидетелка на ужасна промяна, станала пред самото домашно огнище — видях как бе свалена бялата маска, как изчезнаха пленителните одежди и срещу мен се настани… О, господи! Как страдах!

 

- Оставих се да ме лишат от теб, когато беше бебе, защото ти беше красива, а аз се страхувах от това — смятах, че красотата ражда пороци… лице в лице с неговата още по-изтънчена, сякаш дошла от приказките потомка. Тази моя прекрасна малка дама напълно ме порази, а вродената елегантност в изражението и направо смрази кръвта ми. Животът ме беше научил, че честността, скромността и доброто начало никога не са били спътници на красотата. Казвах си, че едно такова съвършенство сигурно прикрива жестока и осакатена душевност. Не вярвах, че възпитанието е в състояние да пречисти една такава душа, а още повече се съмнявах в собствените си способности да я променя. Каролайн, аз се страхувах да поема отговорността за твоето израстване

image 

Невинаги тези, които се решават да встъпят в единоборство със съдбата, успяват да надделеят. Нощ след нощ неистовото страдание може да обагря челото с тъмни петна, молителят може да проси милост с онзи беззвучен глас, с който проговаря душата, когато отправя зов към Незримото. „Пощади най-скъпото ми — умолява той, — изцери живота, който ми вдъхва живот. Не откъсвай от мен онова, което трайната обич е вплела в цялата ми природа. Ти, господи, който си на небето, обърни се към мен и ме чуй — имай милост!“ А след воплите и мъчителната борба слънцето може да се извиси и да види молителя победен. Настъпващото утро, което досега го е поздравявало с шепота на западния ветрец, с песента на чучулигите, може да отнеме дъха от скъпите устни, лишени вече от цвета и топлината на живота.

         „О! Преживях нощ, изпълнена със страдания. Тази сутрин съм по-зле. Опитах се да стана, но не мога. Обезпокоиха ме странни сънища.“

         Приближил се до възглавницата на болния, наблюдателят вижда нещо ново и непривично в познатите черти и веднага го обзема чувството, че непоносимият миг наближава, разбира, че божията воля желае идолът му да бъде разрушен, и той скланя глава и подчинява душата си на присъдата, която не може да отмени, нита пък да понесе.

 

Не само усмивката на Каролайн бе станала по-приветлива и духът й — по-бодър, но от лицето и погледа й бе изчезнало едно особено изражение, ужасно и неописуемо, което обаче лесно може да бъде възстановено в паметта на хора, прекарали часове край леглото на някой тежко болен. Дълго преди изпитите черти на лицето й да започнат да се изпълват, дълго преди да се възвърне изчезналият му цвят, то едва забележимо се промени — изразът му стана по-мек и по-ласкав. Вместо мраморната маска и стъкления поглед мисис Прайър вече виждаше на възглавницата едно лице, което бе бледо и повехнало наистина, може би дори поизмършавяло, отколкото тялото, но не толкова ужасно. Това вече бе лице на болно, но живо момиче

 

— Не бива да си тъжен. Нима не съм ти разказвала често кой е бил също толкова блед, дребен и страдащ като теб и при все това силен като гигант и храбър като лъв?

         — Адмирал Хорейшо?

         — Да, адмирал Хорейшо, виконт Нелсън и херцог на Бронти* — величав по сърце като титан, храбър и героичен като света и епохата на рицарството, предводител на мощта на Англия, командувал силата й над дълбините и мятал гръмотевиците й над водната шир.

         [* Хорейшо Нелсън (1758–1805) — предводител на британската военна флота по време на Наполеоновите войни, загинал в битката при Трафалгар. — Б.пр.]

         — Велик човек, ала аз не съм така войнствен, Шърли. А умът ми е тъй разтревожен, изгарям ден и нощ, и ми е трудно да кажа за какво — вероятно за да бъда, да върша нещо, да страдам.

         — Хари, теб те тормози умът ти, който е по-силен и по-възрастен от тялото ти. Той е пленник, окован от физиката ти. Но той тепърва ще извоюва избавлението си. Учи внимателно — изучавай не само книгите, но и света. Ти обичаш природата — обичай я без страх. Бъди търпелив и изчаквай хода на времето. Ти няма да станеш войник или мореплавател, Хенри, но ако живееш, ще станеш — чуй предсказанието ми, — ще станеш писател, може би поет.

         — Писател! Това е лъч, това е лъч светлина за мен! Ще стана, ще стана! Ще напиша книга, за да мога да я посветя на вас!

   Ще я напишеш, за да излееш душата си в нея.

 

— Защо? Каква власт имате вие над мен? Защо трябва да изпитвам страх от вас?

         — Внимавайте, госпожице!

         — Да, мистър Симпсън, ще внимавам много добре — преди да се омъжа, съм решила да се възхищавам, да боготворя, да обичам.

         — Що за глупости! Това е неблагопристойно, неподобаващо за една жена!

         — Да обичам с цялото си сърце. Зная, че този език е непознат за вас, но ми е все едно дали ме разбирате, или не.

         — Ами ако тази ваша любов ви отведе при някой просяк?

         — В просяк няма да се влюбя — просията не буди уважение.

         — Или някой дребен чиновник, някой театрален актьор, някой съчинител на пиеси или… или…

         — По-смело, мистър Симпсън! Или какво?

         — Някой писател — драскач или някой дрипав, хленчещ художник.

   Не обичам драскачеството, дрипите и хленченето, но пък обичам литературата и изкуството.

 

Шърли изразяваше мнение, че имала право да се променя колкото иска. Знаела, че не представлява приятна гледка, но ако желаела да погрознее, защо трябвало другите да се притесняват за това? Но нали все пак трябва да има някаква причина за тази промяна — коя е тя? И тогава Шърли недвусмислено пожелаваше да я оставят на мира.

         А после правеше всичко, за да изглежда весела, и се ядосваше на себе си, че не може да успее напълно — когато останеше сама, от устата и се изплъзваха кратки и самобичуващи определения. „Глупачка! Страхливка! — избухваше срещу себе си тя. — Пъзла! Ако ще трепериш, трепери тайно! Трепери там, където никой няма да те види!

         Как смееш — питаше тя себе си, — как смееш да показваш слабостта си и да издаваш глупавите си вълнения? Отърси се от тях, издигни се над тях. Ако не можеш да го сториш — скрий ги.“

         И Шърли направи всичко възможно, за да ги скрие. Отново стана оживена в компания. Когато се уморяваше от усилията и трябваше да си отдъхне, търсеше самотата. Не самотата на стаята си — не беше присъщо за нея да изпада в униние, затворена между четири стени, — а онази дива самота, която е навън и подир, която тя можеше да препусне върху гърба на кобилата си Зое. Шърли яздеше по половин ден. Чичо й не одобряваше това, но не смееше да се намеси — не бе приятно да се изправиш пред разгневената Шърли дори когато бе здрава и весела, а сега, когато лицето и бе бледо, а големите й очи изглеждаха потънали в орбитите си, в помръкването на този лик и в блясъка на погледа й имаше нещо, което едновременно трогваше и тревожеше.

 

— „Защото…“ — ми каза тя, като ме погледна с красивите си очи — о, колко са красиви те, мистър Мур! Обичам ги! Обичам я! Тя е моята звезда! Небето няма права над нея! Тя е прекрасна в този свят и е създадена за този свят. Шърли не е ангел, а е човек и трябва да живее с хората. Няма да я дадем на ангелите! Мистър Мур, ако някой от „божите синове“, с криле, широки и ясни като небето, сини и шумящи като морето, се спусне, пленен от красотата й, за да я грабне, трябва да му попречим! Ще го направя, макар и да съм само едно сакато момче.

         — Хенри Симпсън, продължавайте, като ви казвам.

         — „Защото — каза тя — ако не съм направила завещание и умра преди теб, Хари, цялото ми имущество ще бъде за теб. Но аз не възнамерявам това да бъде така, макар че то би се понравило на баща ти. Ти — каза тя — ще получиш цялото негово имение, което е голямо, по-голямо от Фийлдхед. Сестрите ти няма да получат нищо, за това им оставям малко пари, макар че не изпитвам, към двете, взети заедно, дори и половината от любовта, която изпитвам към една-единствена къдрица от твоята руса коса.“ След тези думи тя ме нарече „моят любимец“, като ми позволи да я целуна. После ми каза, че е оставила пари и на Каролайн Хелстоун, и че този дом с цялата покъщнина и книги, завещава на мен, тъй като не искала старото фамилно имение да се отдели от собствения й род. Остатъка от състоянието си, възлизащо на около дванадесет хиляди лири, без да се смятат парите за сестрите ми и за мис Хелстоун, не на мен, понеже вече съм бил богат, а на един благороден човек, който щял да ги използува, най-добре от всички. Един човек, каза тя, който бил едновременно и нежен и храбър, силен и милостив, човек, който не се биел в гърдите заради набожността си, но в чието сърце, тя била уверена в това, тайнството на вярата било чисто и неосквернено пред бога. Духът на любовта и утехата бил с него — не оставял сираците и вдовиците в беда и страдал от светската суета. След това братовчедка ми попита: „Одобряваш ли постъпката ми, Хари?“ Не успях да й отговоря, защото ме задавиха сълзи, както и сега.

         Мистър Мур предостави на ученика си един миг, за да се пребори с чувствата си, а след това попита:

         — Какво друго каза тя?

         — Когато изразих пълното си съгласие с условията на завещанието й, Шърли ми каза, че съм бил щедро момче и че се гордеела с мен. „А сега — добави тя, — в случай че стане нещо, ти ще знаеш какво да отвърнеш на злобата, когато тя дойде и започне да ти нашепва лоши неща в ухото, да ти внушава, че Шърли те е измамила и че не те е обичала. Ти ще знаеш, че съм те обичала, Хари, че никоя сестра не би могла да те обича повече, мое съкровище.“ Мистър Мур, сър, когато си припомня гласа й; когато пред очите ми изплува нейният лик, сърцето ми започва да бие така силно, сякаш иска да изхвръкне от гърдите ми. Тя може да отиде на небето преди мен — ако бог го пожелае, значи така ще стане, — но остатъкът от живота ми (а той няма да е дълъг и сега това ме радва) ще бъде едно кратко, целенасочено и обмислено движение по отъпканата от нея пътека. Мислех да вляза в семейната гробница преди нея, но ако се случи обратното, поставете ковчега ми до този на Шърли.

Мур му отвърна с дълбоко мълчание, което бе в странен контраст с тревожното оживление на момчето.

 image






Гласувай:
12
0



1. germantiger - ...
22.11 04:30
На финала, както се казва, ни в клин, ни в ръкав клип от филма "Мръсни танци" емблематичен през 90-те години на миналия век.

За съжаление Патрик Суейзи вече не е между живите. Ако добре помня почина от рак на панкреаса, а мъките с панкреаса са познати в семейството ми.

В клипа русата "инструкторка" е великолепна, особено в червено след 1.36.
цитирай
2. nbrakalova - Благодаря за поредните акценти от „Шърли“
24.11 10:18
на чувства – мили, характерни, целенасочени; моментите на съчетание с природа, където „да изпита(ш) завладяващо(то) усещане за самота…“; свободата на разкриване в доверчивото присъствие на характерна душевност; за прокрадващият се „усет към живописното, познаване на красивото и обикновеното, способност да съпоставя примитивното с цивилизованото, величавото с посредственото … очарователна и жива описателност, която бе колкото приятна, толкова и непретенциозна“; за силата и отдадеността на свенливия или на невойнствения….

Рядко реалният живот способства да се прозрат подробности и нюанси в човешкото присъствие, характер или природа. Може би затова, отделени в тихия ъгъл от слепотата на реалното, художественото слово има толкова силно въздействие, избистряйки душевния поглед за тях.
цитирай
3. viva1122 - G_T ...
24.11 13:13
За пореден път път се потопих и почуствах - съпреживях, не само видях образи и картини така художествено и майсторски предадени от Ш Бронте - за мен е истинско удоволствие.

Благодаря и най-чистосърдечни поздрави от мен!

пп - вече не се учудвам, че няма интерес към художествено, представено тук в блога и други теми, заслужаващи внимание и прочит, но това е нивото - мое мнение.

Хубав и спорен ден!




цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 2207413
Постинги: 178
Коментари: 6934
Гласове: 17282
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031