Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2017 06:12 - ШЪРЛИ 4 - Шарлътт Бронте
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 4345 Коментари: 12 Гласове:
11

Последна промяна: 23.10.2017 06:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Поредния четвърти постинг по романа "Шърли" от Шарлътт Бронте

image
Codie Young

         Една вечер се случи тъй, че те останаха сами в дъбовата стая. Бяха прекарали заедно целия този дъждовен ден, без да скучаят. Здрачаваше се, но свещите още не бяха донесени. Със сгъстяването на мрака и двете станаха по-замислени и смълчани. Западният вятър виеше около дома, гонейки буреносни облаци и пороен дъжд откъм далечния океан; отвъд старите решетки на прозорците бушуваше стихията, а вътре цареше дълбоко спокойствие. Шърли седеше до прозореца и наблюдаваше разпокъсаните облаци по небето, мъглата над земята, вслушваше се в звуците на портата, които наподобяваха плача на неспокойни духове — звуци, които, ако не бе толкова млада, весела и здрава, биха връхлетели върху тръпнещата й душа като някаква поличба, като преждевременна погребална песен, но тъй като сега тя бе в най-прекрасните години на живота си, в разцвета на красотата си, те само потискаха жизнеността й, превръщайки я в тъжна замисленост. Откъси от нежни балади звучаха в ушите й. От време на време тя изпяваше по някой ред, като гласът й се усилваше при всеки променлив порив на вятъра — мелодиите ставаха по-отчетливи с нарастването на воя отвън и замираха с неговото утихване. Фигурата на Каролайн едва се виждаше на алената светлина на тлеещите въглени — тя се бе оттеглила в най-отдалеченото и тъмно кътче на стаята, крачеше напред-назад и си повтаряше откъси от стихове, които помнеше добре. Гласът й бе много тих, но Шърли я чуваше; и докато си пееше полугласно, тя я слушаше. Стиховете бяха следните:

 

         Бе сводът небесен от нощ помрачен,

         талазите стенеха гордо,

         когато несретник един като мен

         пометоха право през борда;

         лишен от надежда и близък човек,

         подслона си морски оставил навек.

image

         Каролайн изрецитира цялото стихотворение и стори това много добре. Бушуващото море, давещият се моряк, заливаният от вълните борещ се кораб оживяха от гласа й, а още по-живо бе пресъздадена душата на поета, който не ронеше сълзи за „корабокрушенеца“, а в пристъп на безмълвна болка оприличаваше своето нещастие, в което е бил забравен и от бога, на съдбата на този изоставен от своите събратя моряк и надаваше вик от бездната на своето страдание.

 

         Не щя глас божествен вълните да спре,

         и лъч милостив да пробие,

         когато без помощ във бурно море

         самотни погивахме ние.

         Но мен ме погълна по-страшна вода

         и бездна по-тъмна ме скри без следа.

 

         — Надявам се, че сега на небето Уилям Купър е далеч от опасности и страдания — каза Каролайн.

         — Изпитвате ли съжаление към него за това, което и изстрадал тук на земята? — попита мис Кийлдар.

         — Дали го съжалявам ли, Шърли? А нима мога да изпитвам друго? Сърцето му е било почти напълно разбито, когато е писал това стихотворение, а то самото е в състояние да разбие сърцето на всеки, който го прочете. Сигурна съм, че след като го е написал, е намерил успокоение. Смятам, че поетичната дарба — най-божественият дар, пратен на човека — е предназначена да облекчава чувствата, когато тяхната сила вещае нещастие. Струва ми се, Шърли, че не трябва да се създава поезия, от която да лъха хладен размисъл или прекалена виртуозност. Кой се интересува от такава поезия? Кой се интересува от подобни познания, от възвишени поетични фрази? А кой не се интересува от чувствата, от истинските чувства, колкото и обикновени да са те, колкото и непохватно да са изразени?

 

         — Във всеки случай поне едно е сигурно — че вие се интересувате от тях; няма съмнение, че щом чуеш тези стихове, веднага разбираш състоянието, в което се е намирал Купър, усещаш непреодолимостта на порива, обсебил душата му, порив, силен като брулещия вятър, който тласка кораба; този порив може да не го е оставил да вплете украшение във всеки стих, но го е изпълнил със сила да постигне ненадминато съвършенство. В гласа ви не долових никакво колебание, докато рецитирахте, Каролайн, и това ме удивлява.

         — Ръката на Купър не е потръпвала, когато е писала тези редове. Защо тогава гласът ми да се колебае, когато ги изрича? Повярвайте, Шърли, нито една сълза не е била отронена над ръкописа на „Корабокрушенецът“. В това стихотворение не долавям печален стон, а само вик на отчаяние; мисля си обаче, че след изтръгването на този вик ужасният спазъм е отпуснал сърцето му, той си е поплакал на воля и се е успокоил.

         Шърли поднови песента си. След малко спря и почти без пауза отбеляза:

         — Човек би могъл да се влюби в Купър дори само заради привилегията да го утешава.

      — Вие не бихте могли да обикнете Купър — веднага додаде Каролайн. — Той не е бил създаден за любовта на жена.

         — Какво искате да кажете?

         — Това, което казах. Зная, че на света съществуват определен вид натури — при това изключително благородни и възвишени, — към които любовта никога не се приближава. Дори и да бяхте търсили Купър с намерението да се влюбите в него, щяхте само да го погледнете, да го съжалите и да го оставите — щеше да ви прогони усещането за нещо невъзможно, нещо неестествено, както „свирепата буря“ е отнесла екипажа далеч от неговия давещ се другар.

         — Може би имате право. Кой ви каза това?

         — Думите ми за Купър се отнасят със същата сила и за Русо. Русо бил ли е обичан някога? Той е обичал страстно, но нима някога страстта му е била споделяна? Никога, уверена съм в това. А ако съществуват и жени като Купър и Русо, бих потвърдила същото и за тях.

         — Питам се кой ли ви е казал това? Може би Мур?

         — Защо някой трябва да ми го е казал? Нима аз не притежавам усет? Нима не съм в състояние да направя сравнение? Мур никога не ми е говорил нито за Купър, нито за Русо, нито пък за любовта. Гласът, който чуваме, когато сме сами, ми разказа всичко, което зная за тези неща.

         — Допадат ли ви характери като този на Русо, Каролайн?

         — Като цяло — не. Харесвам някои качества, които притежават; известни божествени искри в тяхната природа заслепяват погледа ми и възпламеняват душата ми. А от друга страна пък ги ненавиждам. Те са създадени от пръст и злато. Отпадъците и чистата руда не могат да се споят в едно здраво цяло — взети заедно, аз ги чувствувам като нещо неестествено, нездраво и отблъскващо.

         — Струва ми се, че бих проявила повече разбиране към един Русо, отколкото вие, Кари. Самата вие, смирена и склонна към съзерцание, като че ли предпочитате строгите и практичните натури. Впрочем сигурно много ви липсва братовчед ви Мур, понеже сега не можете да се виждате, нали?

         — Да, така е.

         — Вероятно и вие му липсвате?

 image

         — Шърли, мъжете и жените са толкова различни, разликата в положението им е толкова голяма. Жените имат да мислят за толкова малко неща, а мъжете — за толкова много. Можете да изпитвате приятелски чувства към един мъж, докато той може да е почти безразличен към вас. Много от нещата, които внасят радост в живота ви, могат да зависят от него, докато в погледа му може да не съзрете дори и мимолетно чувство или интерес. Робърт често ходеше до Лондон, понякога за цяла седмица или дори за две. Докато го нямаше, неговото отсъствие сякаш внасяше някаква празнота — нещо липсваше, в Брайърфийлд ставаше някак по-скучно. Макар и да се занимавах с обичайната си работа, аз все пак чувствувах неговата липса. Когато си седях сама вечер, наум ми идваха някакви странни мисли, които не мога да опиша: например ако някой вълшебник или добър дух ми предложеше в този момент далекогледа на принц Али (спомняте си го от „Хиляда и една нощ“, нали?) и ако с негова помощ можех да зърна Робърт — да го видя къде е, какво прави, — щях да узная колко ужасяващо широка е пропастта, която разделя такива като мен от подобните нему. Бях уверена, че колкото и мислите ми да са летели към него, неговите са били много далеч от мен.

        

         — А какво значение има дали неомъжените или тези, които никога няма да се омъжат, са непривлекателни и неелегантни или обратното? Ще бъде съвсем достатъчно, ако те просто бъдат почтени, благопристойни и спретнати. Единственото, което може да се изисква от старите моми по отношение на външния им вид, е той да не дразни погледа на мъжете, когато ги срещат на улицата. Що се отнася до останалото, на тях трябва да им бъде позволено, без това да буди твърде много презрение, да бъдат вглъбени, сериозни, със скромни лица и да носят скромни дрехи по тяхна собствена преценка.

         — Говорите толкова сериозно, Каролайн, че човек може да ви вземе за стара мома.

         — Да, аз ще бъда такава, това е съдбата ми. Никога не бих се омъжила за някого като Малоун или Сайкс, а пък и никой друг не би ме взел за жена.

         Тук настъпи дълга пауза, която бе нарушена от Шърли. И отново онова име, което сякаш я бе омагьосало, почти веднага се отрони от устните й:

         — Лина — понякога Мур ви нарича така, нали?

         — Да. Това е съкращение от Каролайн, което понякога се използува в неговата родина.

         — Е, Лина, спомняте ли си, че един ден бях забелязала някаква неравност в косата ви — отдясно ви липсваше една къдрица — и вие ми казахте, че дължите това на Робърт, тъй като веднъж той отрязал от там дълъг кичур?

         — Да.

         — Ако винаги е бил толкова безразличен към вас, както твърдите, защо тогава е откраднал къдрицата ви?

         — Не зная — всъщност не, зная. Това беше мое дело, а не негово. Всичко от този род винаги е било мое дело. Той се готвеше да замине за Лондон както обикновено. Вечерта, преди да тръгне, бях намерила в кошничката на сестра му един черен кичур коса — къса и завита къдрица. Хортенз ми каза, че това е спомен от брат й. Робърт бе седнал на масата. Погледнах към главата му — той има гъста коса, а на слепоочията му имаше множество такива завити къдрици. Помислих си, че би могъл да ми подари една — много ми се искаше да притежавам една от тях и го помолих за това. Робърт се съгласи, но при условие, че и той си избере кичур от моята коса. И така аз получих един къс кичур от неговата коса, а той — един дълъг от моята. Аз пазя неговия кичур, но съм сигурна, че той е изгубил моя. Това бе мое дело — едно от онези глупави неща, при мисълта, за които сърцето се натъжава, а лицето пламва в аленина; един от онези дребни, но ярки спомени, които се появяват и пробождат чувството ти за собствено достойнство с хиляди ножове, които карат устните ти, както си седиш сама, да отронват внезапни, налудничави слова.

         — Каролайн!

         — Наистина се смятам за глупачка в някои отношения, Шърли, презирам се! Но бях обещала да не ви превръщам в моя изповедница. Не можете да ми отвърнете със същите слабости — вие не сте слаба. Как втренчено ме гледате сега! Извърнете ясния си, силен като на орлица взор, обидно е да ме гледате така.

         — Вие сте цял етюд за изучаване на характера! Слаба — несъмнено. Но не в смисъла, който имате в предвид.

 

         … бездействието при сегашните обстоятелства е равносилно на престъпление, че страхливостта е проявена от жестокост, тъй като тези две неща могат да породят размирици и в крайна сметка да доведат до кървави сблъсъци.

 image

         Неговите чувства също бяха сериозни, установени бяха и възгледите му, тъй като той не правеше никакви опити да се хареса, да блесне или да направи впечатление по евтин начин. Въпреки това у него проличаваше известна склонност да командува — дълбокият му глас, колкото и да бе смекчен, и непреклонното му мнение от време на време надделяваха, макар и неволно, с някоя властна фраза или тон над благия глас и впечатлителната натура на намиращата се в добро настроение Шърли.

 

         — Изглежда, че се разхождате наоколо невидима. Тази вечер забелязах пръстен на ръката ви, да не би да е някой вълшебен пръстен? Отсега нататък, когато си седя в кантората сам, може да е и посред нощ, ще си позволя да виждам в представите си как Каролайн се надвесва над рамото ми и чете от същата тетрадка или седи до мен, улисана в някаква своя работа и от време на време повдига невидимите си очи към лицето ми, за да прочете мислите ми.

         — Не трябва да се боите от подобна опасност — аз няма да се приближавам, а ще остана на разстояние и ще наблюдавам какво ще стане с вас.

         — Когато се разхождам вечер покрай живия плет, след като тъкачницата вече е затворена, или през нощта, когато заемам мястото на пазача, ще си представям, че пърхането на всяка малка птичка над гнездото й шумоленето на всяко клонче е шумът от вашите движения. Сенките на дърветата ще приемат формата на тялото ви, ще ви зървам сред белите цветове на глога. Лина, вие постоянно ще ме спохождате.

         — Никога няма да съм там, където не ще желаете да бъда, нито ще видя или чуя онова, което ще пожелаете да остане невидяно и нечуто.

         — Ще ви виждам в моята собствена тъкачница посред бял ден — всъщност вече веднъж ви видях там. Само преди седмица бях застанал в дъното на едно от дългите работни помещения, а в другия край работеха момичетата. Стори ми се, че сред няколко от тях, които се движеха насам-натам, зърнах фигура, която приличаше на вашата. Сигурно бе игра на светлината или някаква мамеща сянка. Приближих се до групата, но това, което търсех, бе изчезнало — озовах се между две червендалести девойки в престилки.

         — Няма да ви последвам в тъкачницата, Робърт, освен ако вие не ме повикате там.

         — Но това не е единственият случай, когато въображението ми ме е подлъгвало. Една нощ, когато се връщах късно от пазар, влязох в дневната с надеждата да намеря там Хортенз. Но вместо нея помислих, че съм намерил вас. В стаята нямаше свещ, тъй като сестра ми я бе отнесла горе със себе си. Кепенците не бяха спуснати и през прозорците проникваха широки лунни лъчи — вие бяхте до прозореца, отдръпнала се малко настрани в поза, обичайна за вас. Бяхте облечена в бяло, както съм ви виждал облечена за вечерно празненство.

         За половин секунда вашето живо лице сякаш бе извърнато към мен, за половин секунда бях обзет от намерението да се приближа и да ви хвана за ръката, да ви се накарам за дългото отсъствие и да ви благодаря за посещението. Две стъпки напред и магията бе развалена, воланите на роклята промениха очертанията си, цветът на кожата ви се разми и когато стигнах до мястото, там нямаше нищо, освен бялото муселинено перде и едно балсамово цвете в саксия, което бе разцъфнало — sic transit*… и прочие.

         [* Sic transit gloria mundi — Тъй преминава земната слава. (Лат.) — Б.пр.]

         — Значи това не е била моята безплътна сянка, нали? Почти помислих, че е така.

         — Не. Само малко плат, един глинен съд и розов цвят — пример за земни илюзии.

         — Питам се как ви остава време за подобни илюзии с ум, тъй зает като вашия.

         — Аз също се питам. Но откривам у себе си, Лина, две личности: едната за света и за работата, а другата — за дома и свободното ми време. Жерар Мур, е човек с твърд характер, създаден за тъкачницата и пазара, а човекът, когото наричате братовчеда Робърт, понякога е мечтател, чийто свят се намира другаде, а не сред становете и кантората.

         — Струва ми се, че тези две личности у вас добре се погаждат — вижда се, че разполагате с добро здраве и разположение на духа. Изчезнал е онзи измъчен вид отпреди няколко месеца, който натъжаваше, когато човек ви погледнеше.

 image

         - … Робърт, вървете си!

         Умолителните слова бяха придружени от умолителен жест и още по-умолителен поглед. За секунда Мур обви с ръце събраните й длани и отвърна на вперения й нагоре поглед, като сведе надолу очи; после каза „Лека нощ“ и си тръгна.

         Само след миг Каролайн бе вече до вратата на кухнята зад Фани. В този момент сянката на широкополата шапка падна върху една осветена от луната гробница. Пасторът се появи, прав като бастун, откъм градината и сложил ръце зад гърба си, с бавни стъпки се насочи към гробището. Мур бе почти разкрит — той наистина бе принуден да се крие, да заобиколи около църквата и най-накрая да сниши високата си фигура зад внушителния надгробен паметник на семейство Уин. Там той трябваше да престои цели десет минути, с коляно, опряно със земята, с шапка в ръка, с коса, изложена на росата, с искрящи тъмни очи и устни, разделени от смеха, който напираше вътре в него поради положението, в което се намираше. В това време пасторът невъзмутимо съзерцаваше звездите и смъркаше енфие само на няколко крачки от него.

         Всъщност в тази минута никакви подозрения не смущаваха мистър Хелстоун. Тъй като обикновено отделяше съвсем малко внимание на действията на племенницата си, убеден, че не си струва да ги следи по-отблизо, той изобщо не подозираше, че бе излизала през деня, мислейки, че е прекарала времето с книга в ръка или над ръкоделието си в своята стая. Наистина в този момент тя вече се намираше там, но съвсем не се бе отдала на подобни спокойни занимания, както си представяше той, а стоеше до прозореца с разтуптяно сърце, развълнувано надничаше иззад щорите и очакваше чичо й да се прибере, а братовчед й да се измъкне незабелязано, най-накрая въздъхна с облекчение — чу мистър Хелстоун да влиза, видя Робърт да прескача гробовете и да се прехвърля през зида и чак тогава слезе долу за молитва. Когато се върна в стаята си тя се отдаде на спомена за Робърт. Сънят още дълго не я посети — Каролайн дълго седя до прозореца си, дълго гледа надолу към старата градина и още по-старата църква, към гробниците, сиви и спокойни, открояващи се ясно на лунната светлина. Тя следваше нощта по нейните стъпки по пътеката й от звезди, далеч в малките часове преди зората. През цялото време в душата си бе с Мур — бе до него, чуваше гласа му, слагаше ръката си в неговата и докосваше топлината на неговите пръсти. Когато църковният часовник удари, когато отнейде долетя някакъв шум, когато едно мишле, запознато добре със стаята й — неканен гост, за когото Каролайн не разрешаваше на Фани да постави капан, — зашумоли върху масата, като се разхождаше по оставените там верижка, единствен пръстен и още няколко дрънкулки, тя вдигна поглед и се върна към действителността. След това изрече полугласно, сякаш за да избегне укоризнения поглед на някой невидим и нечут слушател: „Не лелея любовни мечти — само размишлявам, защото не мога да заспя. Съвсем ясно е, разбира се, че той ще се ожени за Шърли.“

         Когато тишината се възвърна, ударите на часовника затихнаха, а малкото неопитомено и непознато същество, закриляно от нея, се скри в убежището си, тя отново се върна към мечтите си, като се прислони до своето видение — слушаше го и разговаряше с него. Най-накрая то избледня — идването на зората, залезът на звездите и настъпващият ден стопиха плода на въображението, разбудената птича песен заглуши притихналите слова. Думите, изпълнени с жар, оживели от вълнение, понесени на крилете на утринния вятър, се превърнаха в приглушен шепот. Фигурата, която дишаше под лунните лъчи, в която течеше кръв и бликаше живот, от която лъхаше здраве и младежки плам, стана студена и призрачно сива на фона на аления изгрев. И изчезна. Каролайн отново бе сама със себе си — зъзнеща и обезсърчена се запъти към кушетката с тежки стъпки.

 

         „Съвсем ясно е, разбира се, че той ще се ожени за Шърли — бяха първите думи, когато стана сутринта. — Така и би трябвало да направи, тя може да му помогне — добави Каролайн с решителност. — Но аз ще бъда напълно забравена, когато се оженят! — бе следващата жестока мисъл. — И какво, какво ще правя, когато ми отнемат Робърт? Към кого да се обърна? Моят Робърт! Как ми се иска наистина да го нарека мой! Но аз съм бедност и безпомощност. Шърли е богатство и сила, а също красота и любов — това не може да се отрече. Става дума не за някакво недостойно ухажване — тя го обича, при това не с ниски чувства. Тя го обича или ще го обича тъй, че той да се гордее с любовта й. На това не може да се възрази по никакъв начин. Нека се оженят тогава — но след това за него аз не ще знача нищо. Да му бъда сестра или нещо от този род — ненавиждам подобна мисъл. Или ще бъда всичко, или нищо за мъж като Робърт — не бих могла да понеса никакви усуквания или лицемерни приказки. Още щом те двамата се съберат, аз ще ги напусна. Що се отнася до това да се увъртам около тях, да се преструвам и да насилвам у себе си приятелско отношение, когато душата ми ще се раздира от други чувства, няма да падна толкова ниско…

 

         В очите на мис Ейнли представителите на духовенството бяха нещо свято — невзрачността на отделния индивид за нея нямаше значение, защото самият му пост го превръщаше в свят човек. На куратите — личности, които с жалкото си високомерие не заслужаваха дори да завържат връзките на обувките й, нито да носят памучния чадър или пък карирания й вълнен шал, — на тези хора тя с цялото си искрено и чистосърдечно въодушевление гледаше като на свети дечица. Независимо колко ясно й изтъкваха техните дребни недостатъци и безмерни нелепости, тя не бе в състояние да ги забележи — мис Ейнли бе сляпа за пороците на духовенството, а белите църковни одежди прикриваха множество грехове.

 

         Никоя от тях не искаше да се самоизтъква, но всяка имаше искреното желание да бъде полезна;

 image

         А пък особено за жените е по-добре да бъдат дарени с известна слепота, погледът им да бъде мек и премрежен — поглед, който никога да не навлиза по-дълбоко от повърхността, който винаги да приема нещата такива каквито изглеждат. Хиляди, които съзнават това, спускат клепачи над очите си, но и най-сведеният поглед си има своята цепнатинка, през която при нужда внимателно проучва живота. Спомням си, че веднъж видях чифт сини очи, които хората обикновено мислеха за малко заспали, да са тайно нащрек, а от изражението им узнах — изражение, което охлади кръвта ми, тъй неочаквано бе то за мен, — че години наред са чели в душите на околните. Хората наричаха притежателката на тези сини очи bonne petite femme* (тя не бе англичанка). Опознах я след това, изучих я наизуст, проникнах в нейните най-потайни и съкровени кътчета: тя се оказа най-изтънчената, най-голямата и най-изкусната интригантка в Европа. [* Симпатична женица (фр.) Б.пр.]








Гласувай:
11



1. germantiger - 1
23.10.2017 06:22
Първия клип е спокоен, не "бомбастичен" и е по последната версия на "Далече от безумната тълпа" на Томас Харди.

В главните роли германския фламандец от Белгия (как "звучи" само това обяснение за актьора) Маттиас Шьонаертс и Кери Мъллиган, която има опит в продукции по великата литература - играла е като млада актриса във филми по Остин и Дикенс.
цитирай
2. germantiger - 2
23.10.2017 06:37
Втория клип също е спокоен, с един демоничен джентълмен в изпълнение на Том Хъддълстън и Миа Васиковска, която по баща е австралийка, ако беше само полячка не бих я уважил.

РУСАТА ПРЕЛЕСТ Едит и аристократично изтънчения Том в клипа особено КАТО СИ ШЕПНАТ СЛЕД 0.55!
цитирай
3. ard - откъсите са интересни
23.10.2017 10:28
Откъсите са интересни и разкриват душевността на девойките от английската провинция в началото и средата на 19 век. Но все пак си мисля, че дори и тогава жените е трябвало да мислят за много неща свързани от и за ежедневието им.
Малцина са били онези, които просто са прекарвали време в приятни разговори, разходки и любовни терзания по близки или далечни обекти.

Като например този откъс:
" — Шърли, мъжете и жените са толкова различни, разликата в положението им е толкова голяма. Жените имат да мислят за толкова малко неща, а мъжете — за толкова много. Можете да изпитвате приятелски чувства към един мъж, докато той може да е почти безразличен към вас. Много от нещата, които внасят радост в живота ви, могат да зависят от него, докато в погледа му може да не съзрете дори и мимолетно чувство или интерес."

Картинките и клипчетата ми харесаха.

Почти се отъджествих с главната героиня от
"Далеч от безумната тълпа" :)

Поздрави и хубав ден!
цитирай
4. germantiger - ...
23.10.2017 10:36
И на мен ми прозвуча сексистко и то от жена към собствения й пол, но се съгласявам с нея поради една фундаментална причина.

В онова време почти цялата история, цялата наука, абсолютно войната, политиката, напълно бизнеса и до голяма степен изкуството са се правили само от мъже! Просто това са фактите.
цитирай
5. germantiger - +
23.10.2017 10:38
Благодаря ти, за първия коментар.

Аз също мисля, че героинята от филма ти подхожда много, и в някаква степен тази от книгата, но от филма доста.
цитирай
6. viva1122 - G_T - Поздравления ...
23.10.2017 12:43
за удоволствието от поредицата постинги, които ни представяш.
Приятно е, да се откъсна за миг и се потопя в тази магия за мен и после да се събудя от унеса и да ме грабне ежедневието. Благодаря!
Ще си позволя да цитирам само този откъс, един от многото/ да не кажа всичко/, което лично аз много години не разбирах, а и дали съм разбрала вече - поне донякъде, но...
Фотосите и клиповете няма как да не харесам също - за мен чудесни!

А пък особено за жените е по-добре да бъдат дарени с известна слепота, погледът им да бъде мек и премрежен — поглед, който никога да не навлиза по-дълбоко от повърхността, който винаги да приема нещата такива каквито изглеждат. Хиляди, които съзнават това, спускат клепачи над очите си, но и най-сведеният поглед си има своята цепнатинка, през която при нужда внимателно проучва живота. Спомням си, че веднъж видях чифт сини очи, които хората обикновено мислеха за малко заспали, да са тайно нащрек, а от изражението им узнах — изражение, което охлади кръвта ми, тъй неочаквано бе то за мен, — че години наред са чели в душите на околните. Хората наричаха притежателката на тези сини очи bonne petite femme* (тя не бе англичанка). Опознах я след това, изучих я наизуст, проникнах в нейните най-потайни и съкровени кътчета: тя се оказа най-изтънчената, най-голямата и най-изкусната интригантка в Европа. [* Симпатична женица (фр.) Б.пр.]

Аплодисменти!!!
цитирай
7. veilet - Емоционален преход на мислите от миналото към днешното съвремие...
23.10.2017 14:13
Изложената тема ни пренася неминуемо в жестокия свят на доминираща власт на църквата и представя вътрешното светоусещане и възприятие на Жената тогава. Подчертани са силата на нейните чувства и воля, гордост и непреклонен характер, съпътстващи я в ежедневието. Актуален остава въпроса- какво е съотношението на гореспоменатите морални ценности у съвременната младеж?
цитирай
8. germantiger - ...
23.10.2017 21:30
viva1122 написа:

Приятно е, да се откъсна за миг и се потопя в тази магия за мен и после да се събудя от унеса и да ме грабне ежедневието.



Цитирам тази част от коментара ти, защото напълно я споделям като усещане и аз.

Благодаря за коментара ти!
цитирай
9. germantiger - ...
23.10.2017 21:35
veilet написа:
Изложената тема ни пренася неминуемо в жестокия свят на доминираща власт на църквата и представя вътрешното светоусещане и възприятие на Жената тогава. Подчертани са силата на нейните чувства и воля, гордост и непреклонен характер, съпътстващи я в ежедневието. Актуален остава въпроса- какво е съотношението на гореспоменатите морални ценности у съвременната младеж?


Шарлътт Бронте не "воюва" и не клейми духовенството в това си произведение и няма как да е иначе, след като нейния баща е пастор.

В нейните творби тя често цитира пасажи от Библията, вярваща е, притежава т.нар. християнски (всъщност човешки добродетели, но култивирани от Християнството), от друга страна много често осмива някои черти на младите духовници и то много явно го прави.

В нейните романи няма нито един главен герой духовник и нито един представител на клира в роля на любов, сила или красота, или поне аз не се сещам.

Благодаря ти, за коментара, самия аз също съм нещо като агностицик.
цитирай
10. nbrakalova - Очарователни са главните герои в ...
23.10.2017 21:43
Очарователни са главните герои в този роман, всеки по своему. И все пак човек симпатизира, привлечен е най-вече от онзи персонаж, който най-много импонира на естеството му.
цитирай
11. germantiger - ...
23.10.2017 23:32
nbrakalova написа:
Очарователни са главните герои в този роман, всеки по своему. И все пак човек симпатизира, привлечен е най-вече от онзи персонаж, който най-много импонира на естеството му.


Абсолютно права си в повечето случаи е така и това е естествено.

Все пак сме хора и се обичаме себе си и трябва да се обичаме в онзи естествен непрекален смисъл. Когато се обичаме и ще ни има.

Само един народ е възпитаван в омраза към себе си историческа.
цитирай
12. nbrakalova - .
24.10.2017 22:11
germantiger написа:
nbrakalova написа:
Очарователни са главните герои в този роман, всеки по своему. И все пак човек симпатизира, привлечен е най-вече от онзи персонаж, който най-много импонира на естеството му.


Абсолютно права си в повечето случаи е така и това е естествено.

Все пак сме хора и се обичаме себе си и трябва да се обичаме в онзи естествен непрекален смисъл. Когато се обичаме и ще ни има.

Само един народ е възпитаван в омраза към себе си историческа.


Правим това вероятно интуитивно и непреднамерено. Така обичаме и другия - търсим него в себе си и себе си в него...

За да възникне симпатия или отношение не само към литературни образи, причината е не само в общи усещания, а в общи ценности, които са ги породили. Разликата е в авторитета, произхода на тези ценности. Хората (поне част от тях) търсят предпочетените и мотивиращи ги ценности в ценностната система на другия – в този смисъл търсят себе си в другия. Не съм убедена, че това е на база на егоизма (който безспорно действа по един или друг начин у всеки от нас), а по-скоро като възможност и дълбочина на изживяване под тяхно влияние отношения. Защото ценностната система оформя манталитета, дори при липса на възпитателна и образователна среда, макар последните да са фактор в оформянето й. И защото в основата стои личностния избор кое човек да избере да я изгради и я превърне съответно в положителен или отрицателен мотив.

... Колкото и масово да е едно възпитание, сред всеки народ винаги е имало и ще ги има личности, невместващи се общоприети и налагани рамки, мисловни или каквито и да било други. Колко повече в народ, чиято кръв тече в жилите ти.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4620480
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031