Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.09.2017 21:26 - ШЪРЛИ 3 - Шарлътт Бронте
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 4264 Коментари: 10 Гласове:
14

Последна промяна: 29.09.2017 21:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ШЪРЛИ 3 - Шарлътт Бронте

image
Debra Jo Fondren

ИЗОБРАЖЕНИЯТА БЕЗ ВРЪЗКА С ТЕКСТА - намирам това за красиво и за мен няма проблем да е тук, макар и в несъответствие с текста

Daniel Lissing


image

         Мис Ейнли бе не само по-бедна, но дори още по-отблъскваща на вид от другата стара мома. На млади години сигурно е била грозна; сега, на петдесет, бе много грозна. При първа среща само хора с изключително добре дисциплинирано съзнание не биха се извърнали от мис Ейнли с раздразнение, не биха се изпълнили с предразсъдъци срещу нея заради непривлекателната й външност. Тя беше и извънредно педантична в облеклото и поведението си — имаше външността, говора и маниерите на истинска стара мома.

         Посрещането й бе сдържано дори и в своята любезност (да, все пак то бе любезно), но мис Хелстоун я извини за това. Тя знаеше нещо за добротата на сърцето, което туптеше под този колосан нагръдник; всички в околността — поне всички жени в околността — знаеха нещо за него; никой не говореше против мис Ейнли, освен някои прекалено буйни младежи или пък някои невнимателни възрастни господа, които я обявяваха за ужасна.

         Каролайн скоро се почувствува у дома си в тази малка гостна; една внимателна ръка пое шала и бонето й, а след това я отведе до най-удобното място край камината. Не след дълго двете жени — младата и старата бяха вече дълбоко улисани в разговор; скоро Каролайн осъзна силата, която един спокоен, безкористен и благ ум бе в състояние да упражни над тези, към които бе отправено въздействието му. Мис Ейнли не спомена нито дума за себе си — през цялото време говореше за другите. Недостатъците им тя подминаваше; нейната тема бяха нуждите им, които се стремеше да задоволи, страданията, които искаше да облекчи. Тя бе религиозна, истински апостол на вярата — някои биха я нарекли „светица“ — и често говореше за религията със святи думи, думи, в които някои хора, притежаващи усет за смешното, без да притежават способността точно да преценят и вярно да съдят за характера на човека, несъмнено биха видели подходящ обект за подигравки, мишена за подмятания и насмешки. Но усилията им биха отишли напразно. Искреността никога не е смешна — тя винаги буди уважение. Независимо дали истината — била тя религиозна или нравствена — говори красноречиво и с добре подбрани слова или не, нейният глас трябва да се слуша почтително. Нека тези, които не могат добре, нито пък със сигурност да съзрат разликата между гласа на лицемерието и този на неискреността, никога да не дръзват да се смеят, за да не ги сполети злочестината да се изсмеят на неподходящо място и да извършат богохулство додето си мислят, че проявяват остроумие.

         Не от устата на мис Ейнли чу Каролайн за нейните добри дела; но независимо от това тя знаеше за повечето от тях. Благотворителността й бе честа тема за разговор сред бедните в Брайърфийлд. Това не бяха дела, свързани с раздаване на пари — старата мома бе твърде бедна, за да раздава много, макар че се подлагаше на лишения, за да може при нужда да даде своята лепта, — това бяха дела на една Сестра на благотворителността, много по-трудни за постигане, отколкото тези на лейди Баунтифул*. Тя бдеше до леглото на всеки болен, сякаш не се страхуваше от никаква болести и се грижеше се за бедните, за които никой друг не желаеше да се погрижи — посрещаше всичко спокойна, смирена внимателна и уравновесена.[* Героиня да Джордж Фаркър, английски драматург (1671–1707), известна с енергичната си благотворителна дейност. — Б.пр.]

         За тази своя доброта мис Ейнли получаваше твърде малка отплата. Мнозина от бедняците до такава степен свикваха с грижите й, че почти не и благодаряха; богатите чуваха да се говори за тях с удивление, но си мълчаха от срам заради сравнението между нейната жертвоготовност и тяхната собствена. Но пък много жени дълбоко я почитаха — не можеха да постъпят другояче; а един господин — само един — я бе дарил с приятелството си и пълното си доверие: това бе мистър Хол, викарият на Нанъли. Той бе заявил, при това в думите му имаше много истина, че животът й бил по-близо до този на Христос, отколкото животът, на което и да е друго познато нему човешко същество. Не трябва да мислиш, читателю, че като обрисувам характера на мис Ейнли, то той е плод на въображението ми: не, ние търсим прототиповете на такива портрети само в истинския живот.

         Мис Хелстоун се постара да вникне добре в ума и сърцето, които се разкриха пред нея. Тя не се натъкна на някакъв изключителен интелект, от който да се възхити — старата дама просто притежаваше здрав разум; но пък откри толкова добрина, толкова благотворност, толкова кротост, търпение и истинност, че се поклони в себе си пред мис Ейнли. Какво струваше любовта й към природата, какво струваше усетът й за красота, какво струваха нейните разнообразни и бурни чувства, силата на задълбочената й мисъл, по-изявената й способност да възприема, сравнени с практичната добродетел на тази хрисима жена? За момент те й се сториха само красиви форми на егоистично удоволствие; в съзнанието си тя ги потъпка с нозе.

         Вярно е, че Каролайн все още изпитваше болка от това, че животът, който правеше мис Ейнли щастлива, не би могъл да направи същото за нея — колкото и да бе чист и деен, сърцето й го смяташе за твърде скучен, защото в него липсваше любовта, а съзнанието й — за изпълнен с твърде много лишения. При все това, мислеше си тя, нямаше съмнение, че силата на навика го бе превърнала в практичен и поносим за всеки — Каролайн чувствуваше, че бе позорно да изпитваш сантиментални копнежи, да подхранваш тайни мъки и безплодни спомени, да си инертен, да пилееш младостта си в мъчително бездействие, да преминаваш през годините, без да правиш нищо.

         „Ще трябва да се съвзема — бе нейното решение — и да се опитам да бъда мъдра, щом не мога да бъда добра.“

         Тя попита мис Ейнли не би ли могла да й помогне с нещо. Мис Ейнли, щастлива от предложената помощ, й отвърна утвърдително и изброи няколко бедни семейства в Брайърфийлд, като добави, че би било добре, ако Каролайн ги посети; възложи й също така по нейна допълнителна молба, известна работа в помощ на някои бедни жени с много деца, които не можеха да си служат добре с иглата.

         Каролайн се върна у дома, начерта плановете си и си даде дума да не се отклонява от тях. Отдели известна част от времето си за обучение, а друга — за нещата, които мис Ейнли можеше да й възложи. Остатъка от времето определи за упражнения — нито минутка не трябваше да бъде посветена на трескавите мисли, които я бяха огорчили миналата неделна вечер.

         За нейна чест можеше да се каже, че Каролайн изготви плановете си съвестно и с упорство. В началото работата бе трудна, а и към края не стана по-лека, но тя й помогна да възпре и потисне страданието — самото занимание поглъщаше силите й, пречеше й да потъне в размисъл. От време на време искрици на задоволство изпъстряха сивия й живот, когато разбираше, че е направила добро, доставила е радост или е облекчила страдание.

         Но все пак трябва да кажа истината — тези усилия не й донесоха нито спокойствие за тялото, нито мир за душата; въпреки всички тях тя линееше, ставаше все по-тъжна и по-бледа; въпреки всички тях в паметта й постоянно звучеше името на Робърт Мур — една елегия по миналото непрестанно отекваше в ушите й, един траурен вътрешен вик ни за миг не й даваше покой; тежестта на скършения дух, на мъчителни и сковаващи мисли бавно се спускаше над жизнерадостната й младост, сякаш зимата удържаше победа над нейната пролет; почвата на душата й и нейните съкровища постепенно замръзваха в безплодно бездействие.

 

          Все пак Каролайн отказа да се предаде без борба. В моминското й сърце имаше някаква първична сила и сега тя прибягна до нея. Мъжете и жените никога не се борят така упорито, както когато се борят сами, без свидетели, съветници или довереници, без окуражителни думи, напътствуващи слова и съчувствие.

         Мис Хелстоун се намираше точно в такова положение. Единствената й жизнена сила бяха страданията и тъй като те бяха съвсем неподправени и болезнени, силно разбунтуваха духа й. Решена да победи непоносимата болка, тя правеше всичко възможно, за да я обуздае. Никога преди не се бе проявявала като толкова заета, толкова прилежна и преди всичко — толкова дейна. Дъждът и вятърът не я възпираха от дългите й разходки из усамотени места. Ден след ден се връщаше по тъмно бледа и унила, ала сякаш в жилите й нямаше умора, защото още несвалила шала и бонето си, вместо да подвие крак, започваше да крачи из стаята си; често пъти не сядаше, докато буквално не й прилошееше. Обяснението й бе, че се нуждае от подобни упражнения, за да се умори добре и да спи спокойно през нощта. Но ако това бе целта й, тя оставаше недостигната, тъй като, докато другите прекарваха нощта в дълбок сън, Каролайн се мяташе в леглото или пък сядаше на пода, облегната на кушетката в тъмното, като явно забравяше необходимостта от почивка. Клетото момиче! Често плачеше; плачеше, обзета от някакво непреодолимо отчаяние, което понякога я връхлиташе, сломяваше силата й и я довеждаше до детинска безпомощност.

         Когато изпаднеше в подобна изнемога, я обграждаха изкушения — слаби гласове й нашепваха да пише на Робърт и да му каже, че е нещастна, защото й е забранено да вижда него и Хортенз, че се страхува да не би той да оттегли приятелството си (не любовта) и да я забрави напълно; искаше й се да го помоли да си спомня за нея и от време на време да й пише. Всъщност тя бе съчинила вече едно-две такива писма, но никога не ги изпрати — надделяха срамът и здравия разум.

         Най-накрая животът, който водеше, достигна до онзи предел, когато й се струваше, че не може да понася повече, че трябва да потърси и намери някаква промяна, в противен случай сърцето и умът й щяха да се сломят под бремето, което тегнеше над тях. Копнееше да напусне Брайърфийлд и да замине някъде далеч.

 image

          отново Debra Jo Fondren

          Късните й продължителни разходки я водеха винаги, както вече споменахме, по усамотени пътища, но в каквато и посока да се отправеше — дали към мрачните околности на бърдото Стилброу или към слънчевите ливади на Нанъли пътят й към дома бе избиран така, че да минава близо до къщата в клисурата. Тя рядко се спускаше в падината, но почти всяка привечер заставаше на ръба й, когато над околните хребети се появяваха звезди. Мястото и за почивка бе до малка портичка под един храст — оттам можеше да наблюдава къщата, тъкачницата, покритата с роса градинка, тихия и дълбок вир; оттам се виждаше прозорецът на добре познатата кантора, през чието стъкло в определен час проблясваше с внезапна яркост лъчът на добре познатата лампа. Задачата й бе да следи за появата на този лъч, а наградата й — да го улови с поглед. Понякога той сияеше ярко в чистия въздух, понякога мъждукаше сред мъглата, а понякога проблясваше между дъждовните капки — Каролайн идваше тук във всякакво време.

         Имаше нощи, когато лъчът не се появяваше — тогава тя знаеше, че Робърт не си е у дома, и се прибираше двойно по-натъжена; и обратно, светналият прозорец повдигаше настроението й, сякаш виждаше в него обещание за някаква смътна надежда. Ако по време на бдението й се появеше някаква сянка между лампата и прозореца, сърцето й трепваше — това бе сянката на Робърт, тя го бе видяла. Тогава се връщаше спокойна у дома, понесла в себе си неговия още по-ясен образ, по-ясен спомен за гласа му, за усмивката, за поведението му; и често пъти тези впечатления се примесваха със сладкото убеждение, че ако можеше да се озове по-близо до него, сърцето му все още би я приветствувало, че в такъв момент той навярно би пожелал да й подаде ръка и да я привлече към гърдите си, да я подслони при себе си, както бе правил преди. В такава нощ, въпреки че се случваше да пролее сълзи както обикновено, тя усещаше, че сълзите й не са толкова горчиви; възглавницата, върху която се лееха, й се струваше малко по-мека, а в слепоочията, притискани от тази възглавница, пулсираше по-слаба болка.

 

         Старите прозорци с решетки, каменният портал, стените, покривът, комините — всички те изобилствуваха с пастелни тонове и тъмнокафяви светлосенки. Дърветата отзад бяха стройни, без листа и с разперени клони. Кедърът в градината отпред бе величествен, а гранитните вази върху градинската стена и дъгата с орнаменти над портата бяха истинска радост за окото на художника.

         В една мека майска вечер Каролайн се бе запътила натам, когато луната изгряваше. Макар и доста уморена, тя не бе обзета от желание да се върне у дома си, където я очакваха само легло от тръни и нощ на терзания. Приседна на мъхестата земя до портата и се загледа към кедъра и къщата. Вечерта бе тиха, спокойна, влажна и безоблачна — обърнатите на запад фронтони отразяваха кехлибара на хоризонта, към който гледаха; дъбовете в дъното се чернееха, а кедърът бе още по-черен от тях; под неговите гъсти гарванови клони се прокрадваше къс тъмносиньо небе — то бе изпълнено от луната, която отправяше тържествен и благ поглед към Каролайн изпод този мрачен свод.

         Нощта и гледката я изпълваха с печална наслада. Прииска й се да е щастлива — обзе я желание за вътрешно спокойствие, питаше се защо провидението не прояви съжаление към нея и не й помогне, не я успокои. Спомени за щастливи срещи на влюбени, увековечени в стари балади, споходиха съзнанието й — струваше й се, че такава една среща на такова място би била нещо божествено. Къде ли е Робърт сега? — питаше се тя. Не в кантората, защото Каролайн бе прекарала дълго време в очакване на лампата му, но не я бе видяла да светне. Питаше се дали й е писано отново да се срещне с Мур и да разговаря с него.

 

         Особено добре си спомняше една местност, през която бе бродила в дългия следобед на горещ, но облачен летен ден — бяха пътували от пладне до залез-слънце из места, които изглеждаха като безкрайна пустош и в които не бяха видели нищо друго, освен диви овце, не бяха чули нищо друго, освен крясъците на диви птици.

         — Зная как изглеждат тия места в такъв ден — каза Каролайн. — Те са моравочерни на цвят, а небето е по-тъмно, почти сиво-синкаво.

         — Да, тъкмо сиво-синкаво, а облаците са с медночервени краища, като тук-там се появява по някой бял проблясък, по-страшен и от огненото зарево, който, ако гледаш в него, сякаш ей сега ще избухне в ослепителна светкавица.

         — Имаше ли гръмотевици?

         — Чуваше се далечен тътен, но бурята се разрази чак вечерта, след като вече бяхме стигнали до хана, който представляваше една самотна постройка в подножието на някакъв хълм.

         — Видяхте ли как облаците се спускат над планината?

         — Да, стоях до прозореца и ги наблюдавах. Хълмовете бяха сякаш забулени в тъмна мъгла, а когато дъждът започна да пада на бели струи, те изведнъж изчезнаха, сякаш бяха измити от този свят.

         — Виждала съм такива бури в хълмисти места в Йоркшир. Когато бушуват най-силно, когато небето се излива, а земята е залята от вода, тогава си спомням за потопа.

         — След подобни урагани, когато природата отново притихва, те обзема едно особено чувство, сякаш отново се връщаш към живота, а сред разпръскващите се облаци се промъква успокоително сияние като нежно доказателство за това, че слънцето не е угаснало.

         — Мис Кийлдар, спрете и погледнете надолу към долината на Нанъли и гората.

         Двете застанаха на края на поляната и отправиха погледи към долината в ниското, нагиздена в майска премяна, към множеството ливади, някои обсипани с маргаритки, други позлатени с лютичета — в този ден зеленината се усмихваше с цялата си свежест, окъпана от слънчевата светлина, а над нея игриво се сипеха прозрачни смарагдови и кехлибарени лъчи. Над Нънуд — самотна останка от древна британска гора в една област, чиито равнини някога са били покрити с горски върхари, а хълмовете и обрасли с висок до гърдите храсталак — бе надвиснала сянката на облак; хълмовете в далечината бяха покрити със слънчеви петна, а хоризонтът — засенчен и обагрен в седефен цвят; сребристосини, светломорави, мимолетни зелени и розови оттенъци се преплитаха в бялото руно на облаците и чисти като девствен сняг мамеха окото, сякаш пред него за миг се разкриваха небесните дълбини. Ласката на вятъра върху лицата бе свежа, приятна и ободрителна.

         — Нашата Англия е един прекрасен остров — каза Шърли, — а Йоркшир е едно от най-прекрасните му кътчета.

 Crystal Harrisimage

        — Все едно, че си се озовал в бивака на горските синове на великана Анак. Дърветата са огромни и стари. Когато застанеш до дънера им, струва ти се, че върховете им опират в някакъв друг свят — стволовете им са неподвижни като стълбове, а клоните им се поклащат при всеки повей. Дори и в най-голямото затишие листата им никога не остават спокойни, а при силен вятър сякаш някакъв потоп, сякаш самото море се бунтува над теб.

         — Там не е ли било едно от убежищата на Робин Худ?

         — Да, това място още пази спомена за него. Когато човек навлезе в Нънуд, мис Кийлдар, той се връща в дните на отминалото време. Виждате ли една падина сред короните на дърветата, ей там в средата?

         — Да, съвсем ясно.

         — Това е една котловина, подобна на дълбока чаша, обрасла с трева, която е зелена и ниска като чимовете на тази поляна; най-старите дървета, корубести и могъщи, ограждат високите части на тази котловина; а на дъното й се намират развалините на един женски манастир.

         — Ще отидем заедно — само вие и аз, Каролайн — в тази гора някое лятно утро и ще прекараме там целия ден. Можем да си вземем моливи, листи за рисуване и някоя интересна книга за четене; ще вземем, разбира се, и нещо за ядене. Имам две малки кошнички, в които мисис Джил, моята икономка, може да сложи храната ни, и всяка ще носи своята. Надявам се, че няма да се уморите от една такава дълга разходка?

         — О, не. Особено ако си почиваме през целия ден в гората и надзърнем в най-приятните й кътчета — зная къде можем да съберем лешници, къде изобилствуват дивите ягоди, зная някои усамотени полянки, където едва ли е стъпвал човешки крак, покрити със странен мъх, на места жълт, сякаш позлатен, на места оловносив, а другаде — зелен като изумруд. Зная къде има дървета, които пленяват погледа със своя изумителен, приказно живописен вид — изкорубени дъбове, нежни брези, събрани заедно в пълна с контрасти картина; ясени, величествени като кралски особи, самотно възправили снаги — престарели гиганти, обвити в яркозелени плащове от бръшлян. Бих могла да ви бъда водач, мис Кийлдар.

         — Няма ли да ви бъде скучно само с мен?

         — В никакъв случай. Мисля, че ще си допаднем — а нима съществува човек, чието присъствие не би ни развалило удоволствието?

         — Наистина не познавам никого на нашите години, поне нито една дама, а що се отнася до мъже…

         — Един излет придобива съвсем друг характер, когато в компанията има и мъже — прекъсна я Каролайн.

         — Съгласна съм с вас — тогава наистина се получава нещо съвсем различно от това, което имаме предвид.

         — Ние просто отиваме, за да видим старите дървета и развалините, да се потопим в атмосферата на миналото, заобиколени от древна тишина и преди всичко от спокойствие.

         — Права сте. Присъствието на мъже, струва ми се, би прогонило всякакво очарование. Ако те са неподходящи като например вашия Малоун, вашите млади господа Сайкс и Уин, тогава спокойствието отстъпва място на раздразнението. Ако са подходящи, пак има някаква разлика, която трудно мога да обясня — тя лесно може да се почувствува, но не е толкова лесно да се опише.

         — Първото нещо е, че забравяме природата.

         — А тогава и природата забравя за нас. Тя закрива широкото си спокойно чело с тъмен воал, потулва лицето си и ни лишава от тихата радост, с която, ако боготворим само нея, би изпълнила сърцата ни.

         — И какво ни дава вместо това?

         — Повече въодушевление и безпокойство, едно вълнение, което кара часовете да отлитат, и една тревога, която обърква техния спокоен ход.

        — Способността да сме щастливи зависи до голяма степен от самите нас — мъдро отбеляза Каролайн.

 

         ... ние наблюдаваме нашия избраник и виждаме, че е мил с животните, с малките деца, с бедните. Той е мил и с нас, добър и внимателен е, не ласкае жените, а проявява търпение към тях, изглежда, не се чувствува неловко в тяхно присъствие и намира компанията им за приятна. Той ги харесва не само от суетни и егоистични подбуди, а както го харесваме ние — защото ние наистина го харесваме, и след това забелязваме, че той е справедлив, че винаги казва истината, че е съвестен. Изпитваме радост и спокойствие, когато влиза в стаята, за да бъдем обзети от тъга и тревога, когато я напусне. Знаем, че този човек е бил добър син и че е добър брат — кой би се осмелил да ми каже, че няма да бъде и добър съпруг?

 image

           Когато го видях, той ми се понрави, а сега съм във възторг от него. Красотата си има свое собствено очарование. Каролайн, когато обаче е съчетана с доброта, очарованието е много по-силно.

         — А когато към тях добавите и ум, Шърли?

         — Кой би могъл да устои?

          Казвам ви — когато такива като него са добри, те са венци на творението, те са синове на Създателя и най-малката искра от Неговия дух ги издига почти над смъртните. Без съмнение добрият, красив и велик мъж стои в началото на Сътворението.

         — Над нас?

         — Противна ми е мисълта да му оспорвам царската корона. Нима лявата ми ръка ще започне да спори с дясната за първенство? Нима сърцето ми ще спори с пулса ми? Нима вените ми ще ревнуват кръвта, която ги изпълва?

        — Нищо не може да ме направи по-щастлива от срещата ми с този, който стои по-високо от мен, този, който ще ме накара да почувствувам истински, че той стои над мен.

 

         Душата на Шърли притежаваше склонността да се възхищава от великото, да се радва на доброто. Тази склонност бе причина мислите й да дирят начини за нейното проявяване много по-често, отколкото да се занимават с високото положение на Шърли в обществото.

         Мис Кийлдар бе заинтригувана от личността на Каролайн още в самото начало, защото тази девойка с деликатна външност бе тиха и стеснителна и имаше вид на човек, който се нуждае от грижите на приятелска ръка. Привързаността й нарасна още повече, когато откри, че начинът, по който самата тя разсъждаваше и се изразяваше, срещна разбиране и отклик у нейната нова позната. Почти не бе очаквала подобно нещо. Мислеше си, че мис Хелстоун притежава твърде красиво лице, твърде добри маниери и нежен глас, за да се отличава с нещо от хората с обикновена душевност и посредствени умствени способности. С голямо учудване установи как кроткото лице на новата й позната дяволито просветва при някои от по-острите й словесни атаки. Още повече се учуди, когато разбра, че тази момичешка къдрава глава съхранява цяло съкровище от самостоятелно придобити знания, че там тече поток от самостоятелно развиващи се мисли. Вкусът на Каролайн съвпадаше с нейния — книги, които мис Кийлдар бе чела с удоволствие, бяха любими и на мис Хелстоун. Съществуваха и ред неща, които и двете не одобряваха, ето защо и за двете бе утеха заедно да се надсмеят над проявите на фалшива сантименталност и помпозна претенциозност. Шърли бе на мнение, че малцина, били те мъже или жени, притежават истински усет за поезия — усет, който да е в състояние да разграничи правдивото от фалша. Често пъти бе слушала умни хора да се възхищават от този или онзи откъс, на този или онзи поет; след като го прочетеше обаче, душата и не бе способна да открие в него нищо друго, освен празнословие, претенциозни фрази във фалшив блясък, а в най-добрия случай — натруфено словоизлияние; навярно бе написан интересно, ловко, ерудирано, дори обагрен от възхитителните нюанси на фантазията, но бог бе свидетел, толкова се различаваше от истинската поезия, колкото се различават внушителната и масивна ваза от мозайка и малката чашка от чист метал; или, за да предоставим на читателя по-богат избор от сравнения, колкото се различават венецът от изкуствени цветя на шапкаря и току-що откъснатата момина сълза.

         Шърли бе разбрала, че Каролайн усеща стойността на истинската руда и познава измамността на лъскавата шлака. Настроени в една хармонична тоналност, душите на двете девойки често отекваха в приятен унисон.

 image










Гласувай:
14



Следващ постинг
Предишен постинг

1. nbrakalova - "Настроени в една хармонична тоналност..."
29.09.2017 21:44
въпреки различните характери...
Днес има ли характери?...
цитирай
2. germantiger - ...
29.09.2017 21:44
Трите клипа в края на постинга си заслужават гледането :) !

"Защо" в първите два клипа мъжете изглеждат по-красиви или с повече присъствие от жените?!

Разбира се в третия последен клип Гуинет като една руса "елфка" поставя всичко на правилни естетични "основи" за мен.

Третия клип започва СЛЕД 0.49, дотогава е черно-бяла тъпота!
цитирай
3. germantiger - :)
29.09.2017 21:50
nbrakalova написа:
въпреки различните характери...
Днес има ли характери?...


Има, как да няма - скромно НИЕ!
цитирай
4. viva1122 - G_T...
29.09.2017 23:23
Няма как да отмина и да не коментирам или по-скоро да отбележа възхитата си от умението й да описва природата - да я усещам и вдишвам...

" Двете застанаха на края на поляната и отправиха погледи към долината в ниското, нагиздена в майска премяна, към множеството ливади, някои обсипани с маргаритки, други позлатени с лютичета — в този ден зеленината се усмихваше с цялата си свежест, окъпана от слънчевата светлина, а над нея игриво се сипеха прозрачни смарагдови и кехлибарени лъчи. Над Нънуд — самотна останка от древна британска гора в една област, чиито равнини някога са били покрити с горски върхари, а хълмовете и обрасли с висок до гърдите храсталак — бе надвиснала сянката на облак; хълмовете в далечината бяха покрити със слънчеви петна, а хоризонтът — засенчен и обагрен в седефен цвят; сребристосини, светломорави, мимолетни зелени и розови оттенъци се преплитаха в бялото руно на облаците и чисти като девствен сняг мамеха окото, сякаш пред него за миг се разкриваха небесните дълбини. Ласката на вятъра върху лицата бе свежа, приятна и ободрителна. "

За мен беше удоволствие - Благодаря! - Поздравления за чудесния постинг - подбран текст, фотоси и музика, не на последно място!
цитирай
5. germantiger - Ще има още
29.09.2017 23:35
viva1122 написа:

За мен беше удоволствие - Благодаря! - Поздравления за чудесния постинг - подбран текст, фотоси и музика, не на последно място!


Постингите по "Шърли" ще продължа, защото книгата на български е 680 страници, а аз съм направил постинги по част от подчертаното от мен и в момента съм до 232стр., а съм подчертавал до края.

Казано на шега остават ми поне още 4 постинга.
цитирай
6. germantiger - ...
30.09.2017 02:43
Германското участие в клиповете

Михаел или както нагло англоговорящите го наричат Майкъл Фассбендер 1/2

Аменда Зайфрид 1/2

Леонардо ди Каприо 1/8

Дженнифър Еел или Ееле ако погерманчим 1/4 тази с Дарси от сериала

Маттиас Шьонаертс германски фламандец в "Далече от безумната тълпа" с Кери Мъллиган
цитирай
7. ard - :)
30.09.2017 13:51
Картинките са очарователни, но и разсейващи ( в добрия смисъл).

Все пак обърнах внимание и на текста:)
Впечатлих се от сложността на изказа на Шарлот Бронте, и разбира се поздравления за преводача!

А как се казва филмът с участието на Бенедикт Къмбарбатч, от първия клип - от 0:23 до 0:40? Просто питам от любопитство :) Ако го знаеш?

цитирай
8. germantiger - ...
30.09.2017 15:34
За съжаление не мога да ти отговоря на въпроса, но ако влезеш в imdb или потърсиш и напишеш в гугъл името на бенедикт къмбърбатч и след него imdb то веднага ще ти излезе цялата му филмография и ще разбереш :)
цитирай
9. nbrakalova - О, да! :)
30.09.2017 22:11
germantiger написа:
nbrakalova написа:
въпреки различните характери...
Днес има ли характери?...


Има, как да няма - скромно НИЕ!

цитирай
10. born - Абстрахирам се от темата на настоящия ти постинг, за да ти изкажа възхищението си и от оформлението !
01.10.2017 10:37
Според теб вграждането на несъответстващи изображения, особено на прекрасни млади жени, е нормално и по никакъв начин не дискредитира текста. Подкрепям те напълно в това твое виждане и ще опитам да го ползвам творчески, въпреки че не бих могъл да ти правя истинска конкуренция поради впечатляващата ти енциклопедичност. Поздрави и почитания. Разбира се по извънполитическата ти тематика.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4612144
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031