Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.08 01:30 - ШЪРЛИ 2 - Шарлътт Бронте
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 743 Коментари: 8 Гласове:
12

Последна промяна: 31.08 02:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 ПОКОРСТВОТО НИКОГА НЯМА ДА ВИ ОСИГУРИ БЕЗОПАСНОСТ! - Шарлътт Бронте

 image

Ейдън Търнър като Росс Полдарк

ноздрите му изпуснаха презрително и предизвикателно сумтене; Мур не изрече нито дума, ала в зениците му проблесна огън, с който той сякаш зовеше дявола, за да отнесе грижите му в преизподнята.

image 

           Изражението на Мур бе такова, сякаш бе готов да си играе със своя гост до последен предел. Какво би си помислила една негова млада родственица, ако можеше да види своя мил, добър и велик Робърт, своя Кориолан, в този момент? Би ли разпознала в този злонамерен и язвителен лик същото онова лице, към което бе поглеждала с любов, което се бе надвесвало над нея с такава нежност предишната вечер? Това ли бе човекът, който бе прекарал онази тиха вечер със сестра си и с братовчедка си — толкова вежлив към едната, толкова нежен към другата, зачел се в Шекспир и заслушан в Шение?

            Да, това бе същият човек, само че видян от друга страна — страна, която Каролайн още не бе зървала, въпреки че навярно бе достатъчно умна, за да предположи поне нейното съществуване. Несъмнено Каролайн също притежаваше някаква осъдителна черта — тя бе човешко същество, следователно бе несъвършена и ако беше видяла Мур в тази твърде лоша светлина, то вероятно би си помислила тъкмо това и би му простила. Любовта може да прости всичко, освен подлостта; подлостта убива любовта, осакатява дори естествената привързаност — без уважение истинската любов не може да съществува. Мур, въпреки всичките си недостатъци, бе достоен за уважение; неговото съзнание не познаваше нравствената уродливост, то не бе безнадеждно омърсено с петното на фалша, нито пък робуваше на низки страсти. Деятелният живот, за който бе роден и отгледан, го бе отвел по друг път, различен от безсмисления път на един ловец, спуснал се по дирите на удоволствията — той бе човек с достойнство, апостол на разума, а не жрец на чувствата. Същото можеше да се каже и за стария Хелстоун — никой от тези двама мъже не би излъгал, нито в изражението, нито в мислите, нито пък в словата си; за нито един от тях презряната черна бутилка, която току-що бе прибрана, не криеше очарование; и двамата можеха заслужено да употребят за себе си гордото название „господар на мирозданието“, тъй като нито един низък порок не властвуваше над тях — и видът им, и цялото им същество говореха за тяхното превъзходство над създания като клетия Сайкс.

 image

           Можеше да се предположи, че потомците на една такава двойка вероятно няма да израснат като съвсем обикновени деца; това бе и самата истина. Пред очите ти са шест от тях, читателю — най-малкото е още бебе; то все още принадлежи изцяло на майка си и затова тя все още не е започнала да се съмнява в него, не е започнала да го подозира и порицава; то живее благодарение на нея, то е в ръцете й, притиска се до нея обича я повече от всичко на света. Тя е сигурна в това, защото, тъй като то живее благодарение на нея, нещата не биха могли да стоят другояче — затова и го обича. Следващите две са момичета — Роуз и Джеси. В момента и двете са до коляното на баща си. Те рядко се приближават до майка си, и то само когато са длъжни да сторят това. Роуз, по-голямата, е на дванадесет години; тя прилича на баща си, при това най-много от цялото му потомство — но копието на неговата глава от гранит при нея е изваяно от слонова кост; всяка черта е смекчена по цвят и извивка. Лицето на самия Йорк е сурово; това на дъщеря му не е сурово, нито пък красиво, а с обикновени черти и с детски овал; закръглените и бузи цъфтят, а що се отнася до сивите й очи, те не приличат на очите на дете — в тях грее някаква сериозна душевност. Тя все още е млада, но ще съзрее, ако е жива и здрава. Нито баща й, нито майка й могат да се мерят с нея по дух. Черпещ от сърцевината на всеки от тях, един ден нейният дух ще надмине техните — той ще бъде по-силен, по-пречистен и възвишен. Сега Роуз е едно тихо, понякога упорито момиченце; майка й желае да направи от нея такава жена, каквато е тя самата жена с мрачни и нерадостни задължения, ала главата на Роуз е изпълнена с кълновете на идеи, които никога не са минавали през ума на майка й. За нея е истинска мъка, когато често пъти тези идеи биват потъпквани и потискани. Тя все още не е възнегодувала, но ако натискът върху нея стане прекомерно силен, един ден ще надигне глава и това ще бъде завинаги. Роуз обича баща си — той не я възпитава с желязна десница, а е добър с нея. Понякога у него се вселява страх, че тя няма да живее дълго — толкова ярки са искрите на интелигентност, които на моменти проблясват в погледа й и се появяват в речта й. Тези опасения често го карат да бъде печално нежен с нея. Той не знае, че Джеси ще умре млада — та тя е толкова весела, толкова бъбрива и необикновена още отсега. Горещи се, когато я предизвикват, но е любвеобилна, когато я галят; понякога е нежна, понякога шумна, взискателна е, но и великодушна, не познава страх — от майка си например, на чието сурово и строго господство често се е противопоставяла, — но е готова да се облегне на всеки, който би й помогнал. Джеси, с малкото си изострено личице, пленително бърборене и очарователен характер, е създадена да бъде любимка на баща си. Странно, че по външност тази кукла прилича във всяко отношение на майка си, както Роуз прилича на баща си, и все пак физиономията й е толкова различна!

            Мистър Йорк, ако в този момент поставят пред очите ви едно вълшебно огледало, в което да видите дъщерите си такива, каквито ще бъдат след двадесет години, какво бихте си помислили? Вълшебното огледало е тук — ще узнаете съдбите им, а най-напред тази на любимката ви Джеси.

            Познавате ли това място? Не, никога не сте го виждали, но можете да разпознаете тези дървета, зеленината наоколо — кипариса, върбата, тиса. Виждали сте и преди каменни кръстове като тези, както и такива изсъхнали венци от цветя. Тук е мястото — зелена трева и сив мрамор; под него спи Джеси. Дъщеря ви изживя само своята пролет — обичана бе много, както бе обичала и тя. Често в своя кратък живот бе проливала сълзи, често пъти бе спохождана от мъка; но в промеждутъците се бе усмихвала и бе радвала всеки, който я погледнеше. Умря спокойна и щастлива в грижовните ръце на Роуз, тъй като Роуз бе нейна опора и закрила в много изпитания — в онази тежка минута двете момичета бяха сами в една чужда страна и земята на тази страна прие Джеси в себе си.

            Вижте сега Роуз две години по-късно. Кръстовете и венците бяха странни, но възвишенията и горите в този пейзаж са още по-странни. Той е далеч от Англия далечни трябва да са тези брегове, които изглеждат тъй безлюдни и тъй пищни. Това е някаква девствена пустош — незнайни птици пърхат с криле около тези гори; реката, на чийто бряг е седнала замислена Роуз, и е в Европа. Малкото я тихо йоркширско момиченце е самотен отшелник в една страна от южното полукълбо. Ще се върне ли то някога?

            Трите най-големи деца са момчета — Матю, Марк и Мартин. Насядали са заедно в ъгъла, улисани в някаква игра. Обърнете внимание на главите им — при пръв поглед толкова еднакви, при втори — съвсем различни, а при трети — толкова противоположни. И тримата са с тъмни коси, с тъмни очи и с розови бузи. Всички до един притежават дребни английски черти; и тримата приличат по малко на майка си и на баща си и все пак всеки от тях си има своя собствена отличителна физиономия, което говори за индивидуалност на характерите.

            Няма да говоря много за Матю, първородното дете в този дом, макар че е невъзможно човек лесно да отдели поглед от него и да престане да гадае какви качества крие или пък показва неговият образ. Външността му не е обикновена — тази гарвановочерна коса, бялото чело, румените бузи, подвижните тъмни очи са сами по себе си хубави черти. Но защо ли, колкото и да търсите с поглед из стаята, ще намерите само едно нещо, при това най-страшното, с което лицето на Матю има известна прилика и на което, от време на време, може да го оприличите — изригването на Везувий? Душата на това момче сякаш е изтъкана от пламък и сянка — в нея няма нито дневна светлина, нито слънчево сияние, нито пък някой чист и хладен лунен лъч я е огрявал някога. Тялото му на англичанин, но душата му явно не е английска — човек може да ги оприличи на италиански кинжал в майсторски изработена английска ножница. Нещо го е раздразнило в играта — погледнете колко е намръщен. Мистър Йорк вижда това и какво, казва? С невисок глас той умолява другите двама; „Марк и Мартин, не дразнете брат си“ Това е тонът, който двамата родители винаги използуват. На теория те заклеймяват пристрастността — в този дом не се признават никакви права на първородството; но пък никога не се позволява Матю да бъде ядосван, не се позволява някой да му се противопоставя — всяко препятствие е премахвано от пътя му с такава енергичност и усърдие, с каквото се гасят пламъци, плъзнали към сандък с барут. „Отстъпки и помирение“ е девизът на родителите винаги когато Матю е засегнат. И ето че републиканците създават тиранин от собствената си плът и кръв. Това се знае и чувствува от по-младите издънки в душите си те се бунтуват срещу тази неправда — не разбират подбудите на родителите ги, а виждат само разликата в отношението. Драконовите зъби* са вече посети сред младите гълъби с маслинени клонки в човките си и един ден те ще пожънат разногласие. [* Кадъм, син на Агенор — основателя на Тива, убива един дракон и по съвета на Атина Палада посява зъбите му; от тях поникват воини, които се убиват помежду си (гр. мит.) — Б.пр.]

            Марк е хубаво момче и притежава най-правилните черти в семейството. Той е изключително спокоен, има проницателна усмивка и може да изрича най-сурови и нараняващи думи с най-кроткия тон на света. Въпреки спокойствието челото му издава упоритост и напомня, че тихите води невинаги са най-безопасни. Освен това той е твърде неподвижен и флегматичен, за да е щастлив. Животът никога няма да донесе много радост на Марк — когато стане на двадесет и пет години, той ще се чуди защо хората се смеят и всички, които изглеждат весели, ще смята за глупаци. Поезията няма да съществува за Марк нито в литературата, нито в живота; най-добрите й излияния ще му звучат само като декларации и бъркотия, а ентусиазмът ще буди у него отвращение и презрение. Марк не ще има младост — докато е все още млад на години, сърцето му ще бъде на възрастен човек. В момента тялото му е на четиринадесет години, а душата му е вече на тридесет.

            Мартин, най-младият от тримата, притежава по-друга природа. Неговият живот може да бъде или да не бъде кратък, но със сигурност ще бъде чудесен — Мартин ще премине през всички негови илюзии, полуповярвал в тях, ще им се наслади напълно, а сетне ще ги отмине. Това момче не се откроява с някаква красота — поне не може да се сравнява с братята си в това отношение; той е с най-обикновена външност, но се е потулил в собствената си обвивка, която ще носи докъм двадесетата си година; след това ще се отърси от нея и в този период ще приеме образа на привлекателен момък. До тази възраст ще притежава недодялани обноски може би и непретенциозни дрехи; но какавидата ще запази способността си да се превърне в пеперуда и тази промяна ще настане с настъпването на необходимия за нея сезон. За известен период Мартин ще бъде суетен като истинско конте, ще копнее за удоволствия и за възхищение, но също така ще жадува и за знания. Ще иска да има всичко, което светът може да му даде от градината на удоволствията и градината на познанието. Вероятно ще черпи с пълни шепи от всяка, а когато задоволи жаждата си — тогава какво? Не зная. Мартин може да стане забележителен човек, но дали това ще се сбъдне, или не, никой пророк не е в състояние да предскаже — лъчът на никакво прозрение не пада върху тази загадка.

            Ако разгледаме семейството на мистър Йорк в съвкупност, ще видим, че в тези шест млади глави има толкова умствена мощ, толкова оригиналност, толкова много активна енергия, че поделени между половин дузина обикновени деца, биха дали на всяко едно доста повече от средния разум и умствени способности. Мистър Йорк знае това и се гордее с домочадието си. Тук-там сред хълмовете и бърдата на Йоркшир се срещат такива семейства — необикновени, изпълнени с жизненост и енергия, с пълнокръвни жили и пълноценен ум, малко необуздани в гордата си сила и непоклатими в първичната си мощ; на тях им липсват изисканост, деликатност и покорство, но пък са здрави, волни и жизнени като орлите по скалите или жребеца в степта.

 image

          Мистър Мур е наш приятел и ние ще си го запазим, но знай, Роуз, че той е не толкова твой приятел, колкото мой. Той е моят личен приятел, запомни това!

            При тези думи тя повдигна малката си ръчичка с поучителен жест.

            Роуз бе свикнала с поучителните жестове на тази ръчичка. Всеки ден нейната воля бе прекършвана от волята на малката буйна Джеси — тя бе ръководена и побеждавана от Джеси в хиляди неща. Винаги когато се появяваше възможност да изтъкнат себе си или да се позабавляват, Джеси заставаше начело, а Роуз безмълвно се оттегляше назад; а когато трудните страни на живота — работа или пък някакви лишения — се изправяха пред тях, Роуз инстинктивно се нагърбваше, като добавка към своя дял, с това, което можеше да поеме от дела на сестра си. Джеси бе вече решила за себе си, че когато порасне достатъчно, ще се омъжи, а за Роуз бе отредила съдбата на стара мома, която да живее с нея, да се грижи за децата й и за дома й. Подобно състояние на нещата не е рядко явление между две сестри, когато едната от тях е по-невзрачна, а другата е красива; но ако в този случай съществуваше някаква разлика във външността, то предимството бе на страната на Роуз — нейното лице притежаваше по-правилни черти от изостреното лице на сестра й. Джеси обаче бе предопределена да притежава, наред с развитата си интелигентност, дара на очарованието, силата да пленява, когато, където и когото пожелае. Роуз щеше да има прекрасна и щедра душа, високообразован и благороден ум, предано сърце, но умението да пленява нямаше да й принадлежи.

 

      Тя е приятна и красива; има прекрасна бяла шия и дълги меки къдри, които падат свободно, а цветът им е кестеняв, но не тъмен; говори тихо, с ясен глас; движи се леко и безшумно, често ходи с една сива копринена рокля; много е спретната — роклите й, обувките й, ръкавиците й, всичко й седи като излято. Според мен тя е истинска дама и когато порасна, искам да приличам на нея. Ще ви подхождам ли, ако бъда като нея? Наистина ли ще се ожените за мен?

 
             — Ха! Ненавиждам грозотата и се възхищавам от красотата. Очите и сърцето ми, Йорк, биха се радвали на някое пленително, младо и красиво лице със същата сила, с която биха се извърнали от някой мрачен, похабен и постен лик; меките и нежни очертани цветове ми доставят удоволствие, а грубите ме потискат. Няма да се оженя за грозна жена.

            — Даже и да е богата?

            — Даже и да е обсипана с диаманти. Не бих могъл да я обичам, не бих могъл да я харесвам, с една дума — не бих могъл да я търпя. Вкусът ми трябва да бъде удовлетворен — в противен случай отвращението ще се превърне в деспотизъм, дори по-лошо, ще се превърне в парче лед.

            — Боб, ами ако се ожените за някоя почтена, добродушна и богата девойка, макар и леко грозновата, няма ли да се примирите с високите й скули, малко голямата уста и червеникавата й коса?

            — Никога няма и да се опитам, уверявам ви. Искам да имам поне у дома си изящество, младост и хармония — да, и това, което наричам красота.

 

          Времето продължи своя ход и пролетта завладя всичко. Англия се превърна в приятна за окото гледка полята и се покриха със зеленина, хълмовете й се освежиха, градините й цъфнаха; но на душата й не олекна — бедните все още тънеха в нещастие, работодателите им все още бяха в тревога, тъй като търговията в някои клонове, изглежда, бе заплашена от парализиране поради все още продължаващата война; кръвта на Англия се проливаше, богатствата й се пилееха и всичко това, както изглежда, бе, за да се постигнат някакви смешно дребни цели. Наистина от време на време долитаха вести за успешни действия в Испания, но те пристигаха бавно; помежду им се нижеха дълги периоди, в които нищо друго не достигаше до ушите, освен безочливите самовъзвеличавания на Бонапарт по повод на непрестанните му победи. Страдащите от войната бяха на мнение, че тази безкрайна и, както си мислеха, безнадеждна битка срещу това, което техните страхове или интереси ги караха да считат за непобедима сила, бе повече от нетърпима; те искаха мир на всяка цена; хора като Йорк и Мур — а имаше хиляди, които войната бе принудила наравно с тях да треперят на ръба на банкрута — настояваха за мир с решимостта на отчаяните. Те свикваха събрания, държаха речи, събираха подписи, за да постигнат тази благодат; условията на мира не ги интересуваха.

            Всеки човек, взет поотделно, е в по-малка или по-голяма степен егоист; ако пък вземем хората в съвкупност, това важи с още по-голяма сила. Английският търговец съвсем не прави изключение от подобно правило — съсловието на търговците е ярък пример за това. Неговите представители са насочили мислите и усилията си изключително към печелене на пари — те са забравили всякакви съображения от национален характер, освен едно — да разширяват търговията на Англия, (т.е. своята собствена). Рицарските чувства, безкористността, гордостта от честното име са вече безнадеждно мъртви в сърцата им. Земя, управлявана от тях, твърде често би се покривала с позора на капитулацията съвсем не поради подбудите, залегнали учението на Христа, а по силата на тези, внушавани от Мамон. През последната война английските търговци бяха готови да изтърпят плесниците на французите върху дясната си буза, а после и върху лявата; с готовност щяха да предадат наметалата си на Наполеон, а след това любезно щяха да му предложат и саката си, като не биха задържали дори жилетките си, ако ги подканеха — биха помолили за позволение да запазят върху себе си единствено другата част от своето облекло, тъй като в нейния джоб се намират кесиите им. Нито искрица смелост, нито един признак на съпротива не биха показали те, докато ръката на корсиканския бандит не посегне към тази драгоценна кесия; едва тогава може би, превърнали се веднага в английски булдози, биха скочили към гърлото на този грабител и биха се вкопчили там, биха увиснали — упорити, ненаситни, докато не си възвърнат съкровището. Търговците, които говорят против войната, винаги заявяват, че я ненавиждат, понеже била нещо варварско и кърваво; ако ги чуе да говорят, човек би помислил, че те са с по-друга душевност, че изпитват особено внимание и загриженост към себеподобните си. Но това не е така. Мнозина от тях са извънредно тесногръди и безсърдечни, имат добро отношение само към представителите на собственото си съсловие, а се държат на разстояние, дори са враждебни към всички останали; наричат ги безполезни, поставят под съмнение правото им на съществувание, дразнят се при мисълта, че другите около тях могат да дишат свободно, и считат обстоятелството, че тези хора се хранят, пият и живеят в прилични домове, за нещо съвсем неоправдано. На тях не им е известно какво вършат другите, за да облекчат, зарадват или просветят човешкия род; няма да си направят труда и да попитат — този, който не е в търговията, бива обвиняван, че яде хляба на ленивостта, че води безполезно съществувание. Дано минат още дълги години, преди Англия да се превърне в нация от бакали!

 image

         Тоби Стивънс и Рут Уилсън като м-р Рочестър и Джейн Еър

           ... само очите на мистър Мур вперени в тези на Каролайн, бяха открили, че нейните очи са чисти и нежни, а очите на Каролайн, срещнали тези на мистър Мур, признаха, че неговите очи са мъжествени и търсещи — всеки от тях бе усетил очарованието по свой собствен начин. Мур леко се бе усмихнал, а Каролайн също тъй леко бе поруменяла.

 

           „Наистина — заключи Каролайн — това, което става в главата на Робърт, е по-различно от това, което мисля аз, защото моето съзнание е изцяло заето от самия него; а пък той няма нито време, нито възможност да мисли за мен. Това, което наричат любов, е през последните две години преобладаващото чувство в моето сърце; винаги там, винаги будно, винаги неспокойно; докато други чувства обгръщат неговите мисли, други чувства владеят съзнанието му. Ето сега той става и след малко ще напусне църквата, защото дойде краят на службата. Ще обърне ли глава към моето място? Не, нито за миг — не ми подари нито един поглед; а как боли от това — един мил поглед щеше да ме направи щастлива до утре; но не го получих; той не пожела да ме погледне, а сега вече го няма. Странно как мъката ме е сграбчила за гърлото, понеже очите на едно друго човешко същество не пожелаха да срещнат моите.“

           Няма бе стаята, ням бе и целият дом. Двойната врата към кабинета на чичо й заглушаваше шума от гласовете на двамата господа, а прислугата бе притихнала в кухнята с книги в ръце, книги, които младата господарка им бе раздала и им бе препоръчала като „подходящо неделно четиво“. Самата тя бе разтворила една такава книга на масата, но тази книга бе останала недокосната — поученията й бяха непонятни за нея, а и съзнанието й бе твърде заето, политнало твърде далеч, за да се вслуша в думите на нечий друг ум.

            Въображението й също бе изпълнено с образи — образът на Мур, места, където той и тя са били заедно, спомени от зимни вечери край камината, един облян от слънце горещ летен следобед, прекаран заедно с Робърт сред гората на Нанъли, божествени винетки, изплетени от миговете на някой благ пролетен ден или някоя зряла есен, когато бе седяла до братовчед си в шубрака на клисурата, вслушвайки се в песента на майската кукувица или пък споделяйки с него септемврийските съкровища от лешници и зрели къпини — да събира този десерт от диви плодове, представляваше утринното й удоволствие: тя пълнеше с тях една малка кошничка, която покриваше със зелени листа и свежи цветове, докато следобедното й удоволствие се състоеше в това да ги поднася на Мур къпина по къпина, лешник по лешник, както птицата храни своите малки.

            Ликът на Робърт бе с нея; гласът му съвсем ясно звучеше в ушите и; няколкото негови ласки сякаш отново бяха оживели. Но тъй като тези радости бяха безплътни, не след дълго те отлетяха — образите избледняха, гласът заглъхна, въображаемото ръкостискане се стопи в хладина върху дланта и, а там, където топлото докосване на устните бе оставило следа върху челото й, сега се бе настанило онова усещане, което човек изпитва от ледена капка дъжд. Тя се завърна от вълшебното царство на мечтите в света на реалността — вместо гората на Нанъли през юни видя тясната си стая; вместо птичите песни по алеите чу дъжда по прозореца; вместо шепота на южния вятър до слуха й достигна вопълът на източния; а вместо Мур компания й правеше безплътният мираж на нейната неясна сянка върху стената. Извръщайки се от смътното видение, чиито очертания отразяваха собствения й образ, както и унилата замисленост в наведената поза на главата с безцветните кичури коса, тя седна (бездействието подхождаше повече на състоянието, в което постепенно изпадаше) и си каза: „Сигурно ще живея до седемдесет години. Доколкото знам, здравето ми е добро и пред мен има още петдесет години живот. Какво ще правя през цялото това време? С какво ще запълня дните, които ме разделят от гроба?“

 

             Сатанинската мрачност на мис Ман рядко отиваше по-далеч от ангелската сладост на стотици красавици. Тя бе една съвършено почтена и съвестна жена, която навремето бе изпълнявала такива задължения, от чиито сурови изпитания множество феи в човешки образ с очи на газели, копринени къдри и сребърни гласове биха се отдръпнали в ужас — бе преживяла многобройни и продължителни сцени на страдание, бе проявила непоколебимо себеотрицание, бе жертвувала време, средства и здраве за тези, които и се бяха отплащали само с неблагодарност, и сега нейният главен, почти единствен недостатък беше, че проявяваше критичност към околните.

            А тя бе наистина критична. Каролайн не бе седяла и пет минути, когато нейната домакиня, която все още я държеше под магията на този страшен горгоновски поглед, започна да дере живи някои от семействата в околността. Тя се зае с тази работа по един особено хладнокръвен и методичен начин, подобно на хирург, който упражнява скалпела си върху някакъв безжизнен обект, без много да подбира; трудно й бе да каже за някого, че е добър човек, и направи безпристрастна дисекция на всичките си познати. Ако от време на време нейната слушателка си позволяваше да пророни по някое оправдателно слово, мис Ман го подминаваше с презрение. И все пак, макар и безжалостна в анатомията на морала, клюките не бяха нейното амплоа — никога не разпространяваше злонамерени или хапливи клевети; нейните недостатъци се кореняха не толкова в сърцето й, колкото в характера й.

            Днес Каролайн откри това за пръв път; и принудена да съжалява за различните несправедливи оценки, които неведнъж бе правила по отношение на старата мома с несговорчив нрав, тя започна да й говори по-меко, не със съчувствени думи, но със съчувствен тон. Каролайн видя самотата на своята домакиня в нова светлина; това важеше и за нейната непривлекателност — анемичната бледност на лицето й и дълбоките бръчки по него. Девойката изпитваше съжаление към самотната и измъчена жена; нейното изражение говореше за чувствата и в момента — един пленителен лик е най-пленителен тогава, когато трогнатото сърце му вдъхне състрадателна нежност. Мис Ман, съзряла такъв един лик пред себе си, бе трогната на свой ред — тя показа, че бе усетила този тъй неочакван интерес към собствената си личност, която досега се бе натъквала само на студенина и подигравки, като отвърна с искреност. Обикновено не се отпускаше да говори за собствените си работи, тъй като никой не желаеше да я изслуша, но днес направи това и довереницата й проля сълзи, слушайки разказа и, защото тя разказваше за жестоки, мъчителни и продължителни страдания. Да, мис Ман приличаше на жив труп; да, тя бе мрачна и никога не се усмихваше; да, тя се стремеше да избягва вълненията, воюваше за своето спокойствие и желаеше да го задържи! След като узна всичко, Каролайн призна, че човек трябва по-скоро да се възхищава на душевната сила на мис Ман, отколкото да я обвинява за нейната навъсеност. Читателю! Когато съзреш нечий лик, за чието постоянно униние и тъга не можеш да намериш обяснение, чиято неизменна прилика с някой тъмен облак те дразни с явната си безпричинност, бъди сигурен, че там някъде има рана; рана, която съвсем не е толкова плитка, макар и да е скрита.

            Мис Ман почувствува, че среща известно разбиране и това й даде кураж да отиде още по-далеч; защото, колкото и стари, неугледни, примирени, самотни и злочести да сме, щом сърцата ни са запазили и най-слабата искрица живот, те са запазили също така, тръпнещ до това мъждиво въгленче, и един изтерзан, призрачен копнеж за разбиране и обич. Този излинял призрак едва ли получава и по трохичка на година; но когато гладът и жаждата са го измъчили до краен предел, когато цялото човечество е забравило за този умиращ наемател на един загиващ дом

         Мис Ман, окуражена от вниманието на притихналата си слушателка, продължи да говори за отминалите събития в живота си. Тя говореше като човек, който изрича истината — просто, с известна сдържаност; не се хвалеше, нито преувеличаваше. Каролайн откри, че старата мома е била предана дъщеря и сестра, че всеотдайно е бдяла до смъртния одър на мнозина; че страданието, което сега тровеше нейния живот, се дължеше на продължителни и непрестанни грижи за болните; че е била подкрепа и опора на един злочест родственик в тежките мигове на собственото му падение и че нейната ръка все още го предпазва от пълна нищета. Мис Хелстоун остана цялата вечер, като пропусна другата си запланувана визита. Когато си тръгна от дома на мис Ман, тя взе решение да се постарае за в бъдеще да извини недостатъците й, никога да не се шегува с чудатостите й и да не се присмива на нейната неугледност; и преди всичко да не я пренебрегва, а да я посещава веднъж седмично, да й предложи уважение и привързаност, поне от едно човешко сърце — Каролайн усещаше, че вече съвсем искрено може да я почете поне с частица от тези чувства.

Елиънор Томлинсън като Демелза Полдарк

 image






Гласувай:
12
0



1. germantiger - ...
31.08 01:43
С новите "правила" или матрица в блог.бг толкова като оформление от мен!

Бх предпочел постинга да има поне още 1-2 цвята, размер на символите/буквитре в началото по-голям от типичния и избран за текста итн.

Както и да добавя не един под клипа, а поне 2 клипа, като единия задължително в началото, но нейсе.

Блог.бг е безплатен и за това приемам промените и привиквам с тях.

Въпреки ограниченията - благодаря на блог.бг, без него нямаше да имам блог предполагам.
цитирай
2. germantiger - ПОСТИНГА Е ПЕРСОНАЛЕН ПОЗДРАВ ЗА
31.08 01:44
Надежда

Вива

Ард
цитирай
3. germantiger - ...
31.08 01:46
НАТИСНЕТЕ/кликнете ИЗОБРАЖЕНИЯТА

увеличават се, а после ги увеличете с + до "автентичния" им оригинален размер

ЗАСЛУЖАВАТ СИ В ГОЛЯМ РАЗМЕР
цитирай
4. zaw12929 - ВРЕМЕ Е СВЕТЪТ ДА ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД- И ...
31.08 07:31
ВРЕМЕ Е СВЕТЪТ ДА ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД- И КЪМ БОГ
ЗАТОВА ПРЕДСТАВЯМ ВИ ЕДНА ИДЕЯ :
СРЕЩУ ДЕЙСТВАЩАТА АМЕРИКАНСКА ПОЗИЦИЯ НА УНИЩОЖАВАНЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ЧРЕЗ В О Й Н А Н А Р Е Л И Г И И Т Е ДЖИХАДИСТИ С БОМБИ, НОЖОВЕ И АВТОМОБИЛИ МАЧКАТ ХРИСТИЯНИТЕ ОТ ЗАПАДНА ЕВРОПА- НАЙ ЦИВИЛИЗОВАНАТА ЧАСТ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

МОЕТО МНЕНИЕ Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ, НО ПРИ ВСИЧКИТЕ РЕЛОГИИ- ВЪВ ВСИЧКИТЕ ХРАМОВЕ НЕ СЕ КАЗВА НИЩО ЗА ТОВА, ЧЕ В СЪТВОРЕНОТО ОТ БОГ ЧОВЕШКО ТЯЛО ЖИВЕЕ И БЕЗСМЪРТНАТА, ПРЕРАЖДАЩА СЕ ДУША, КОЯТО СЛЕД СМЪРТТА СЕ ВРЪЩА ПРИ БОГ И ОТНОВО И ОТНОВО СЛИЗА ПРИ ЧОВЕЦИТЕ... А ТЯ ИМА ЗНАНИЯТА ЗА ИСТИНАТА...
А ВИЕ КАКВО МИСЛИТЕ АТЕИЗМА И ДАРВИНИЗМА СА ВРАГОВЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО...
цитирай
5. viva1122 - G_T... :)
31.08 11:49
БЛАГОДАРЯ за отправения поздрав и се радвам, че все пак продължи постинга...

Ще го прочета с интерес и след това коментирам, но първо да приключа със задачите, за да се потопя и възхитя на написаното.

Поздравления от мен и приятен да е деня ти!

цитирай
6. ard - germantiger - Благодаря за персоналния поздрав!
31.08 14:00
Досега май не са ме поздравявали персонално в blog, но определено е приятно :)

Хареса ми подборката,която си ни предоставил този път. Например:

"Любовта може да прости всичко, освен подлостта; подлостта убива любовта, осакатява дори естествената привързаност — без уважение истинската любов не може да съществува."

Винаги ми е било интересно генетичното съчетание какво поколение би произвело, и донякъде четейки описанието на шестте деца, мога да си представя и реално.

Съвсем мъничко се припознах в Роуз:
"Вижте сега Роуз две години по-късно. Кръстовете и венците бяха странни, но възвишенията и горите в този пейзаж са още по-странни. Той е далеч от Англия далечни трябва да са тези брегове, които изглеждат тъй безлюдни и тъй пищни. Това е някаква девствена пустош — незнайни птици пърхат с криле около тези гори; реката, на чийто бряг е седнала замислена Роуз, и е в Европа. Малкото и тихо йоркширско момиченце е самотен отшелник в една страна от южното полукълбо. Ще се върне ли то някога?"

"Роуз щеше да има прекрасна и щедра душа, високообразован и благороден ум, предано сърце, но умението да пленява нямаше да й принадлежи."

Хубав и слънчев ден ти желая!
цитирай
7. viva1122 - ...
31.08 15:06
Много добър постинг - с възможностите, които са ни предоставени, като блогъри - ясно четлив, оформен с впечатляващи фотоси - особено първия, с тези магнетични очи на Търнър и останалите фотоси и женски, разбира се - красота...

Ш. Бронте ме е впечатлявала с умението си да създаде образи в детайли като външност, така и душевност - така че те оживяват пред мен и успяват да ме развълнуват и да ме потопят в един по-друг свят... харесва ми.

Подбраното е силно и характеризиращо писателя - още в самото начало, много силен старт - поне за мен.

" Изражението на Мур бе такова, сякаш бе готов да си играе със своя гост до последен предел. Какво би си помислила една негова млада родственица, ако можеше да види своя мил, добър и велик Робърт, своя Кориолан, в този момент? Би ли разпознала в този злонамерен и язвителен лик същото онова лице, към което бе поглеждала с любов, което се бе надвесвало над нея с такава нежност предишната вечер? Това ли бе човекът, който бе прекарал онази тиха вечер със сестра си и с братовчедка си — толкова вежлив към едната, толкова нежен към другата, зачел се в Шекспир и заслушан в Шение?"

и
" ... само очите на мистър Мур вперени в тези на Каролайн, бяха открили, че нейните очи са чисти и нежни, а очите на Каролайн, срещнали тези на мистър Мур, признаха, че неговите очи са мъжествени и търсещи — всеки от тях бе усетил очарованието по свой собствен начин. Мур леко се бе усмихнал, а Каролайн също тъй леко бе поруменяла."

и не само това - откъсите са впечатляващи, но спирам.

Още веднъж ПОЗДРАВЛЕНИЯ за избора и продължението, защото са малко литературните постове /не твоите/ - но аз рядко влизам и не стоя много в блога, така че може да не съм права.

цитирай
8. nbrakalova - Благодаря за милия поздрав
31.08 23:42
Трудно ми е да коментирам тази книга, но е вълнуващо да си спомня за времето, когато я четях.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 2165411
Постинги: 172
Коментари: 6836
Гласове: 17167
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930