Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.08 13:19 - КАРОЛАЙН - ШЪРЛИ - Шарлътт Бронте
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 873 Коментари: 12 Гласове:
11

Последна промяна: 17.08 09:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 "ШЪРЛИ"

от Шарлот Бронте

Образа на Каролайн Хелстоун, Робърт Мур и други
image

Mandy Graff Люксембург - Германия 



Нещастието ражда омраза. Тези страдащи люде мразеха машините, защото мислеха, че те им отнемат хляба. Мразеха сградите, където се помещаваха тези машини. Мразеха собствениците на тези сгради...

Жерар Мур, в облика си на половин чужденец и страстен радетел на прогреса, бе най-ненавижданата личност. Навярно да бъде мразен допадаше на темперамента на Мур, особено когато той смяташе, че това, за което е мразен, е нещо правилно и целесъобразно.

 Тоби Стивънс в "Джейн Еър"image

— Срещу законността е изправено узурпирането; срещу скромната, единомислеща, справедлива и смела съпротива спрямо посегателството е изправена перчещата се, двулична, егоистична и предателска амбиция за заграбване. Боже, защити правдата!

 

Бе на около петдесет и пет години, но на пръв поглед изглеждаше по-стар, защото косата му бе цялата сребристобяла. Челото му беше по-скоро широко, отколкото високо, а лицето му — свежо и запазено. Суровостта на севера бе втъкана в изражението му, а можеше да се долови и в гласа му. Всяка негова черта беше изцяло английска — у него не се забелязваше нищо нормандско. В отливката на образа му нямаше нищо елегантно, класическо или аристократично. Префинените люде вероятно биха нарекли този лик груб; здравомислещите хора биха го окачествили като лице, което прави впечатление, а проницателните биха изпитали удоволствие от жизнеността, прозорливостта, интелигентността и грубоватата, но истинска оригиналност, присъствуваща във всяка черта, залегнала във всяка бръчка на това лице. Но то бе непокорно, надменно и саркастично — лице на човек, който трудно може да бъде напътстван и когото е невъзможно да управляваш. Той бе доста висок, добре сложен и жилав, с величествена осанка. У него нямаше нищо шутовско.

... безкрайно нетолерантен към глупостта и към всички други недостатъци, които дразнеха неговата силна и проницателна натура — спрямо подобни явления сарказмът му бе без задръжки. Той не знаеше що е милост и понякога нанасяше рани, без да забележи колко дълбоки са те.

... Йорк подобно на мнозина, които ненавиждат контрола върху самите себе си, знаеше как да упражнява енергичен контрол — владееше тайната да смазва непокорството още в зародиш, да го изтръгва като плевел, така че то никога да не успее да се разпростре сред подчинените му. Самият подсигурен със солидно състояние, той се чувствуваше свободен да говори с най-голяма безпощадност...

По всяко време той можеше да прекара един час в разговор с някой свой работник с проницателен ум или пък с някоя чудата и прозорлива старица от наемателите си, докато иначе с неудоволствие би отделил дори минутка на някой посредствен, макар и изискан джентълмен или на най-модно облечена и елегантна, но повърхностна дама.

           Поначало в младежките си години мистър Йорк бе известен с предпочитанията си към весели и жизнерадостни жени — привличаха го преди всичко бляскавите фигури и осанки, живият ум, духовитият език. Той обаче не направи предложение за женитба на никоя от тези ослепителни красавици, чието общество бе търсил, а най-неочаквано се влюби и започна да ухажва една девойка, която бе пълната противоположност на онези, приковавали дотогава погледа му — тя бе девойка с лик на мадона, девойка от оживял мрамор, олицетворение на смирение и кротост. Нямаше значение, че когато я бе заговарял, тя му бе отвръщала само едносрично; нямаше значение, че въздишките му бяха оставали нечути, че не бе срещал ответен поглед, че никога не бе откликвала на изказаните от него мнения, че рядко се бе усмихвала на шегите му, че не го бе удостоявала с уважение и внимание. Нямаше значение, че бе изглеждала пълна противоположност на всичко женствено, от което той се бе възхищавал през целия си живот — за него Мери Кейв бе съвършена, защото някак си, поради някаква причина (несъмнено мистър Йорк е имал такава) той я бе обичал.

image 

— Ти си велик човек, ти си направо блажен, но същевременно си позьор и глупак, Джо! Не трябва да си въобразяваш, че само защото си понаучил нещо от приложната математика и си се натъкнал на няколко химически елемента на дъното на бъчвата за боядисване, си се превърнал в пренебрегнато светило на световната наука. Не трябва да правиш извода, че понеже пътят на индустрията невинаги е гладък и ти, и тези като теб сте понякога без работа и хляб, то непременно сте класа от мъченици, а цялата правителствена система, която е над вас, е погрешна. И още нещо — нито за миг не трябва да намекваш, че добродетелите са намерили спасение в къщите със сламен покрив и изцяло са напуснали домовете, покрити с керемиди. Позволи ми да ти кажа, че безкрайно ненавиждам подобен род глупости, защото зная много добре, че човешката природа си е човешка природа навсякъде, независимо дали се намира под покрив от слама или от керемиди, и че у всеки представител на човешкия род, който диша въздуха под слънцето, добродетелите и пороците са смесени в по-малки или по-големи пропорции и че тези пропорции не са неизменни.

 

Беше приятно да седиш до него, да се въртиш наоколо му, да му говориш и да го гледаш. Понякога той изпадаше в още по-добро настроение — ставаше почти вдъхновен, много мил и приветлив.

Единственото смущаващо нещо бе, че на следващата сутрин лицето му неизменно отново придобиваше хладното си изражение. Но колкото и очевидно да изглеждаше, че се наслаждава на тези вечери по своя тих начин, той рядко проявяваше инициативата да насрочи следващата. Това обстоятелство объркваше неопитната глава на братовчедка му.

отново Mandy Graff

 image

Той застана пред камината. Каролайн бе до него. Докато се наслаждаваше на благодатната топлина, мистър Мур бе отправил поглед към месинговите съдове върху полицата над камината, по които пробягваха отблясъци. За миг сведе надолу глава и погледът му се спря на едно повдигнато лице, поруменяло, усмихнато, щастливо, засенчено от копринени къдрици и озарено от две прелестни очи... Мур положи ръка върху рамото на младата си братовчедка, наведе се и я целуна по челото.

 

         — Тези неща ще бъдат постигнати от таланта и добротата ви. Вие сте създаден да бъдете велик — вие ще бъдете велик.

            — Питам се сега, ако думите ви идват направо от сърцето, каква рецепта бихте ми дали, за да постигна това величие. Но аз я зная, и то по-добре от вас. Ще даде ли резултати? Ще доведе ли до успех? Да — бедност, мизерия, банкрут. О! Животът не е това, което вие си мислите, Лина?

            — Но пък вие сте това, за което ви мисля.

            — Не, не съм.

            — Значи сте по-добър?

            — Много по-лош.

            — Не, много по-добър. Зная, че сте добър.

            — Откъде знаете това?

            — Видът ви е такъв. А и аз чувствувам, че е така.

            — Как го чувствувате?

            — Със сърцето си.

            — Ах, вие ме оценявате със сърцето си, Лина, а трябва да правите това с разума си!

            — Правя го и тогава се гордея с вас. Робърт, не сте в състояние да отгатнете всичките ми мисли за вас.

 

— Често чувам чичо ми да приказва за вас — възхвалява твърдия ви дух, решителния ви ум, презрението ви към непочтени врагове, намерението ви да не „скланяте глава пред тълпата“, както казва той.

            — А вие желаете ли да склоня глава пред нея?

            — Не, за нищо на света. Никога не съм желала да се унижавате, но някак си не мога да не мисля, че е несправедливо да се подвеждат всички бедни хора под това общо и обидно нарицателно „тълпа“ и да се отнася човек винаги надменно към тях.

 

Половината миля до дома на пастора скоро бе извървяна. Те се разделиха в градината без целувка, само с едно леко докосване на ръцете. При все това Робърт бе проводил братовчедка си до вратата развълнуван и радостно тревожен. През целия път беше особено внимателен с нея — не с думи, с комплименти или уверения, а с поведението си, с погледа си, по един благ и дружелюбен начин.

  Той самият се прибра у дома си сериозен, едва ли не навъсен. Облегнал се с портата на оградата и унесен в мисли под бледата лунна светлина, съвсем сам — пред него бе тъмната и притихнала тъкачница, а наоколо му хълмовете, ограждащи клисурата, — той внезапно възкликна: „Не, не бива така! Това е слабост, всичко е обречено на гибел. Но лудостта — добави той — е само временна. Зная го много добре, изпитвал съм го и преди. Утре вече всичко ще е преминало.“

Haley Porter

 image

Каролайн Хелстоун бе точно на осемнадесет години — възрастта, когато тепърва започва истинското повествование на живота. Преди да настъпи това време, ние сме слушатели на една приказка, на една прекрасна измислица — понякога весела, понякога тъжна, но почти винаги нереална. Преди да дойде това време, нашият свят е героичен, обитателите му — полубожествени или полудемонични, а сцените му — подобни на съновидение: лесовете са по-мрачни, планините са по-причудливи, небесата по-ярки, водите по-опасни, цветята по-прекрасни, плодовете по-примамливи, равнините по-обширни, пустините по-голи, а полята по-слънчеви, отколкото са в природата; всички те покриват нашата омагьосана планета. А каква луна виждат очите ни преди този миг! Как при тази гледка трепетът на сърцата ни е ням свидетел на неописуемата й красота! А слънцето? То е пламтящото небе, то е светът на боговете.

            На осемнадесет години, когато се приближаваме към границите на илюзорните и безплътни видения, светът на вълшебните феи остава зад нас, а пред погледа ни изплуват бреговете на действителността. Тези брегове са все още далечни — те изглеждат тъй бледосини и нежни, че ни се иска да стъпим на тях. Озарени от слънчева светлина, виждаме някаква зеленина под лазура, сякаш това са пролетни ливади; съзираме сребристи ивици и си представяме вълните на оживялата вода. Да можехме да достигнем тази земя, тогава щяхме да забравим глада и жаждата. Но трябва да пребродим много пустини, а често и реката на смъртта или някои поток на скръбта, студен и черен почти като небитието, преди да вкусим от истинското щастие. Всяка радост, която животът ни предоставя, трябва да се извоюва, преди да я задържим при себе си, а трудността на, тази битка познават само онези, които са воювали за възвишени цели. Челото на воюващия трябва да се покрие с диадема от капки кръв, преди да бъде окичено с венеца на победителя.

            На осемнадесет години ние не съзнаваме това. Вярваме безусловно в надеждата, която ни се усмихва и ни вещае щастливо утре; приемаме незабавно любовта, която се приближава подобно на скитащ ангел до вратата ни приветствуваме я и я прегръщаме, а никой не забелязва нейното потръпване. Ако стрелите й попаднат в целта, раната, причинена от тях, е като трепета на новия живот — не се боим от отровата, нито пък от остриетата им, които ръката на нито един лекар не може да извади. Тази пагубна страст — жестоко страдание в някои от своите проявления, а за мнозина страдание от начало до край — считаме за някакво неоспоримо добро. С две думи, на осемнадесет години прекрачваме прага на училището на живота и неговите усмиряващи, съкрушителни, смазващи, но въпреки това пречистващи и закаляващи уроци тепърва предстоят да бъдат изучавани.

            Уви, житейски опит! Никой друг ментор не притежава такова опустошено и замръзнало лице като твоето, никой друг не носи мантия тъй черна, никой друг не държи в ръка пръчка тъй тежка, никой друг не тегли новака тъй неумолимо и сурово към задачата му и не го заставя с власт тъй безпрекословна да я доведе докрай. Само с твоите наставления мъжът и жената могат да намерят спасителната пътека сред дебрите на живота — как само се препъват и се лутат те без тях! Зад какви забранени врати се озовават, в какви ужасни пропасти политат!

 

... бялата нощница сложена, дългата й коса разпусната и посипала гъстите си кичури до кръста й. И когато спря да я разчесва, за да си почине, отпуснала глава на ръката си, тя заби поглед в килима, а пред нея изплуваха и я наобиколиха виденията, които ни спохождат на осемнадесет години.

   Мислите й разговаряха с нея — по всичко личеше, че й говореха обаятелно, тъй като тя се вслушваше с усмивка. В тази поза на размисъл изглеждаше хубава, но в стаята имаше нещо по-привлекателно и от нея — духа на младежката надежда.

 image

Колко мил бе, когато вървяхме по алеята! Той не ласкае и не говори глупави неща. Неговата любов (искам да кажа приятелство — не мога, разбира се, да го считам още мой любим, но се надявам, че един ден ще бъде) не е такава, каквато се среща в романите; тя е много по-хубава — неповторима, тиха, мъжествена и искрена. Бих станала негова безукорна съпруга, ако се оженеше за мен — бих му говорила за неговите недостатъци (той има няколко такива), но бих усвоила нещата, които му носят успокоение, бих го обичала много и бих направила всичко, за да е щастлив. Убедена съм, че утре няма да е хладен с мен; почти съм сигурна, че утре вечер той или ще дойде тук, или ще ме покани да отида у тях.“

            Тя отново се зае с разчесването на косите си, дълги като на русалка. Извърна глава, за да ги подреди, и съзря собственото си лице и фигура в стъклото на прозореца. Подобни отражения действуват отрезвяващо на лишените от красота — собствените им очи не са възхитени от това, което виждат. В такива моменти те се убеждават, че и очите на другите няма да открият у тях никакво обаяние. Но надарените с красота, естествено, трябва да си правят други заключения — образът е очарователен и следователно той трябва да очарова. Каролайн видя фигура и глава, които, ако можеха да се запечатат на стъклото в тази поза и с това изражение, щяха да представляват прекрасна гледка; не й оставаше нищо друго, освен да почерпи от тази случка потвърждение на собствените си надежди. След това, изпълнена е радост, тя потърси уюта на леглото си.

Sigrid Jurimae

 image

Пътят от дома й до тъкачницата се спускаше надолу и затова тя тича почти през цялото време. Движението, свежият въздух, мисълта, че ще види Робърт или че поне ще бъде в дома му, близо до него, бързо разведриха помраченото й настроение. Когато наближи бялата къщичка толкова, че можеше вече да я види, а и да чуе тътена на тъкачницата и боботенето на водата около голямото й колело, първото нещо, което съзря, беше Мур, застанал до портата на градината. Стоеше там в препасана с колан холандска риза, с лека шапка на главата — това делнично облекло му подхождаше добре — и гледаше надолу по алеята, а не в посоката, от която идваше братовчедка му.

            „Никой не може да се сравнява с него — помисли си тя. — Толкова е хубав, колкото и умен. Какъв проницателен поглед има! Колко чисти и одухотворени черти — изтънчени и сериозни, но пък миловидни! Харесвам лицето му, харесвам вида му — ах, как го харесвам. Много повече, отколкото някой от онези размъкнати курати например, повече, от когото и да е друг! Милият ми Робърт.“

            Тя бързо подири компанията на „милия Робърт“. Що се отнася до самия него — когато Каролайн се появи пред очите му, предполагам, че ако можеше, „милия Робърт“ би изчезнал като дух от погледа й. Ала тъй като бе част от действителността с доста внушителни размери, а не измислица, той бе принуден да изтърпи поздрава й. Отговорът му бе кратък — би подхождал на братовчед, на брат, на приятел, но в никакъв случай не на любещо същество. Неназовимото очарование от предната вечер бе изчезнало от поведението му — той не бе същият човек. Във всеки случай в гърдите му не биеше същото сърце. О, горчиво разочарование! О, тежка мъка! Отначало нетърпеливата девойка не посмя да повярва на промяната, въпреки че я видя и почувства. Трудно й бе да изтегли ръката си от неговата, преди той да я дари поне с нещо като мило стисване; трудно бе да извърне поглед от неговите очи, преди изражението му да покаже нещо повече и по-нежно от хладния поздрав.

            Един влюбен мъж, изпитал подобно разочарование, може да заговори и да поиска обяснение. Една влюбена жена не може да каже нищо — ако го направи, ще последват срам и болка, душевно терзание за предателство спрямо самата себе си. Природата би заклеймила подобна проява като опълчване срещу нейните инстинкти и по-късно би си отмъстила с гръмотевичния удар на самопрезрението, което връхлита потайно и изневиделица. Приеми нещата така, както ти се поднасят, не задавай въпроси, не отправяй никакви възражения — в случая това е най-мъдрото. Очакваше хляб, а получи камък — счупи зъбите си в него и не крещи от болката на оголения нерв. Не се съмнявай, че душевният ти стомах, ако притежаваш подобно нещо, е така здрав, както стомахът на щрауса — камъкът ще бъде смлян. Протегнала си ръка за яйце, а съдбата е положила в нея скорпион. Не се вцепенявай от ужас, а стисни здраво подаръка — нека ужили дланта ти. Няма значение — след време, когато ръката ти е вече цялата подута и тръпнеща от болка, скорпионът ще умре и ти ще си получила първия урок как да понасяш страданието без стон и да оцелееш след изпитанието (казват, че някои загивали), през остатъка от живота си ще бъдеш по-силна, по-мъдра и не толкова болезнено чувствителна. Вероятно не си съзнавала това по него време, така че тази надежда може да ти вдъхне кураж. Природата обаче, както вече бе споменато, е отличен приятел в подобни случаи — тя запечатва устните, възпира думите, налага кротко притворство. В началото това притворство често се изразява в спокойно и ведро поведение, което след време преминава в мъка и бледност, а след това отминава, като оставя един подходящ стоицизъм, не по-малко укрепващ поради това, че е полугорчив.

            Полугорчив? Да няма някаква грешка? Не, той трябва да бъде горчив; горчивината е сила, тя е ободряващо питие. Сладко и нежно чувство, което да последва непоносимото страдание, няма да намерите никъде — да се говори за него е заблуда. След мъката може да настъпи апатична изнемога. Ако остане някаква енергия, то тя ще бъде много опасна — смъртно опасна в случай, че на пътя й се изпречи неправдата.

image

            Кой е чел баладата „Бедната Мери Ли?“ — тази стара шотландска балада, създадена не зная от кое поколение, нито пък от чия ръка? Мери била измамена — вероятно след като повярвала в една лъжа, представена й като истина; тя не се оплаква, но е сама в снежната буря и вие можете да чуете мислите й. Това не са мисли на идеализирана героиня, а на една селска девойка, която може да изпитва дълбоки чувства и силна ненавист. Мъката й я е прокудила от домашното огнище и тя се намира на покритите със сняг заледени хълмове; свита под „ледената пряспа“, Мери си спомня всички превъплъщения на злото: „жълтокореместия гущер“, „четинестата змия“, „старото псе, виещо към луната“, „привидението с огромни очи“, „разярения бик“, „жабешкото мляко“* — тя мрази тези неща, но най-много от всичко мрази Ро`бини![* Образи от шотландския фолклор. — Б.пр.]

            Живеех си мирно при оня поток

            и с мен бяха всички добри,

            а днес аз кълна своя жребий жесток,

            че срещна ме с Робин-а-Ри!

 

            Реви и върлувай, стени, ветре мой,

            из тия сакати гори;

            Под преспи ме скрий да намеря покой,

            бял ден да не видя стори!

 

            Недей се разтапя ти, гробе от сняг,

            а в бели венци се къдри!

            От присмеха скрий ме на злия ми враг,

            негодника Робин-а-Ри!*

            [* Преводът на стиховете от английски в романа е на Евгения Начева. — Б.пр.]

            Но написаното в последните една или две страници се различава твърде много от чувствата в душата на Каролайн Хелстоун, както и от състоянието на нещата между нея и Робърт Мур. Робърт не й бе причинявал никакво зло — не я бе мамил. Вината бе нейна, ако изобщо трябваше да бъде обвинен някой; горчивината, отцеждана от душата й, трябваше и щеше да се изсипе върху нейната глава. Тя обичаше, без да е била поощрявана да прави това — една съвсем естествена, понякога неизбежна прищявка на съдбата, в която зрее плодът на нещастието.

            Наистина от време на време Робърт като че ли изпитваше някаква привързаност към нея — но защо? Защото тя се бе показвала пред него в най-приятна светлина и той не можеше, въпреки всичките си усилия, да не засвидетелствува определени чувства, които нито разумът му одобряваше, нито пък волята му разрешаваше. Той бе почти решил да прекрати всякакво близко общуване с нея, тъй като не искаше чувствата му да се сплетат във възела на безизходицата, не искаше да бъде въвлечен против разума си в един брак, който считаше за прибързан. А какво трябваше да направи тя сега? Да даде израз на чувствата си или да ги превъзмогне? Да ги следва или да се нахвърли върху себе си? Ако е слаба, ще прибегне до първия начин — така ще изгуби уважението му и ще си навлече омразата му; ако притежава достатъчно разум, ще бъде господарка на себе си и ще реши да обуздае разбунтувалия се свят на чувствата си и да въдвори ред в него. Тогава ще приеме живота такъв, какъвто е, ще започне да възприема суровите му истории сериозно и да вниква в заплетените му проблеми отблизо, с цялото си съзнание. Оказа се, че Каролайн притежава здрав разум, защото тихо се отдалечи от Робърт, без да се оплаква или да задава въпроси, без да трепне мускулче по лицето й и без сълзи; зае се с уроците си под надзора на Хортенз както обикновено, а по обед се прибра у дома си, без да се бави.

            След като се наобядва и се усамоти във всекидневната на пасторския дом, оставяйки чичо си над чашата портвайн, проблемът, който я занимаваше и не я оставяше на мира, бе: „Как ще преживея целия този ден?“

            Снощи се бе надявала, че той ще бъде като вчерашния, че вечерта отново ще премине щастливо с Робърт. Тази сутрин осъзна грешката си, но все още не можеше да се успокои, убедена, че няма да се появи никаква възможност да се върне до дома в клисурата или пък Робърт отново да се присъедини към компанията й.

            Понякога след чая той идваше насам, за да прекара час-два с чичо й — звънецът на вратата иззвъняваше, гласът му се чуваше откъм коридора точно по здрач, когато тя почти не очакваше подобна радост. Това се случи на два пъти, след като се бе отнесъл с нея подчертано хладно, и макар че той рядко се обръщаше към Каролайн в присъствието на чичо й, бе поглеждал умилостивяващо към нея от мястото си срещу работната й масичка. Малкото думи, които й бе отправял, бяха успокояващи. Начинът, по който й бе пожелавал лека нощ, бе мил. Той би могъл да дойде и тази вечер — шепнеше измамната надежда; Каролайн бе почти уверена, че именно измамната надежда мълви тези слова. Но въпреки това се вслушваше.

            Опита се да почете, но мислите й бяха разпилени. Опита се да нашива, но всеки бод я изпълваше с досада — това занимание я отегчаваше непоносимо. Отвори писалището си и се опита да напише съчинение на френски, но само изпълни листа с грешки.

 

Мис Мери — девойка с приятна външност, благоприлично поведение и, общо взето, приветлив нрав — носеше самодоволството си с известно достолепие, но без да прекрачва границите на приемливостта. Мис Хариет, красавица, носеше своето с по-голяма доза високомерие — изглеждаше надменна и хладна. Мис Хана, която бе самонадеяна, енергична и малко нахална, размахваше високомерието си съвсем преднамерено и открито. А майката проявяваше своето с авторитета, подобаващ на възрастта и на религиозната й репутация... Госпожиците Сайкс отвърнаха на Каролайн с поклон, сторен едновременно и от трите, който бе колкото величествен, толкова и ужасен. Последва пауза — поклонът бе от онези, които осигуряваха тишина за следващите пет минути, както и стана.

image 
            — Ще го съдите ли?

            — Несъмнено.

            — О, Робърт, недейте.

            — А защо не, Каролайн?

            — Защото това още повече ще настрои всички в околността срещу вас.

            — Това не може да бъде причина, поради която да не изпълня дълга си и да не защитя собствеността си. Този човек е голям разбойник и трябва да му се попречи да извърши други престъпления.

            — Но другарите му ще ви отмъстят. Не знаете колко отмъстителни могат да бъдат хората по тия краища; някои от тях се хвалят, че са в състояние седем години да носят в джоба си камък, да го обърнат, след като изтекат тези години, да го пазят още седем години и да го метнат „най-сетне“ по целта.

 

— А ако има някаква полза от молитвите, то вашите несъмнено ще ми помогнат. Нали понякога се молите за мен?

            — Не понякога, Робърт — в молитвите си винаги споменавам и вас, и Луис, и Хортенз.

          — Така си и мисля често пъти. Струвало ми се е, че когато, уморен и раздразнен, съм си лягал като езичник, някой друг вече е измолил заради мен прошка и спокойствие за съня ми. Предполагам, че едва ли проявената от друг набожност ми е много от полза, но тези молитви идват от едно искрено сърце, от невинни устни — би трябвало да се приемат тъй добре, както и жертвата на Авел*. И без съмнение ще се приемат, ако обектът им ги заслужава. [* Авел принесъл жертва, която била приета благосклонно от бога (Битие, 4:3). — Б.пр.]

 германска снимка по Lara Wernetimage






Гласувай:
11
0



1. viva1122 - G_T...
15.08 15:14
Прочетох постинга на един дъх - възхитена съм от откъсите и снимките на тези момичета - ще прочета и следващите с удоволствие, когато ги публикуваш

- ще си позволя само малка част да цитирам, от многото...
" Опита се да почете, но мислите й бяха разпилени. Опита се да нашива, но всеки бод я изпълваше с досада — това занимание я отегчаваше непоносимо. Отвори писалището си и се опита да напише съчинение на френски, но само изпълни листа с грешки."

Благодаря и поздравления от мен!
цитирай
2. germantiger - ...
16.08 04:12
Благодаря ти, за подкрепата и коментара :)
цитирай
3. ard - Здравей germantiger
17.08 09:59
Благодаря за споделянето на откъсите от "Шърли". Бях заета последните дни, но първо исках да изчета внимателно постинга и след това да коментирам.
...
Мога само да кажа : - "Уау, Шарлот Бронте наистина можела да пише невероятно"

Впечатлих се от следното описание например в началото на постинга:
"Бе на около петдесет и пет години, но на пръв поглед изглеждаше по-стар, защото косата му бе цялата сребристобяла. Челото му беше по-скоро широко, отколкото високо, а лицето му — свежо и запазено. Суровостта на севера бе втъкана в изражението му, а можеше да се долови и в гласа му. Всяка негова черта беше изцяло английска — у него не се забелязваше нищо нормандско. В отливката на образа му нямаше нищо елегантно, класическо или аристократично. Префинените люде вероятно биха нарекли този лик груб; здравомислещите хора биха го окачествили като лице, което прави впечатление, а проницателните биха изпитали удоволствие от жизнеността, прозорливостта, интелигентността и грубоватата, но истинска оригиналност, присъствуваща във всяка черта, залегнала във всяка бръчка на това лице. Но то бе непокорно, надменно и саркастично — лице на човек, който трудно може да бъде напътстван и когото е невъзможно да управляваш. Той бе доста висок, добре сложен и жилав, с величествена осанка. У него нямаше нищо шутовско.

... безкрайно нетолерантен към глупостта и към всички други недостатъци, които дразнеха неговата силна и проницателна натура — спрямо подобни явления сарказмът му бе без задръжки. Той не знаеше що е милост и понякога нанасяше рани, без да забележи колко дълбоки са те."
цитирай
4. ard - 2
17.08 10:01
В образа на Каролайн Хелстоун дали няма черти от самата Шарлот Бронте?

А колко време й е отнело на Шарлот Бронте да напише този роман?

Хубав ден ти желая, и дано не вали дъжд днес :)
цитирай
5. germantiger - ...
18.08 14:30
Според специалистите в образа на Шърли са вложени черти и особености на Емили Бронте, а в образа на Каролайн е претворена Анн Бронте.

Без съмнение в двата образа и най-вече в Каролайн, Шарлътт е вложила и от себе си, няма и как да е иначе щом произведението е нейно.

Докато е създавала творбата са починали нейния брат и Емили, но въпреки това тя я пише и я завършва, не омня дали в "разстояние" на година, повече или вероятно по-малко.
цитирай
6. germantiger - ...
18.08 14:31
Имах намерение да направя постинги по цялата книга - вероятно 3 или повече, но тъй-като се четем помежду си 5-6 човека, явно няма много смисъл :) и ще съм дотук.
цитирай
7. mt46 - Поздрав!
18.08 21:19
Някога четях доста романи от този тип - романтични, реалистични... Чел съм "Джейн Еър". Ш. Бронте е сред първите жени, които са автори на романи. В известен смисъл тя е "революционерка"... :)
цитирай
8. ard - Уважаеми germantiger
18.08 22:45
germantiger написа:
Имах намерение да направя постинги по цялата книга - вероятно 3 или повече, но тъй-като се четем помежду си 5-6 човека, явно няма много смисъл :) и ще съм дотук.


Когато се прави нещо, което има смисъл, то няма значение колко човека биха го прочели евентуално в момента/ тези дни/другия месец.

Например Луций Аней Сенека е писал и адресирал своите " Нравствени писма до Луцилий" само до един човек - Луцилий, а ето днес ги знае цял свят.
/ Или поне който се интересува от подобна литература/.

Затова, че дори и само един човек да прочете постингите ти за Шърли, пак би имало смисъл (така мисля аз).
цитирай
9. brancaleon - Здравей Тигър,
18.08 23:53
Забелязвам драстична промяна в снимките в поста ти. Брюнетки и червенокоси .....
Ще го чета на части. Хубава вечер!
цитирай
10. germantiger - добре казано като от сенека, но само красиво казано, иначе същностно не, защото :) :
19.08 03:10
ард, чудесно знаеш, че лично мога да ти прочета останалото отбелязано от Бронте, както на теб, така и на две уважавани и близки за мен
цитирай
11. germantiger - ...
19.08 03:11
brancaleon написа:
Забелязвам драстична промяна в снимките в поста ти. Брюнетки и червенокоси .....
Ще го чета на части. Хубава вечер!


Брюнетката присъства заради тоби стивънс всъщност, не заради себе си като рут уилсън, дори името й не съм споменал, тя участва впроем в един антгигермански филм...

червенокоси макар и рядко съм ползвал в постинги ;)
цитирай
12. germantiger - ...
19.08 03:13
mt46 написа:
Някога четях доста романи от този тип - романтични, реалистични... Чел съм "Джейн Еър". Ш. Бронте е сред първите жени, които са автори на романи. В известен смисъл тя е "революционерка"... :)


Благодаря ти, Марине за добронамерения коментар, тъй-като аз при теб съм в отрицание под твоя блог.

За Бронте си да и не, прав и не прав или казано иначе има резон в написаното от теб, но далеч не са първи сестрите Бронте.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 2172787
Постинги: 173
Коментари: 6840
Гласове: 17179
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930