Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.08.2017 18:24 - Две майки и едно дете - Емил и двойната Лоттхен - Ерих Кестнер финално
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 4507 Коментари: 13 Гласове:
13

Последна промяна: 02.08.2017 19:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Две майки и едно дете - разказ от Кестнер благодарение на ard

Из книгите за Емил Тишбайн

Двойната Лоттхен

image
Heather O"Rourke

Пътят от примирието до мира е дълъг.

Майката е лекарство, което не може да се купи от аптеката!

Ерих Кестнер

image

 На трите места, където има в постинга плюсове е пропуснатия текст, който може да прочетете добавен от мен в коментари под постинга. Пропуснат, защото ограничението на блога не го позволява като прекомерни символи

"ДВЕ МАЙКИ И ЕДНО ДЕТЕ"

Осемгодишната Марлена тъкмо бе качила куклата Освалд върху лоста за тупане на килими в двора на Меркови — модерните кукли трябва овреме да отвикнат от виенето на свят, че току виж се наложило да пътуват със самолет, — когато на хоризонта се появи Пони, малката й сестричка, и каза:

— Веднага да се прибираш вкъщи. Дошла е новата ни майка!

Марлена кимна с глава и оправи завивките в количката на куклата. Пони й обърна гръб, заслиза бавно по неравната настилка и изчезна в рамката на вратата.

Децата на Меркови стояха учудени край Марлена. А едно от момчетата попита:

— А тя как се казва?

— Струва ми се, госпожица Щампфер — отвърна Марлена.

— Каква глупост — каза Херта Мерк, — щом е вашата нова майка, значи трябва да се казва госпожа Нириц, също като баща ти.

— Боже мой, ти си полудяла! — извика момчето. — Та баща й съвсем не се казва госпожа Нириц!

И то протегна ръка, за да начертае върху челото на сестра си невидим кръст, с който да изрази нагледно степента на нейната глупост. Но тя го перна през пръстите. То й отвърна. От това произлезе една от ония семейни разправии, каквито често се случваха у Меркови. Другите братя и сестри побързаха да вземат страна, за да не би да се изпари много бързо ожесточението на побойниците, и в последна сметка Марлена остана сама в двора. Битката се разрази надалеч от нея, сред бараките на близкия склад.

Марлена взе количката си и изчезна в посока към улицата. Куклата Освалд продължаваше все така да стърчи върху високия лост, но неочаквано се ядоса, наклони се на една страна и падна на настилката.             Остана там с вдигнати към небето ръце, притиснала страхливо гръб към земята. Но ненаранена. Тъй като беше от плат.

Излязла на улицата, Марлена предпазливо се озърна. После затика количката покрай фасадите на къщите и бързо кривна в една от пресечките, които водеха към улица „Опел“. Тук тя забави крачка, заразхожда се под големите брястове пред бившите артилерийски казарми като детска бавачка, с добродушно достойнство. И там, където вляво започваше голото поле с полските разсадници и цветарниците, тя спря за малко, поигра си с клоните, провесени над оградите, начупи си малки брезови клончета и ги сложи в количката. Откъсна три парички, които растяха край пътя, прибави цветята към клончетата и продължи пътя си. Чак до гробищата „Санкт Паули“.

А горе при четвърти парцел, където са гробовете от последната година, на един хълм, издигащ се над безбройните кръстове на старото гробище, тя отвори скърцащата решетка на една гробница, изтегли с мъка детската количка по трите стъпала нагоре, постави я близо до редицата от тисови дръвчета и седна върху малката зелена пейка до гроба. Загледа се над кръстовете, урните и ангелите надолу към града, чиито кули и газови резервоари плуваха във виолетова омара.

После покрай нея мина една от стариците, които поддържаха гробовете и поливаха саксиите. Тя кимна приятелски на детето. Но Марлена не я забеляза. Застанала на колене, тя отстрани изсъхналите клончета и цветя, постави на тяхно място трите парички и свежата брезова зеленина, като грижливо ги подреди върху гроба. После извади куклата Флорина от количката, настани я до една от паричките, сгуши се до гранитния блок и след като помълча малко, каза:

— А Освалд си седи все така на лоста. Напомни ми после да го приберем. Иначе ще остане там през цялата нощ и ще плаче. А може и да му се пръсне сърцето от страх. Стой спокойно!

Покрай тях минаха един господин и една дама, облечени в черно. На главата си той носеше блестящ цилиндър. Под стъпките им чакълът хруптеше.

Марлена погали Флорина по плъстените коси, поклати глава, като че ли отговаряше на някакъв въпрос, и каза:

— Госпожица Щампфер се нарича сега госпожа Нириц и поради това си мисли, че е наша майка. Ама че приумица, а? Все едно аз да отида у Меркови и да кажа: добър ден, от днес съм ваша дъщеря и се наричам Марлена Мерк. Разбираш ли! Ето, дори ти го разбираш, макар да си само кукла. А баща ми не разбира. Понеже сме си нямали вече майка, казва той, трябвало да си намерим друга. Но ако човек си няма вече майка, значи си няма, и толкоз…

Марлена сложи куклата Флорина в скута си и попита:

— Много ли си изморена? — Заразглежда панорамата на града. После полугласно продължи:

— Да то разкажа ли една приказка? Историята на малката Марта, която била винаги сама? Тъй като майката на малката Марта била умряла. Един ден тя си помислила: „Защо да не й отида на гости?“ — и със спестените си пари купила един самолет. Тогава поставила самолета в едно голямо оръдие и сама се настанила в него. В раницата си носела мляко и сухари. Също и една кутия бонбони за майка си… После възпламенила оръдието. И самолетът се озовал право на небето. А на небето пишело: „Вход за живи забранен!“ Но Марта дала на пазача бонбоните и той я пуснал. Тя дълго търсила, улиците имали сини номера и на улица номер сто хиляди и единадесет седяла майка й, облечена в красив златен костюм. Но майката на Марта не забелязала нищо. Седяла на един сгъваем стол като в кино и разглеждала снимки, на които се виждали шестте й деца. Марта незабелязано седнала до майка си на стола, уловила я за ръката и извикала радостно: „Най-сетне те намерих! Не искам повече да бъда сама на земята! Престорих се на умряла и дойдох при тебе. А на пазача трябваше да дам твоите бонбони, но това не е чак толкова страшно, защото ще ти купя нови. Сега вече нищо не е страшно, защото отново съм при тебе, мила моя майчице, и…“

— Мила моя майчице — повтори малката Марлена и вече не можеше да вижда кулите на града, понеже заплака. Положи глава до трите парички върху гроба и закри лице с ръка.

 

Търговецът на коне Нириц седеше в гостната с онези, които бе поканил на сватбата — все негови сродници, както и един добър приятел — пак търговец. Лизбет, новата му жена, режеше кейка, наливаше кафе и подканяше компанията. Отвреме-навреме ставаше от мястото си и отиваше до съседната стая, където бяха децата и вдигаха весел шум.

— Току-що Роберт ми каза „мамо“, а Гертруда ме погали по ръката — разказваше тя полугласно на масата и се радваше. А търговецът на коне Августин, приятелят на Нириц, каза, че точно така трябвало.

— Да, но къде се губи Марлена? — попита Нириц. — Тя бе много привързана към първата ми жена и откак Лизбет дойде при нас, почти не я виждам вкъщи.

— А пък при нас на улица „Търнър“, две къщи по-горе — започна да разказва една от зълвите, — живее вдовица с малкото си момче и вече две години иска да се омъжи за един Липолд, много симпатичен и порядъчен човек, работи в пощата. Обаче детето просто не позволява! Щом Липолд дойде у тях на гости, то започва да плаче и крещи, докато мъжът не си отиде. Двамата са се отчаяли и не знаят вече какво да правят.

— Пони! — викна Нириц.

Малката дойде от съседната стая с голямо парче кейк в ръка.

— Повика ли Марлена?

— Повиках я. Тя кимна с глава и аз си тръгнах.

— Дали играе още при Меркови? — попита новата майка.

— Не.

— Но къде може да е тогава? В мазето? В някой обор? Или може би в сеното?

— Не, не е там.

— Но къде е тогава?

— Не искам да кажа.

— Я ела тук! — заповяда бащата. — Къде е Марлена? Искам да зная!

— Марлена е… Не, не, няма да кажа!

— Къде е?

— Марлена е… Сигурно е на гробищата. Най-често ходи там. Тя и мене заведе веднъж.

Компанията изглеждаше доста смутена. Бащата сведе глава и започна да си играе с верижката на часовника. А госпожа Августин зацъка с език.

— Добре. Отивай си в стаята! — каза бащата и малкото момиче се отдалечи.

Стана съвсем тихо. Чуваше се само как децата се смеят в съседната стая и потракват с чашите. Изведнъж новата госпожа Нириц се изправи, взе шапката си, извади големия букет карамфили от вазата и уви цветята в бяла хартия.

— Отиваш да я доведеш ли? — попита мъжът.

— Да, ще я доведа. Не ми се сърдете, но трябва да ида.

— Това е много хубаво от твоя страна, Лизбет — каза една от зълвите.

После жената излезе. А търговецът на коне Августин каза на Нириц, че само можел да му честити такава съпруга. Дано си останела такава и занапред.

 

Забелязаха се една друга още отдалече. И сякаш за да се защити, детето плътно се притисна към решетките. Жената, съвсем бледа, се спря пред стъпалата и трябваше да вдигне очи, за да погледне малката си заварена дъщеря в лицето.

— Няма ли да се прибереш вкъщи? — попита жената.

Марлена едва забележимо поклати глава и не каза нищо.

— Защо ми се сърдиш, дете? Какво толкова лошо има в това, че искам да помогна мъничко на шест деца, които нямат вече майка? Знам, че човек може да има само една майка и когато тя умре, остава завинаги без майка… Но човек все пак има нужда от някого, Марлена!

Жената уморено приседна върху едно от стъпалата в нозете на детето, погледна своя сватбен букет и каза:

— Вярвай ми, все пак е по-добре, ако аз съм при тебе, отколкото да няма никой… Виждаш ли, някога аз също бях малко момиче като тебе. Не си ли помисляла за това? А моят баща не се ожени повторно, когато майка ми умря.

Струва ми се, това беше още по-тъжно и аз бях по-нещастна, отколкото си ти сега.

Марлена стоеше съвсем тихо зад седналата жена и слушаше внимателно.

— Като дете съм била винаги сама. Наистина баща ми не пътуваше из Холщайн, Белгия и Дания като твоя. Защото не беше търговец на коне. Но въпреки това почти не се задържаше вкъщи. Тогава аз сама заминах за Хамбург и станах продавачка в един магазин за ръкавици. Неделен ден излизах на разходка с приятелките си, но никак не им подхождах. Те бяха по-хубави от мене и се смееха повече. Така и никой не се ожени за мене. А толкова исках да имам деца…

Жената извади карамфилите от бялата хартия и сложи букета в скута си.

— И тъй, все повече остарявах — продължи тя, — и когато баща ти ме попита дали искам да бъда ваша майка, дойдох при вас. Не за да сменя починалата ви майка, а защото много обичам децата… Мислиш, че само ти си сама, Марлена. Аз съм много по-самотна от тебе…

Жената седеше приведена и много грижливо сгъваше копринената хартия. Тогава една малка ръка се промъкна край нея и взе букета карамфили. И когато жената се обърна, видя как Марлена нареждаше цветята върху гроба. След това детето сложи куклата си в количката, изтегли я през отворената решетка върху чакъла и каза тихо:

— Ела, изправи се. Така ще си изцапаш роклята.

Вървяха една до друга покрай редиците от гробове, без да проронят дума. Едва на улицата при разсадника жената посочи почти свенливо към количката й попита:

— Как се казва тя?

— Флорина — отвърна малкото момиче, — а Освалд е все още на лоста.

 image

Из книгите за ЕМИЛ ТИШБАЙН

Емил растеше без баща. Майка му работеше, правеше прически на съседките в дневната на малкото им жилище, миеше руси и кестеняви коси, трудеше се неуморно, за да имат ядене, за да може да плати сметките за газта и въглищата, наема, дрехите, книгите и таксата за училище. Само понякога се разболяваше. Идваше лекарят и й предписваше лекарства. Тогава Емил слагаше на майка си горещи компреси, отиваше в кухнята и готвеше за себе си и за нея. В когато тя спеше, той изтъркваше подовете с мокър парцал,  за да не каже майка му: „Трябва да стана. Жилището изглежда толкова занемарено.”... Вижте, той много обичаше майка си. И щеше да се засрами до смърт, ако мързелуваше, докато тя работеше, пресмяташе и отново работеше. Да не искате да забравуи дошмашните си или да преписва от Рихард Науман? Или, ако му се отдадеше удобен случай, да избяга от училище? Той виждаше как майка му се тгруди неуморно, за да не му липсва нищо от онова, което получаваха и другите ученици в училището. Трябваше ли да я лъже и да й създава още грижи?

 

- Вие имате ли пари?

- Откъде да знам? Вкъщи не с говори за това.

- Мисля, че когато не се говори за пари, значи хората разполагат с много

Професора се замисли за миг и отговори:

- Възможно е.

- Виждаш ли? Ние с мама говорим много често за пари. Защото имаме малко. Тя работи по цял ден и въпреки това припечеленото не стига за нищо. Обаче, когато отивам на излет с класа, мама ми дава точно толкова пари, колкото получават и другите момчета. Понякога дори повече.

- Как успява?

- И аз не знам. Но го прави. А аз връщам половината.

- Тя ли го иска?

- Глупости! Аз го искам.

 

Благодаря ви. Но мисля, че това е преувеличено. Вие щяхте да постъпите също като мен. Сигурен съм в това. Истинското момче прави онова, което трябва. Точка!

 

Става въпрос за майка ми! Ако ти тъкмо вчера… Искам да кажа… иначе по никакъв начин не бих я оставил сама. И ще замина само ако ми обещаеш, че всеки ден ще бъдеш най-малко един час при нея. Иначе тя… аз я познавам много добре и не искам през това време да се чувствува самотна. — Емил спря за малко. — Понякога животът беше толкова тежък. Ти трябва да ми дадеш честната си дума, че ще се грижиш за нея. Иначе няма да замина.

            — Обещавам ти. Без честна дума, с честна дума — както искаш, момчето ми!

            — Тогава всичко е наред — каза Емил. — Значи всеки ден! Нали? Наистина аз ще й пиша много писма. Но все пак писането не е достатъчно. При нея трябва винаги да има някой, когото да обича. Не искам да тъжи!

 

Я стига хленчене! – ядоса се Густав. – Разберете, господа, едва в страданията излиза наяве истинското величие!

 

Бабата отпусна писмото. Тя гледаше сериозно пред себе си и свади бавно очилата.

            Емил беше обхванал колената си с ръце Той изглеждаше бледен и бе стиснал зъби. Но неочаквано отпусна, глава върху коленете си и заплака.

            — Да, да, момчето ми — пробъбра старата жена. — Да, да, момчето ми.

            После тя замълча и го остави да се наплаче. След известно време бабата каза:

    Ти обичаш само нея и тя само теб. И всеки от вас е мамил другия от любов и се е излъгал в него въпреки всичката тази любов. Случват се такива работи в живота. Да, случват се...

— Или пък няма да й казваш нищо! И ще мълчиш до гроб. Но тогава ще трябва да бъдеш весел! Не с тая погребална физиономия. Сам трябва да решиш кое ще избереш. Ще ти кажа само толкова: ти ще растеш и майка ти ще старее. Това звучи по-просто, отколкото е всъщност. Ще можеш ли ти след няколко години да печелиш достатъчно пари за двама ви? И ако можеш, къде ще ги печелиш? В Нойщат ли? Не, момчето ми. Един ден ще трябва да се отделиш от къщи. Това става с всеки мъж! И тя ще остане сама. Без син. Без мъж. Съвсем самичка. А има и друго: какво ще стане, ако след десет-дванадесет години се ожениш? Една майка и една млада жена не бива да бъдат под един и същ покрив. Зная това добре. Един път като младоженка. И втори път като майка.

            Бабата като че ли не гледаше втората, а в миналото.

            — А ако тя се ожени, всеки от вас двамата ще принесе жертва за другия. Но тя никога няма да узнае, че чрез мен ти си научил за жертвата й. И никога няма да узнае, че и ти си направил жертва заради нея! Така товарът, който тя поема на плещите си заради теб, ще бъде по-лек от оня, който поемаш ти. Разбираш ли ме, момчето ми?

            Той кимна.

            — Не е лесно — продължи тя — да приемеш с благодарност една жертва, докато ти сам, с усмивка на уста, скришом от другия, принасяш друга, по-голяма жертва. Това е постъпка, която никой няма да види и никой няма да похвали. Но един ден тази жертва ще донесе щастие на другия. Това е единствената награда.

            Старата жена се изправи.

            — Избери каквото искаш! Едното или другото. И размисли хубаво! А сега ще те оставя сам.

            Емил скочи:

            — И аз ще си тръгна с теб, бабо! Зная какво да правя! Ще мълча! Ще мълча до гроб!

            Баба му го погледна в очите.

            — Моите уважения! — каза тя. — Моето уважение. Днес ти стана истински мъж. А онзи, който стане мъж по-рано от другите, той остава и по-дълго такъв… Тъй, а сега ми помогни, ако обичаш, да прескоча тази канавка!...

— Всяко добро дело си има своя смисъл, момчето ми — отвърна баба му. Тя пристъпи към стълбата. — А сега да пратим на майка ти една картичка.

image

"ДВОЙНАТА ЛОТТХЕН"

Нощ е. И всички деца спят. Освен две. Тези две деца са се обърнали с гръб едно към друго, правят се на дълбоко заспали, но лежат с отворени очи и се взират пред себе си.

            Луиза гледа сърдито сребърните кръгчета, които луната чертае по леглото й. Внезапно тя наостря уши. Долавя тих, с мъка сподавен плач.

            Лоте затиска уста с ръцете си. Какво каза при раздялата майка й?

            „Толкова се радвам, че ще прекараш няколко седмици с много други, весели деца! Ти си твърде сериозна за годините си, Лотхен! Прекалено сериозна. Знам, че вината не е у теб. Аз съм причината. Работата ми. Твърде малко време съм в къщи. И когато се върна, съм уморена. А през това време ти не си играла като другите деца, ами си прала, готвила, сложила си масата… Да ми се върнеш сега с хиляди гънчици от смях по бузите си, мое малко къщовниче!“

            А ето на, сега тя лежи тук, на това чуждо място, до някакво лошо момиче, което я мрази само защото му прилича.

            Тя тихо въздъхва. Иди, че имай гънчици от смях по бузите!

            Лоте тихичко хлипа.

            Неочаквано малка чужда ръка погалва несръчно косите й.

            Лотхен се вцепенява от страх. Дали от страх? Ръката на Луиза продължава, плахо да я гали.

            Месецът надниква през големия прозорец на спалното помещение и здравата се изненадва: там лежат едно до друго две малки момиченца, които не смеят да се погледнат. И едното, което до преди малко плачеше, сега съвсем бавно се опитва да докосне галещата ръка на другото.

            — Е добре. — казва си старата сребърна луна. — Сега вече и аз мога да заляза спокойно.

            И наистина залязва.

 

Тя вдига очи.

            Пред нея е застанала Луиза и смутено и нерешително пристъпва от крак на крак.

            Лоте се решава на една лека усмивка. Едва забележима, всъщност забележима само с увеличително стъкло.

            Луиза облекчено отвръща на усмивката й.

            Лоте вдига в ръка венеца, който току-що е свила, и плахо пита:

            — Искаш ли го?

            Луиза се отпуща на колене и развълнувана отговаря:

            — Да, но само ако ти ми го сложиш на главата!

 

И тъй, господин диригентът Лудвиг Палфи е човек на изкуството, а всеизвестно е, че хората на изкуството са странни твари. Наистина той не носи широкопола шапка, нито артистична, вратовръзка. Напротив, облечен е съвсем прилично, спретнато и почти елегантно.

            Но душевният му живот е нещо сложно! Да, душевният му живот е много особен! Хрумне ли му някоя музикална идея, той трябва на минутата да бъде сам, за да може да я запише и оформи композиционно. А възможно е такава идея да му хрумне тъкмо когато е в някаква голяма компания! „Къде изчезва Палфи?“ — пита сетне домакинът. И някой отговаря: „Сигурно пак му е хрумнало нещо!“ Домакинът се усмихва сладникаво-кисело, а в себе си помисля: „Какъв дървеняк! Та може ли да бягаш така всеки път, когато ти хрумне нещо?“ Но диригентът Палфи може!

            Точно така бягаше той и от собствения си дом на времето, когато беше още женен — тогава, когато бе едновременно и млад, и влюбен, и амбициозен, и блажен, и побъркан. А когато малките близначки започнаха да грачат денонощно в жилището и виенските филхармоници свириха за пръв път първия му концерт за пиано, той чисто и просто нареди да вдигнат пианото от дома му и да го закарат в едно ателие на „Ринга“, което бе наел в артистичното си отчаяние!

            И понеже по онова време беше цял изпълнен с идеи, той започна да се връща твърде рядко при жена си и при ревливите близначета.

            Всичко това не се стори никак весело на едва двадесетгодишната Луизалоте Палфи, по баща Кьорнер. И когато до нейните едва двадесетгодишни уши стигна мълвата, че господин съпругът й не пише само ноти в ателието си, ами разучава и роли с разни оперни певици, които го намирали много мил, тя възмутена подаде молба за развод!

            Лесно се отърва господин диригентът, който бе толкова, загрижен за творческото си усамотение! Сека вече можеше да бъде сам, колкото си искаше. Грижите за близначето, което му остана след развода, пое една добра бавачка в дома му на „Ротентурмщрасе“. А за самия него в ателието на „Ринга“ не се грижеше никой — точно както беше копнял открай време! Ала сега изведнъж и това не му беше вече по угодата. О, тия артисти! Наистина не знаят какво искат!

            Както и да е, той продължи да композира и да дирижира, усърдно и от година на година ставаше все по-прочут. А започнеше ли да го гризе съвестта, можеше да отиде в другото, жилище и да поиграе с дъщеричката си Луиза.

            Винаги когато в Мюнхен имаше концерт, на който се изпълняваха нови произведения на Лудвиг Палфи, Луизалоте си купуваше билет, сядаше, свела глава, на някой от последните евтини редове и долавяше от музиката на своя бивш съпруг, че той не беше станал щастлив човек. Въпреки успехите си. И въпреки самотата.

 

След това завесата се вдига и съдбата на Хензел и Гретел събужда силно съчувствие у малкото момиче. Лотхен затаява дъх. Там долу родителите изпращат двете си деца в гората, зе да се отърват от тях. А при това те толкова обичат децата! Как могат тогава да бъдат толкова лоши? Или пък не са лоши? Дали е лошо само това, което вършат. Мъчно им е, че трябва да постъпят така. Ами тогава защо го правят?

            Все по-силно вълнение обзема Лотхен — разполовената и сменена близначка. Без сама да съзнава, конфликтът на нейните чувства се отнася все по-малко до двете деца и родителите им долу на сцената и все повече до самата нея, близначката й и собствените и родители. Бивало ли е те да сторят това, което са сторили? Мама положително не е лоша жена, а и татко съвсем не е лош, но онова, което са направили, е лошо! Дърварят и жена му са били толкова бедни, че не можели да купят хляб за децата си. Ами татко? Беден ли е бил татко?

 ++++++

... в сърцето й се впива остра болка, изострена още повече от копнеж и завист. Тя копнее за малката скромна спалня, гдето сега лежи сестра й, копнее за целувката на мама преди лягане, за светлината, която примигва откъм дневната стая, гдето мама работи още, чака с копнеж вратата тихичко да се открехне, да чуе как мама спира до детското креватче, как се примъква на пръсти до своето легло, как се пъхва в нощницата си и се сгушва под юргана.

image

++++++
      Бащите трябва да умеят да бъдат строги. Затова той си дава вид, че не е забелязал нищо особено, кимва късо с глава и сяда до рояла.

            Лоте се отправя бързо към вратата, отваря я внимателно и… изчезва.

            Господин диригентът прекарва ръка през косата си. Само това липсваше още — детски сълзи! А трябва да композира детска опера! Дяволска работа! Как да гледа спокойно човек, като бликат сълзи в очите на такова едно малко дете! Те бяха надвиснали по дългите ресници като капчици роса по тънки стръкчета трева…
 

В тоя миг майката отваря с голямо усилие уста и казва:

            — Луиза!

            Прас!

            Чиниите се пръсват на парчета по пода. Луиза се обръща като ужилена. Очите й са разширени от ужас.

            — Луиза! — повтаря нежно майка й и разперва широко ръце.

            — Мамичко!

            Детето увисва като удавница на шията на майка си и се разридава страстно.

            Майката се свлича на колене и гали с треперещи пръсти Луиза.

            — Детето ми, милото ми дете!

Те са коленичили между счупените чинии...

Жената и малкото дете не забелязват нищо. Те, както понякога се казва и много рядко се случва, не са „на този свят“!...

Изповедта беше дълга, многословна, а опрощението на всички грехове — кратко и безмълвно: един поглед, една целувка — не беше необходимо повече.

Сега седят на канапето. Детето се е притиснало плътно, съвсем плътно до майка си. Ах, колко е хубаво най-после да си казал истината! Тъй ти е леко, сякаш си перце! Трябва да се притиснеш хубаво до майка си, за да не литнеш.

Германско дете
image




Гласувай:
13



1. germantiger - 1 +
02.08.2017 18:31
Ех, че излет беше — като малини със сметана. През Гармиш и Грайнау стигнаха чак до Баадерското езеро. Сетне до Айбското езеро. Свириха с устната хармоника и пяха на воля. След това се спуснаха надолу през високи гори. През камънак и храсталаци. Намериха горски ягоди. И хубави тайнствени цветя. Петров кръст, който прилича на лилия, и кичеста виолетова тинтява. И мъх, покрит с малки остри гуглички отгоре. И мънички алпийски теменужки, които ухаеха толкова сладко, просто невероятно!
Надвечер попаднаха в някакво село, наречено Грийс. Наеха си стая с едно легло. И след като се навечеряха здравата със сандвичите от раницата си легнаха да спят заедно в леглото. Навън по поляните щурците свиреха на цигулките си малка нощна музика…
цитирай
2. germantiger - 1 ++
02.08.2017 18:32
В неделя сутринта потеглиха наново. Към Ервалд и Лермоос. Цугшпице блестеше сребристобял. Селяните, облечени в своите носии, тъкмо излизаха от черква. По селската улица бяха застанали крави, като стари клюкарки, събрани на кафе.
После минаха през Тьорл. Божичко, какво катерене падна! Край една ливада с коне, сред милиони полски цветчета, ядоха варени яйца и хляб със сирене. И като десерт — подремнаха малко в тревата.
Сетне през малинажите и сред кръжащите пеперуди се спуснаха до Айбското езеро. Хлопатарите на кравите звънтяха в късния следобед. Видяха лифта, който лазеше по небето към Цугшпице. Езерото лежеше съвсем мъничко на дъното на котловината.
— Сякаш дядо господ просто е ширнал някога там — каза унесено Луиза.
Разбира се, изкъпаха се в Айбското езеро. На терасата на хотела мама поръча кафе и сладкиши, а след това стана крайно време да се връщат в Гармиш.
Седяха във влака доволни и загорели от слънцето. А симпатичният господин, седнал срещу тях, в никакъв случай не можеше да повярва, че младото момиче до Луиза е мама и на това отгоре — жена с професия.
В къщи се свлякоха като чували върху леглата си. Последните думи на детето бяха:
— Мамичко, толкова хубаво беше днес… толкова хубаво, както нищо друго на света!
Майка й не можа да заспи още известно време. От толкова много и тъй лесно постижимо щастие бе лишавала тя досега своето малко момиченце! Е, все още не беше късно. Все още всичко можеше да се навакса!
След това и госпожа Кьорнер заспа. На лицето й се изписа лека усмивка. Тя премина по бузите й като вятъра над Айбското езеро.
Детето се бе променило. А сега започваше да се променя и майка му.
цитирай
3. germantiger - 2 +
02.08.2017 18:32
На 14 октомври двете момиченца имат рожден ден. Те седят с родителите си в детската стая. На масата се виждат два кръга от по десет запалени свещи. Ядоха торти, приготвени в къщи, и горещ шоколад. А татко изсвири великолепен „Марш за близнаци по случай рожден ден“
Сега той се завъртява на табуретката пред пианото и пита:
— Защо собствено не искахте да ви подарим нещо?
Лотхен поема дълбоко дъх.
— Защото искаме да си пожелаем (нещо; което не може да се купи.
— Е, и какво е то? — пита мамичка.
Сега Луиза на свой ред поема дълбоко дъх. Сетне, разтреперана от вълнение, казва:
— За рождения си ден Лоте и аз желаем от вас да можем отсега, нататък винаги да бъдем заедно!
Най-сетне думите са казани!
Родителите мълчат. Лоте добавя съвсем тихо:
— Тогава цял живот няма да има нужда да ни подарявате нищо. Нито за рожден ден. Нито за Коледа.
Родителите все още мълчат.
— Можете да опитате поне?! — Очите на Луиза са пълни със сълзи. — Ще бъдем послушни, уверяваме ви. Много повече, отколкото сега. И изобщо всичко ще стане много, много по-хубаво.
Лоте кимва.
цитирай
4. germantiger - 3 +
02.08.2017 18:33
Луиза стои до вратата, долепила очи до дупката на ключалката: Лоте стои до нея и държи пред себе си двата малки юмрука, като стиска палците им.
— О, о, о! — мълви Луиза. — Татко целува мама!
Съвсем против своите навици Лотхен грубичко бутва настрана сестра си и на свой ред втренчва поглед през дупката на ключалката.
— Е? — пита Луиза. — Още ли я целува?
— Не — шепне Лотхен и сияеща се изправя. — Сега мама целува татко!
Близначетата се прегръщат с ликуване.
цитирай
5. germantiger - Преди последната сцена
02.08.2017 18:45
Той гали малкото горещо лице. Детето се изплашва в трескавия си сън и бясно се хвърля настрана.
Бащата оглежда стаята.
Подредена и затворена, училищната чанта лежи на седалката на чина. До нея седи куклата Кристъл.
Той става тихо, взема куклата, изгасва лампата и сяда отново до леглото.
Сега седи на тъмно и гали куклата, като че тя е дете. Дете, което не се стряска от ръката му.
цитирай
6. viva1122 - G_T...
02.08.2017 19:57
Поздравявам и теб и ard за много добрия избор на разказ и текст! Снимките на това дете - ангелче за мен е повече от подходящ с излъчването си и русите косици!
Изобщо текст - мисъл, съдържание - разтърсващо, поне за мен и чак накрая оформление на ниво за пост! Аплодисменти!

Ще си позволя да цитирам само това, иначе ще се отплесва в многословие, а не желая!
...........
Пътят от примирието до мира е дълъг.

Майката е лекарство, което не може да се купи от аптеката!

................
viva1122
цитирай
7. saankia - Германско дете !!?
02.08.2017 20:54
was ist denn das ;((((
цитирай
8. germantiger - ...
02.08.2017 21:52
Това е дете от трахтен фест, каквито се събират с много "ферайни" от бол села и градчета ежегодно
цитирай
9. germantiger - ...
02.08.2017 21:53
viva1122 написа:
Поздравявам и теб и ard за много добрия избор на разказ и текст! Снимките на това дете - ангелче за мен е повече от подходящ с излъчването си и русите косици!
Изобщо текст - мисъл, съдържание - разтърсващо, поне за мен и чак накрая оформление на ниво за пост! Аплодисменти!

Ще си позволя да цитирам само това, иначе ще се отплесва в многословие, а не желая!
...........
Пътят от примирието до мира е дълъг.

Майката е лекарство, което не може да се купи от аптеката!

................
viva1122


Благодаря ти за оценката на постинга :)

и да е жива и здрава майка ми!
цитирай
10. nbrakalova - Светът на децата е тайна за родит...
03.08.2017 10:11
Светът на децата е тайна за родителите. Ако децата са част от живота им, само приятелството с тях би могло донякъде да открехне и се надникне в дълбините му... Мило е да се върне човек във времето, когато под вълшебството на въображението нещата изглеждат поправими.

От една страна, полезни, а от друга – очарователни и възторгващи с вещото си, с обич и разбиране написани истории, Кестнер ни връща с умиление в едно време, чиито традиции са неприложими в съвременните условия. Като махнем изключенията, разбира се. Но те, изключенията, вече не влияят, те понасят.

Опитът не се натрупва с времето, а с интензивността на събития, погледа върху тях, болката от тях и общото осмисляне.
цитирай
11. ard - Ерих Кестнер
05.08.2017 16:16
Романите и разказите за деца на Ерих Кестнер са очарователни, но смятам че и романите му за възрастни също заслужават внимание.

Например "Фабиан" (1931) - смятан за най-съществения, най-важния роман на Кестнер, с първоначално заглавие „Пътят към пропастта“ / което тогавашният издател не е допуснал/, също и няколко по-фрапиращи глави тогава са били съкратени.

Преди няколко дни си взех същата книга с нов превод и заглавие на български " Неизбежна гибел", издателство "Ентусиаст" 2017.

Ако не възразяваш ще цитирам някои части от книгата :

" Малко черно корабче с червен фенер на кърмата плуваше по реката. Фабиан сложи ръка на рамото на своя приятел.

— Когато преди това ти казах, че прекарвам времето си, за да следя любопитно има ли светът заложби да стане почтен, това беше истина само наполовина. И друга причина има, за да пилея времето си така. Аз се мотая и чакам пак тъй, както преди години, през войната, когато знаехме: ей сега ще ни мобилизират. Спомняш ли си? Пишехме съчинения и диктовки, учехме привидно, ала ни беше все едно учим ли, или не. Нали трябваше да идем на война. Нима не бяхме всички под огромен стъклен похлупак, от който бавно, но непрекъснато изсмукваха въздуха? Тогава почнахме да скачаме; но не скачахме, защото ни беше весело, а защото не ни достигаше въздух. Помниш ли? Не искахме да изпуснем нищо, овладени бяхме от опасен глад за живот, защото смятахме, че сме осъдени на смърт и че това е последното ни ядене преди екзекуцията. "
цитирай
12. ard - 2
05.08.2017 16:21
" Лабуде се облегна на перилата и впери поглед надолу към Шпрее. Фабиан развълнувано сновеше насам-натам, сякаш се разхождаше в стаята си.

— Спомняш ли си? — запита той. — А половин година след това бяхме готови за поход. Дадоха ми осем дни отпуск и заминах за Граал. Отидох в Граал, защото бях ходил там някога, като дете. Отидох в Граал, беше есен, разхождах се тъжно по меките пътеки в елховите гори. Балтийско море бе като полудяло, а курортистите се брояха на пръсти. Десет прилични жени имаше на склад и аз спах с шест от тях. Близкото бъдеще беше решило да ме преработи на кървавица. Какво трябваше да правя дотогава? Да чета книги? Да усъвършенствувам характера си? Да печеля пари? Седях в една огромна чакалня и тя се наричаше Европа. След осем дни влакът заминава. Това ми беше ясно. Но накъде отиваше той и какво щеше да стане с мен, това никой не знаеше. И сега пак седим в чакалнята и тя пак се казва Европа! И пак не знаем какво ще се случи. Живеем ден за ден, краят на кризата не се вижда!

— Дявол да го вземе! — извика Лабуде. — Ако всички мислят като теб, никога няма да се стабилизираме! Нима аз не чувствувам неустановения характер на епохата? Нима недоволството е само твоя привилегия? Но аз не стоя да гледам отстрани, опитвам се да действувам разумно.

— Разумните никога няма да дойдат на власт — каза Фабиан, — Честните пък съвсем.

— А, така ли? — Лабуде пристъпи съвсем близо до приятеля си и го хвана с две ръце за яката на палтото. — Не би ли трябвало въпреки това да се опитат?

цитирай
13. viva1122 - ard...
06.08.2017 21:51

"— Разумните никога няма да дойдат на власт — каза Фабиан, — Честните пък съвсем."
Благодаря, ard за допълнението! и по-добре май да взема да си ги купя, а стига съм чела оттук-оттам - въпреки че избора и на двамата е много добър!

Поздрави от мен! :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4620686
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031