Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.07.2017 20:41 - Как момчетата стават мъже - по Ерих Кестнер
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 7332 Коментари: 28 Гласове:
19

Последна промяна: 30.07.2017 21:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Те бяха мъжки момчета, не женчовци като днес

Момчетата в Германия през 1933г.

Из "Хвърчащата класна стая"

image

В края на краищата взех една детска книга, която авторът й ми беше изпратил, и я зачетох. Но скоро я оставих. Ужасно се ядосах! И ще ви кажа защо. Господинът направо иска да втълпи на децата, които четат книгата му, че те непрекъснато са весели и че просто не знаят какво да правят от щастие! Онзи неискрен господин твърди, че детството било изпечено от първокачествено козуначено тесто.

            Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?)

            Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните. Но да не се разберем криво, драги приятели. Не е необходимо да се разнежваме без нужда. Искам да кажа само, че човек трябва да бъде честен дори когато това му причинява болка. Честен до мозъка на костите си.

 image

Тежката страна на живота съвсем не почва, с изкарването на прехраната. Нито почва, нито пък свършва с това. Но аз не подчертавам тия общоизвестни истини, за да си въобразите сега, че сте кой знае колко важни, ами! И още по-малко, за да ви плаша. Не, не. Бъдете колкото можете по-щастливи! И толкова весели, че от смях да ви заболят тумбачетата! Но запомнете едно: не се самозалъгвайте и никога не допускайте да ви залъгват. Научете се да гледате неуспехите право в очите.

            Не се плашете, ако не сполучите в нещо. Не се разкисвайте, ако нямате късмет. Не провесвайте нос! Кожата ви трябва да загрубее, та да издържа на всичко!

            Трябва да се научите твърдо да преглъщате ударите, както се изразяват боксьорите. Трябва да се научите да ги преглъщате и да ги смилате. Инак още при първата плесница, която ви залепи животът, ще бъдете „гроги“. Защото боксьорските ръкавици на живота са дяволски големи, момчета. Ако изядеш една такава плесница, без да си подготвен за нея, достатъчно е след това само някоя от малките стайни мушици да кихне, за да се проснеш с цялата си дължина.

            И тъй, не провесвайте нос! Старайте се кожата ви да загрубее! Ясно ли е? Който е проумял първото, вече наполовина е спечелил. Защото въпреки плесниците, които ще изяде, той ще запази достатъчно самообладание, за да използува двете качества, важни в случая — смелостта и разума. И запишете си на челото това, което ще ви кажа сега: смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия! Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, или пък умни хора — страхливи. Това не е било както трябва.

            Едва когато смелите станат разумни и разумните — смели, наистина ще се почувствува онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

 

— Мартин безспорно е най-чешитският класен първенец в цяла Европа — рече Матиас, без да престава да дъвче. — Отвратително прилежен е и при все това не е зубрач. Откак е в даскалото, винаги е бил пръв по успех и въпреки това участвува във всяка сериозна тупаница. Плаща половин такса и получава стипендия, но не позволява на никого да го унижава. И независимо от това дали насреща му са горнокласници, или даскали, или пък махараджи — прав ли е, държи се като стадо побеснели маймуни.

            — Струва ми се, че той е взел за образец Юстуса — каза Ули, сякаш издаваше някоя голяма тайна. Г-н Мартин обича справедливостта, точно както я обича и Юстус. И навярно ще стане мъж на място като него.

 

            След това седна зад писалището и обърна стола си тъй, че да може да гледа през прозореца. Навън, в зимната вечер.

            — От онова време са изминали двайсетина години — подхвана той своя разказ. — Още тогава в тая сграда имаше момчета като вас. И такива строги дванаисетокласници. И такъв училищен възпитател. И той живееше в същата тази стая, в която седим сега ние… В историята се разказва за един от малките осмокласници, които преди двайсет години спяха във вашите железни легла и седяха на вашите места в класните стаи и в трапезарията. Той беше добро, прилежно; момче. Негодуваше срещу несправедливостите като Мартин Талер. Биеше се, когато това се налагаше, като Матиас Зелбман. Понякога седеше нощем върху перваза на прозореца и тъгуваше за дома като Ули фон Зимерн. Четеше страхотно умни книги като Себастиан Франк. И се усамотяваше понякога в парка като Йонатан Троц.

            Момчетата мълчаливо седяха едно до друго на кушетката и слушаха благоговейно.

            Доктор Бьок продължи:

            — Един ден майката на това момче заболя сериозно. И тъй като иначе положително щеше да умре, докараха я от малкото й родно селище в Кирхбергската болница. Знаете къде е. Хей там отвъд, на другия край на града. Голямата червена тухлена сграда. С павильоните за изолиране на заразно болните в градината зад нея.

            През ония дни малкото момче се тревожеше много. Нямаше минутка спокойствие. И понеже положението на майка му все повече се влошаваше, един ден то чисто и просто избяга от училище, прекоси града и отиде в болницата. Седна до леглото на болната и хвана горещите й ръце. После й каза, че на следния ден ще дойде пак — защото на следния ден за учениците се предвиждаше излизане, — и побягна обратно по дългия път.

            При училищната порта вече го чакаше един дванайсетокласник. Той бе от ония, които не са достатъчно зрели, за да упражняват разумно и великодушно властта, която им е поверена. Запита момчето къде е било. Ала момчето по-скоро би си отхапало езика, отколкото да каже на тоя човек, че се връща от посещение при болната си майка. За наказание дванайсетокласникът го лиши от правото да излезе на следния ден.

            Въпреки това на следния ден момчето избяга. Нали майка му го чакаше! Прекоси града. Остана цял покрай леглото и. Този път тя се чувствуваше още по-зле. И го замоли да дойде и на другия ден. То и обеща и хукна обратно към училището.

            Дванайсетокласникът бе уведомил вече училищния възпитател, че въпреки забраната момчето пак е избягало. Момчето трябваше да се качи при възпитателя. В същата тази стая на кулата. И застана, преди двайсет години, точно там, където стояхте преди малко вие. Възпитателят беше строг човек. И той не бе от ония, на които момчето можеше да се довери! То мълчеше. И тогава му беше казано, че му се забранява да напуска училището в продължение на четири седмици.

            На другия ден то отново избяга. А когато се върна, го отведоха при директора на гимназията. И той го наказа с два часа карцер. Ала когато на следния ден директорът нареди на домакина да отвори карцера, за да отиде при момчето и да му чете конско евангелие, в карцера намериха съвършено друго момче! То бе приятелят на беглеца и вместо него се бе оставило да го затворят, за да може момчето отново да иде при майка си.

            — Да — каза доктор Бьок, — такива приятели бяха! Те и по-късно не се разделиха. Следваха заедно. Живееха заедно. Не се разделиха дори тогава, когато единият от тях се ржени. Ала след това жена му роди дете. И детето умря. И жената умря. И в деня след погребението мъжът изчезна. И неговият приятел, чиято история ви разказвам сега тук, никога вече не чу за него.

            Доктор Бьок подпря глава на ръката си и очите му станаха много, много тъжни.

            — Директорът — продължи най-сетне той — побесня от яд, като забеляза в карцера измамата. Но тогава момчето му разказа защо приятелят му постоянно е бягал и всичко завърши добре. Ала хлапакът, чиято майка беше лежала в болницата, още тогава реши един ден да стане възпитател в същото това училище, където бе страдал като дете, защото не бе могъл да се довери напълно никому. За да имат момчетата един човек, комуто да могат да казват всичко, което тежи на сърцата им.

            Юстуса стана. Лицето му бе приветливо и същевременно сериозно. Той дълго не откъсна поглед от петте момчета.

            — И знаете ли как се казваше този осмокласник?

            — Да — рече тихо Мартин. — Казвал се е Йохан Бьок.

            Юстуса кимна утвърдително.

            — А сега, дим да ви няма, разбойници такива!

            Момчетата станаха, поклониха се тържествено и тихо напуснаха стаята. Хубавия Теодор мина край тях с наведена глава.

            По стълбите Матиас каза:

            — Ако се наложи, бих се оставил да ме обесят заради тоя човек горе.

 image

            — Кой стори това? — запита учителят. — Впрочем няма да питам. Не искате да го издадете. Матиас!

            Мад се изправи.

            — Защо не попречи да стане това?

            — Много бяха — обясни Ули от висините.

            — За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония които я извършват, а и ония, които не попречват на извършването й — заяви учителят. — Всеки от вас да напише за следния час това изречение пет пъти.

            — Петдесет пъти ли? — запита подигравателно Себастиан.

            — Не, пет пъти — отвърна учителят — Когато напише едно изречение петдесет пъти, човек накрая го забравя. Петдесет пъти ше го напише само Себастиан Франк. Как гласеше изречението, Мартине?

            Мартин каза:

            — За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония, които я извършват, а и ония, които не попречат на извършването й.

     Да знаеш само колко си прав! — рече учителят и се облегна на стола си.

 

До върлините се издигаше висока стълба. Една от обикновените гимнастически стълби, каквито могат да се намерят във всяко училище. Ули пристъпи към стълбата и се заизкачва по ледено студените й пречки. На предпоследната пречка спря, извърна се и погледна надолу, към голямата тълпа от момчета. Олюля се малко, сякаш му се виеше свят...

Няколко от момчетата заявиха, че Ули се е побъркал напълно. Но повечето мълчаливо се отдръпнаха назад и изгаряха от нетърпениеда видят оповестеното вълнуващо зрелище...

Напуснаха салона и се втурнаха към игрището. Свиха край ъгъла й спряха като вкаменени. Игрището гъмжеше от ученици. И всички гледаха към високата гимнастическа стълба, на чийто връх Ули едва пазеше равновесие. Над главата си беше издигнал разтворения чадър. Мартин прошепна:

            — Гледай го ти! Иска да скочи!

            И тутакси хукна нататък. Останалите трима го последваха. Въпреки снега игрището беше страшно плъзгаво. Джони падна.

            — Ули! — закрещя Матиае. — Недей!

            Ала в този миг Ули скочи. Чадърът веднага се обърна. И Ули полетя стремглаво към заснежената ледена повърхност. Чу се глух удар и момчето остана неподвижно на земята.

            Тълпата се пръсна с крясъци. В следния миг четиримата приятели бяха при падналия. Бледен като мъртвец и загубил съзнание, Ули лежеше в снега. Матиас коленичи до него. И почна да го милва.

            Сетне Джони хукна към училището, за да повика меди-цинската сестра на интерната. А Мартин се завтече към оградата и се прехвърли през нея, за да вдигне тревога при Непушача. Нали той беше лекар. Трябваше да помогне. Пък и Юстуса беше още при него. Матиас поклати глава.

            — Мъничкият ми! — рече той на припадналия. — А пък те седнали да разправят, че не си бил смел!

            И после от очите на бъдещия световен шампион по бокс се зарониха едри детски сълзи. Повечето от тях паднаха в снега. Но няколко капнаха и върху смъртно бледото лице на Ули.

            Матиас, Мартин, Джони и Себастиан стояха мълчаливо до прозореца в преддверието, — откъдето се влизаше в болничната стая на интерната. Не ги пускаха вътре. Още не знаеха какво е станало с Ули. В стаята бяха Непушача и Юстуса, медицинската сестра и господин директорът Грюнкерн. Дошъл бе и училищният лекар, старият санитарен съветник Хартвиг.

            Най-сетче Мартин каза:

            — Едва ли ще е нещо страшно, Маценце!

            — Положително не е страшно — обади се Джони.

            — Аз му премерих пулса, биеше съвсем нормално — заразказва Себастиан. Разправяше го впрочем за трети път. — Сигурно си е счупил само десния крак!

            Сетне пак се умълчаха и втренчиха погледи през прозореца навън, към побелелия парк. Ала не виждаха нищр. Тъжните мисли замъгляваха очите им. Та това чакане продължаваше цяла вечност!

            В този миг вратата се отвори тихо. Юстуса излезе и бързо се отправи към тях.

            — Не е много лошо — каза той. — Счупването на крака е без усложнения. Има освен това и леки натъртвания на гръдния кош. Не се установи сътресение на мозъка. И тъй, горе главата, момчета!

            Приятелите си отдъхнаха. Мац притисна лице към стъклото на прозореца. Раменете му потръпваха. Юстуса доби такъв вид, сякаш се канеше да помилва едрия немирник. Ала не посмя да го стори.

            — След четири седмици той ще бъде отново здрав — каза доктор Бьок. — А сега ще ида бързо да телефонирам на родителите му, че през ваканцията момчето ще трябва да остане тук.

            Готвеше се вече да тръгне.

            Но запита още:

            — Можете ли изобщо да ми обясните как му е хрумнала тая идиотска мисъл да скача от стълбата с чадър?

            — Всички непрекъснато го ядосваха — подхвана, хълцайки Матиас, — казваха, че бил страхливец и какво ли не! — Матиас извади носна кърпа и си изтри носа. — А пък аз, говедото, вчера го посъветвах да стори някога пред всички нещо, което да ги смае…

Kenton Duty

image 

            Докато слизаше по стълбите, Мартин усети как писмото от майка му прошумоля в джоба му.

            Влезе в III музикална зала. Там седна върху перваза на прозореца и разкъса плика. Първото нещо, което видя, беше ивица пощенски марки. Извади ги и бързо ги преброи. Бяха двадесет марки по двадесет и пет пфенига. Значи само пет марки!

            Сърцето му почти престана да бие. Сетне той взе в ръка писмото. Разгъна го и го обърна. Бръкна в плика. Огледа пода около себе си. Но нямаше нищо повече. Стойността на пощенските марки си оставаше същата.

            Коленете му се подкосиха. Затрепереха. Погледна писмото и зачете:

            „Мое мило, добро момче,

            Това писмо наистина ще стане тъжно. Просто не знам как да го почна. Защото, представи си, мое добро дете, този път не мога да ти изпратя осемте марки за път! Просто не успяваме да свържем двата края, а това, че татко ти не печели нищо, вече знаеш. Като си помисля само, че по Коледа ще трябва да останеш в училището, става ми съвсем тежко. Как не си блъсках главата. Наминах и при леля ти Ема. Но напразно. Баща ти ходи при един свой бивш колега. Но и той нямал възможност да му заеме… Нито пфениг.

            Няма изход, мое малко момче. Тозк път ще трябва да останеш в интерната. И чак до пролетната ваканция няма да се видим. Като си помисля само…, но всъщност не бива, защото няма никакъв смисъл човек да мисли за това. Напротив. Ще бъдем страшно смели и ще стиснем зъбки, нали? Едничкото, което можах да намеря, бяха пет марки. От шивача Рокшро. До Нова година. Тогава ще трябва да му ги върна.

            Мартине, купи си с тях в някоя сладкарница чаша шоколад и някакви сладкиши, и не стой все в училището и в стаята. Чуваш ли? Може би там наблизо има пързалка. Непременно ходи да се пързаляш. Нали ми обещаваш?

            А утре ще получиш по пощата колет. В него са подаръците, които трябваше да намериш под елхата в къщи. Може би ние изобщо няма да имаме елха. Щом като ти не ще си бъдеш тук, няма и смисъл.

            Не е много онова, което ти пращаме. Но нали наеш, че парите не стигат. Твърде тъжно е, но така си е. Мило мое момче, нека всички бъдем много храбри за Коледа и никак не плачем. Аз ти обещавам това. И ти ми обещаваш, нали? А сега много поздрави и целувки от твоята любеща те майка.

            Татко ти също те поздравява. Поръчва да си много послушен. Но ти и без това си такъв, нали? Пращам ти парите в пощенски марки. Ти ще ги смениш.“

            Мартин. Талер гледаше втренчено писмото. Буквите се размазаха пред очите му. Майка му беше плакала. Личеше.

            Тук-там мастилото беше зацапано.

            Момчето стисна с пръсти дръжката на прозореца, вдигна очи към морното, сиво декемврийско небе и прошепна:

            — Мамичко! Моя мила, мила мамичко!

            И сетне, ще не ще, заплака, макар че всъщност не биваше да плаче.

 

            Парашутният скок на Ули се превърна в злободневна тема за разговор във всички занимални. И всички бяха единодушни: малкият Зимерн бил страшен разбойник — никой не подозирал, че някога той ще бъде способен на подобна безумно смела постъпка.

            Възразяваше само Себастиан.

            — Този скок няма нищичко общо със смелостта — твърдеше настойчиво той. — Когато скочи от стълбата, Ули не беше по-смел от преди. Към този скок го тласна отчаянието.

            — Да, но смелостта на отчаянието! — извика един горнокласник. — Има много страхливци, който дори и насън не биха помислили да скочат от стълба. Пък макар и да са отчаяни до немай-къде!

            Себастиан благосклонно кимна.

            — Това е вярно — рече той. — Само че разликата между тях и Ули не трябва да се търси в пределите на смелостта.

            — Ами в какво тогава?

            — Разликата е в това, че Ули е в състояние да се срамува повече от тях. Защото Ули е съвсем простодушно, наивно момче. Неговата страхливост смущаваше най-много самия него!

            Себастиан се позамисли малко. След тока продължи:

            — Всъщност това което възнамерявам сепа да ви кажа, никак не ви влиза в работа. Но замисляли ли сте се вие някога дали аз съм храбър? Идвало ли ви е някога на ум, че съм страхлив? Не ви е идвало на ум! Ето защо сега ще ви съобщя съвсем поверително, че съм дори извънредно страхлив. Но аз съм разсъдлив човек и не допускам това да се забележи. Моята липса на смелост не ми пречи особено много. Аз не се срамувам от нея. И това се дължи пак на обстоятелството, че съм разумен. Зная, че всеки човек си има грвшки и слабости. Важното е само да не допуска тия грешки да се видят от другите.

 

            Миг по-късно той вече стоеше до леглото на Ули. Момчето спеше. Миришеше на лекарства. Сърцето на Матиас биеше лудо, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му. Той се взираше с умиление в бледото лице на малкия си приятел.

            Внезапно Ули отвори очи. И в погледа му се появи уморена, едва забележима усмивка.

            Матиас кимна. Гърлото му се свиваше на плач.

            — Не ме боля чак толкова — каза Ули. — Наистина. А в други ден ще дойдат родителите ми.

            Матиас отново кимна. Сетне каза:

            — Исках да остана през ваканцията тук. Но Юстуса ми забрани.

            — Много ти благодаря! — прошепна Ули. — Но замини си за в къщи. А пък, като се върнеш, вече ще бъда почти здрав.

            — Разбира се — рече Матиас — Само че наистина ли не те боли вече никак?

            — Никак! — прошепна Ули. — Ами какво казват другите?

            — Направо са се шашнали! — разправи му Матиас. — И гледат вече на теб със страшно уважение.

            — Виждаш ли — прошепна Ули. — Ти беше напълно прав. Страхът се лекува.

            — Но, малкият… вчера аз съвсем не мислех за подобно нещо — рече Мац. — Та то можеше да свърши и много по-зле. Сам знаеш, че не съм бъзливец. Но и милион да ми обещаеш — пак не бих скочил от тая стълба.

            Лицето на Ули засия от радост и гордост.

            — Наистина ли?

            — Напълно изключено! — рече Матиас. — Бих предпочел да ми викат страхливо псе.

            Ули беше доволен от себе си и от света. Въпреки болките и въпреки няколко седмичното лежане, което му предстоеше.

            — На нощната масичка има шоколад — прошепна той. — Лично от Грюнкерн. Вземи го.

 

            В пощенската кутия, която раздавачът изпразваше, имаше впрочем и едно писмо до господин и, госпожа Талер в Хермсдорф. На гърба му беше написано: „Подател: Мартин Талер. Кирхберг, гимназията“.

            — Пощенската кутия си е останала същата — каза Юстуса. — Но раздавачът не е вече същият.

            Писмото, за което току-що стана дума, гласеше така:

            „Мила, добра мамичко,

            Отначало много се уплаших, знаеш ли? Но щом като не може да се промени нищо, няма какво да се стори. И никак не плаках. Нито сълзица. И ви обещавам, на теб и на татко, да не плача. Сладкиши и шоколад ще си купя от пекаря Шерф. Матиас казва, че там било ужасно евтино. И на пързалката ще ида, щом като това ще ви достави радост. Положително. Можеш да не се съмняваш. И много, много благодаря за парите. Утре ще ида на пощата и ще ги разменя.

            Тази е първата Коледа, когато няма да се видим, и това, разбира се, е много тъжно. Но нали ме познавате? Щом реша да не се поддавам на нещо, държа се твърдо. Че защо съм най-сетне мъж? Страшно се радвам на колета, който ще получа утре. Ще сложа на чина си няколко елхови клонки, има и свещи. Освен мен тук остава и Джони. Нали знаете защо. А пък Ули, той си счупи десния крак. Това е много по-неприятно, нали? Джони каза, че съвсем не било трудно да прекараш ваканцията тук, стига да умееш да се владееш. Така!

            Знаеш, мила мамичко, че този път не мога да ви подаря нищо, нито на теб, нито на татко. Догодина може би ще давам частни уроци на някого от новите петокласници и тогава ще имам много пари. Ще бъде великолепно, нали? Но ви нарисувах една картина. Казва се «След десет години» и вие ще я разберете. На нея се вижда как ви отвеждам с една синя каляска чак отвъд Алпите. Слагам картината в писмото и трябва да я сгъна на четири. Инак няма да влезе в плика. Дано ви се хареса. Още не мога да рисувам по-хубаво и съм я работил четиринайсет дни. А сега, мила мамичко, трябва да свършвам, защото ще бие звънецът за вечеря, пък трябва да изтичам и до пощенската кутия.

            Обичайте ме, както досега, макар че не мога да си дойда в къщи за празниците. И не тъжете! Та нали и аз не тъжа! Можеш да бъдеш сигурна в това, мамичко! Не, ще ходя на пързалката и постоянно ще мисля за вас. Положително ще бъде много весело. Много, много, Много поздрави на теб и татко

            от вашия покорен син.

            Мартин.“

            Раздавачът, който изпразваше пощенската кутия, не знаеше колко много въздишки се изсипваха в голямата му чанта.

Филма "Emil" от 1931г. - следващия ми постинг вероятно ще бъде за Емил Тишбайнimage

            — Ние е Йохан Бьок, вашия Юстус, научихме доста неща. Тук, на училищната скамейка и вън, в живота. И при все това нищо не сме забравили. Запазихме в паметта си нашата младост, а то е най-важното. Извинете ме, че съм малко развълнуван. Надявам се, че можете да разберете защо, Надявам се дори, че и вие сте малко развълнувани. Но това минава. А мога да ви уведя, че при счупени крака и при пневмонии не се вълнувам чак толкова. Ще видите сами. Не бива да схващате обаче сегашните ми думи като покана за вас да си чупите краката. В никакъв случай! Непушача хвана Юстуса под ръка. — За да не пропусна най-важното — рече той, — моля ви в този час, който, надявам се, ще остане запечатан в паметта ви, не забравяйте младостта си! Сега, когато сте още деца, това може да ви прозвучи доста излишно. Но не е излишно. Повярвайте ми! Ние сме вече възрастни хора и все пак останахме млади. Ние, двамата, знаем много добре колко е важно това!

            Доктор Бьок и доктор Утофт впериха очи един в друг. И в сърцата си момчетата решиха никога да не забравят този поглед.

            Бе вече късна нощ, когато Юстуса започна своята обиколка на спалните. Вървеше на пръсти. Подът тихо поскърцваше. А малките стенни лампи примигваха при всяка негова стъпка.

 

            Извади от джоба си кибрит, запали дванадесетте свещи и изгаси лампата. Коледната светлина озари гостната стая на Талерови.

            — Ех, мила, вярна душичке! — каза мъжът на жената. — Този път нищо не можем да си подарим. Затова пък толкова повече хубави неща да си пожелаем! — Той я целуна по бузата. — Весела Коледа!

            — Весела Коледа! — каза и тя.

            После заплака. И плачът й звучеше тъй, сякаш никога нямаше да престане.

            Кой знае колко време седяха така на старата плюшена кушетка… Стеариновите свещи се смаляваха все повече и повече. В съседното жилище запяха „Тиха нощ, свята нощ“. А снежинките не спираха да се въртят пред прозореца.

            Внезапно се позвъни! Двамата не помръднаха от местата си. Не искаха да позволят никому да смущава скръбта им.

            Ала звънът се повтори. Силно и нетърпеливо.

            Госпожа Талер стана и бавно отиде в коридора. И срещу Коледа дори не оставяха човека на мира!

            Отвори вратата на жилището и в продължение на няколко мига остана като вцепенена. Сетне изписка:

            — Мартине!

            Викът й отекна пронизително по стълбището.

            Мартин ли? Откъде-накъде? Бащата уплашено трепна. Изтича навън, в коридора, и просто не вярваше на очите си!

            Коленичила на прага, жена му беше прегърнала здраво с двете си ръце Мартин.

            Тогава дори и очите на господин Талер се осмелиха да проронят по една сълза. Той ги избърса скришом, вдигна куфара, захвърлен на пода и каза:

            — Но, мое момче как тъй изведнъж се озова тук?

            Доста време измина, докато стигнат в гостната стая. Майката и момчето ту се смееха, ту плачеха, а бащата най-малко десет пъти издума на пресекулки:

            — Ама че работа!

            Сетне се втурна навън. Защото от силно вълнение бяха забравили, разбира се, да затворят вратата.

            Най-после тримата се успокоиха дотолкова, че момчето беше в състояние да разкаже защо бе тук, а не в Кирхберг.

            — Наистина не се поддадох — каза то. — Всъщност все пак поплаках, но тогава вече всичко се бе оправило. Доктор Бьок, нашият училищен възпитаме забелязал, че нещо не е в ред. Да. И тогава ми даде двадесет марки. Долу в парка. При кегелбана. Подари ми ги. И ви изпраща по мен много здраве.

            — Благодарим! — казаха в хор родителите.

            — И можах дори да купя някои подаръци — заяви Мартин, гордо.

            След това даде на баща си пурите с етикета от Хавана. А на майка си поднесе плетените терлици. Родителите се зарадваха неимоверно много.

            — Ами на теб харесаха ли ти нашите подаръци? — запита майка му.

            — Още не съм ги погледнал дори — призна Мартин.

            И сега вече отвори колета, който му бяха изпратили в Кирхберг. В него намери великолепни неща: нова нощница, която майка му беше ушила сама; два чифта вълнени чорапи; пакет медени курабийки с шоколадена глазура; увлекателна книга за южните морета; блок за рисуване и — което бе най-хубавото — кутия с великолепни цветни моливи.

            Мартин бе въодушевен до немай къде и щедро раздаваше целувки.

            Казано без преувеличение, това беше празник, по-хубав от който човек едва ли би мргъл да си представи. Наистина свещите по мъничкото борче много скоро изгоряха. Но тогава запалиха лампата. Майка му свари кафе. Баща му си запуши една коледна пура. После ядоха медени курабийки и се чувствуваха по-щастливи от всички живи и мъртви милиардери, взети заедно. Мартин накара майка си да изпробва плетените терлици и тя каза, че никога в живота си не е имала толкова хубави домашни пантофи.

            По-късно Мартин седна, извади от джоба си една обикновена пощенска картичка, която бе купил на гарата, и започна да рисува. С новите цветни моливи, разбира се!

            Родителите му се спогледаха усмихнати, а сетне надникнаха към него. Той рисуваше един млад човек. Иззад палтото му се подаваха две големи ангелски крила. Този необикновен човек се спущаше от облаците. А под него се виждаше малко момче, от очите на което се ронеха огромни сълзи. Крилатият господин държеше в ръце натъпкан портфейл и го подаваше на момчето.

            Мартин се облегна назад, примижа като истински художник, позамисли се малко и сетне нарисува на картичката още някои неща: преди всичко много, много снежинки, а на заден план един влак, върху локрмотива на който имаше коледно дърво, обсипано с играчки. До влака стоеше началникът на гарата и вдигаше ръка, за да даде знак за тръгване. Отдолу момчето написа с красиви печатни букви: „Един коледен ангел на име Бьок“.

            На гърба на пощенската картичка родителите на Мартин драснаха няколко реда:

            „Многоуважаеми господин докторе — пишеше госпожа Талер. — Нашето момче наистина има право да ви рисува като ангел. Аз не мога да рисувам. Мога да ви изкажа признателността си само с думи. Много, много ви благодаря за живия коледен подарък, който ни изпратихте. Вие сте добър човек. И заслужавате всичките ви ученици да станат добри хора! Пожелава Ви го вечно благодарната вам

            Маргарита Талер“

            Бащата недоволно изръмжа:

            — Че ти изобщб не си ми оставила място!

            И наистина, успя да напише само името си. Накрая Мартин попълни адреса.

            Сетне облякоха палтата си и отидоха заедно на гарата. Там пуснаха картичката в нощната пощенска кутия, та Юстуса непременно да я получи още сутринта на първия ден от празниците. И после си тръгнаха обратно към къщи. Момчето вървеше по средата и здраво държеше под ръка родителите си.

            Разходката беше великолепна! Небето блестеше като безкраен бижутериен магазин. Не валеше вече сняг. И във всички къщи сияеха елхи.

Филм с германски деца актьори, но в случая с френски афиш

image




Гласувай:
19



1. germantiger - БЛГ
30.07.2017 20:50
Текстовете чрез които удобно и бързо правя постингите са благодарение на ard изтеглени от сайта читанка
цитирай
2. germantiger - В началото на книжката 1
30.07.2017 21:11
В коледната история, която ще ви опиша от следната глава нататък, се среща едно момче на име Йонатан Троц; другарите му го, наричат Джони. Този малък осмокласник не е главен герой в книгата. Но тук му е мястото, да ви разкажа нещо за живота му. Роден е в Ню Йорк. Баща му бил германец. Майка му — американка. Двамата живеели като куче и котка. Накрая майка му избягала. И когато Джони станал четиригодишен, баща му го завел на нюйоркското пристанище, до един пароход, който заминавал за Германия. Купил на момчето билет за парахода, тикнал една десетдоларова банкнота в детското му портмоне и окачил на шията му картонена табелка, върху която било написано името на Джони. Сетне отишли при капитана. И бащата казал:
— Моля ви се, приемете със себе си детето ми! В Хамбург баба му и дядо му ще го вземат от парахода.
— Дадено, господине — отвърнал капитанът.
И докато го казал, бащата на Джони бил вече изчезнал.
Тъй момченцето пътувало само през целия океан. Пътниците били страшно мили към него, подарявали му шоколад, четели написаното на картонената табелка и казвали:
— Ех, късметлия си ти — още като малко дете да преплаваш голямото море!
След като пътували цяла седмица, пристигнали в Хамбург. И капитанът зачакал край стълбичката за слизане от парахода дядото и бабата на Джрни. Всички пътници слезли и потупали момчето още веднъж по бузата. Един учител по латински развълнувано казал: „Дано бъде за твое добро всичко това, мое дете!“ А моряците, които слизали на сушата, му извикали: „Не провесвай нос, Джони!“
цитирай
3. germantiger - 2
30.07.2017 21:12
И после на борда дошли хората, които трябвало да боядисват пак кораба, та при следния рейс до Америка да изглежда нов-новеничък. Капитанът стоял на кея, държал момченцето за ръка, поглеждал от време на време ръчния си часовник и чакал. Но не идвали нито бабата, нито дядото на Джони. Пък и не можели да дойдат. Те били умрели още преди много години! Бащата чисто и просто искал да се отърве от момчето и го изпратил в Германия, без да си блъска повече главата какво ще става после.
По онова време Йонатан Троц не разбирал още какво зло са му сторили. Ала той поотраснал и тогава се заредили много нощи, през които лежал буден и плачел. И цял живот не ще смогне да преодолее мъката, която му причинили на четири години, при все че, повярвайте ми, той е храбро момче.
Все пак работата се наредила някак. Капитанът имал една омъжена сестра; оставил момчето при нея, ходел му на гости през време на престоите си в Германия, а когато навършило десет години дал го в интерната при гимназията „Йохан Сигизмунд“ в Кирхберг. (Този интернат впрочем е мястото, където се разиграва нашата коледна история). Понякога Йонатан Троц все още заминава през ваканциите при сестрата на капитана. Хората наистина са много мили към него. Но по-често си остава и през ваканциите в училището. Много чете. И тайно пише разкази.
Може би един ден ще стане писател. Но това не се знае още. Той прекарва цели сутрини или следобеди в просторния училищен парк и разговаря със синигерчетата. Те кацат по ръцете му и го гледат въпросително с бчичките си, докато им говори. Понякога им показва едно кафяво малко детско портмоне и десетдоларова банкнота в него.
Описах ви историята на Джони само защото неискреният господин, чиято детска книга четох снощи в общия салон на хотела твърди, че децата винаги били весели и че от блаженство просто им се завивал свят: Нищо не разбира тоя човек!
цитирай
4. germantiger - Пасторал
30.07.2017 21:15
И тъй, от две седмици живея в полите на Цугшпице, край голямо тъмнозелено езеро, и ако не плувам или не играя гимнастика или тенис, или пък Карлинхен не ме вози с лодката си, седя на малка дървена пейка сред една просторна ливада, а пред мен има маса, която непрестанно се клати, и на нея пиша моя коледен роман.
Околовръст цветята цъфтят във всевъзможни; багри. Тревичките почтително се прекланят пред вятъра. Пеперудите излитат на разходка. А една от тях, едно голямо пауново око, дори ме спохожда понякога. Кръстих я Гертруда и с нея се погаждахме много добре. Едва ли минава ден, без Гертруда да пристигне, пърхайки с крилца, и доверчиво да кацне върху моите листове.
— Е, как е, Гертруда? — питам аз тогава? Харесва ли ти се още животът?
В отговор тя лекичко вдига и спуща крилца и сетне доволна литва по своя път.
Отвъд, в края на тъмната елхова гора, са струпани голям куп дърва. Върху него се е сгушила котка на бели и черни петна и втренчено ме гледа. Подозирам и почти съм убеден, че е омагьосана. И че ако иска, би могла да говори. Само че не иска. Винаги, когато си паля цигара, тя прави гърбица.
Следобед офейква оттам, защото й става много горещо. И на мене; само че аз оставам. Все пак съвсем не е дребна работа да седиш така — да изгаряш от жега — и да описваш, да речем, бой със Снежни топки.
Облягам се тогава хубавичко на моята дървена пейка, поглеждам нагоре към Цугшпице, в чиито огромни скалисти бездни блести хладният вечен сняг, и ето че мога да продължа писането! Случват се наистина дни, когато откъм онзи край на езерото, отдето обикновено идват бури, се надигат облаци, преплуват небосвода право към Цугшпице и се трупат пре върха, докато от него вече нищичко не се виждал.
Тогава, разбира се, е свършено с описанието на битките със снежни топки и с другите подчертано зимни събития. Но това не е беда. През такива дни чисто и просто описвам сцени, които се разиграват в стая. Човек трябва да умее да се справя с всичко.
цитирай
5. germantiger - и още
30.07.2017 21:15
Вечер редовно идва да ме вземе Едуард. Едуард е едно кафяво теленце с мънички рогца, хубавичко като на картинка. Чува се още отдалеч, защото на шията му е окачен хлопатар. Отначало хлопатарът звъни съвсем слабо, понеже теленцето пасе горе на една планинска ливада. Сетне звънът се приближава все повече и повече. И накрая на сцената излиза и Едуард. Измъква се измежду високите тъмнозелени елхи, от устата му се подават няколко жълти маргаритки, сякаш ги е набрал нарочно за мен, и с тромави, бавни крачки прекосява поляната. Идва до моята пейка.
— Какво, Едуард, време ли е вече за почивка? — питам го аз.
Той ме гледа учудено и кима, и хлопатарът му звъни. Но пасе още мъничко, защото тук има великолепни глухарчета и анемони.
И аз написвам още няколко реда. А високо над нас кръжи орел й с все по-тесни серпантини се издига към небето.
Накрая прибирам зеления си молив и погалвам Едуард по топлата гладка кожа. А той ме мушва леко с рогца, за да стана най-сетне. И после двамата тръгваме бавно през хубавата пъстра ливада към дома.
Пред хотела се разделяме. Защото Едуард не живее в хотел, а у един селянин зад съседния ъгъл.
Неотдавна разпитах селянина. И той ми каза; че един ден Едуард сигурно щял да стане голям вол.
цитирай
6. born - Благодарности за припомнянето на автор като Кестнер !
30.07.2017 21:24
Имам чувството, че за съвременните младежи Ерих Кестнер е терра инкогнита. Не съм чувал скоро да има издание на негови романи. А те са истинска класика ! Що се отнася до днешните женчовци, мисля че все пак казармата има някакъв смисъл по отношение възмъжаването на младежите, въпреки че винаги съм бил противник на тази институция заради простотиите.
цитирай
7. germantiger - Благодаря за коментара
30.07.2017 21:28
born написа:
Имам чувството, че за съвременните младежи Ерих Кестнер е терра инкогнита. Не съм чувал скоро да има издание на негови романи. А те са истинска класика ! Що се отнася до днешните женчовци, мисля че все пак казармата има някакъв смисъл по отношение възмъжаването на младежите, въпреки че винаги съм бил противник на тази институция заради простотиите.


Издават се на български в книжен вариант книгите му - част от тях

примерно аз имам две книги за Емил

антон и точица

хвърчащата класна стая

това се случи на 35 май

малкия мъж и малката мисс

малкия мъж /отделно

и всички те са издадени след 2000г.

от друга страна си напълно прав, че кестнер е непозната земя за младежите

ЗА БЪЛГАРСКАТА КАЗАРМА МИСЛЯ КАТО ТЕБ - аз съм за професионална армия на ниво вместо глупости и самодейност, но от друга стана ако днешните бяха попреминали казарма това щеше да е в тяхна мъжка полза със сигурност - раздвоен съм като теб
цитирай
8. rustam - Чудесен роман, велик писател
30.07.2017 21:35
огромен талант и стойност, не като голите порно картинки, които постваше преди 4-5 години.

Горкият Емил. Съдейки по фамилията му, навярно е завършил живота си в Дахау.
цитирай
9. viva1122 - G_T...
30.07.2017 21:37
Поздравления - за темата и постинга!
Ще го прочета с голям интерес и удоволствие и след това ще коментирам.

Поздрави и на двамата!
цитирай
10. nbrakalova - Ако днес децата четяха...
30.07.2017 21:39
Поучително, но и трогателно. И за деца, и за родители, и за възпитатели.

"човек трябва да бъде честен дори когато това му причинява болка"

"И тъй, не провесвайте нос! Старайте се кожата ви да загрубее! Ясно ли е? Който е проумял първото, вече наполовина е спечелил. Защото въпреки плесниците, които ще изяде, той ще запази достатъчно самообладание, за да използува двете качества, важни в случая — смелостта и разума. И запишете си на челото това, което ще ви кажа сега: смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия! Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, или пък умни хора — страхливи. Това не е било както трябва."

"Момчетата мълчаливо седяха едно до друго на кушетката и слушаха благоговейно."

"Момчетата станаха, поклониха се тържествено и тихо напуснаха стаята."
цитирай
11. ard - За "Хвърчащата класна стая"
30.07.2017 21:54
Благодаря germantiger, че споделяш още една от книгите на Ерих Кестнер.
А детайла на който преди време, когато съм чела тази книга не бях обърнала внимание е също симпатичен, а той е че "Хвърчащата класна стая е коледен роман написан през лятото / видях, че си го отбелязъл/ :)
В послеслова от самия автор / това е само малък абзац от него/:
" Тъй. Сега вече ви разказах моя коледен роман. Спомняте ли си, че когато започнах да го пиша, седях сред една голяма ливада? На дървена пейчица зад малка маса която непрестанно се клатеше? И че когато ми ставаше прекалено горещо, поглеждах нагоре към Рифелвенде и към заснежените пропасти на Цугшпице? Но времето минава, „сякаш летиме ние“.
Сега, докато пиша послеслова, аз съм отново в Берлин. Разполагам тук с едно малко жилище. В дворното крило, на четвъртия етаж. Майка ми тъкмо ми е дошла на гости — ето защо трябва да се върна за обяд навреме.
В момента седя пред едно кафене на Курфюрстендам.
Есента е настъпила вече. Духне ли вятърът, по асфалта се посипват жълти и кафяви листа.
Къде ли отлетя оная пъстра пеперуда, наречена Гертруда, която в продължение на пет седмици ме посещаваше почти всеки следобед? Пеперудите не доживяват до старост. Гертруда трябва да е умряла. А беше, толкова мила, любезна пеперуда. Мир на праха й!
И какво ли прави хубавичкото кафяво теленце, което всяка вечер ме взимаше от просторната ливада и ме придружаваше до самия вход на хотела край езерото? Дали е станало вече вол? Или пък са го преработили на телешки шницели? Ах, Едуард ми беше толкова симпатичен! И положително бих го задържал завинаги при себе си. Може би щеше да може да живее на моя балкон. Щях да го храня с морска трева от стари дюшеци. А вечер да ходя с него на разходка в Грюневалд.
Но тук, където седя сега, покрай мен не минават никакви, телета. В най-добрия случай по някоя и друга друга двукрака овца или пък някой носорог. "
цитирай
12. germantiger - ...
30.07.2017 22:04
rustam написа:

Чудесен роман, велик писател

огромен талант и стойност, не като голите порно картинки, които постваше преди 4-5 години.

Горкият Емил. Съдейки по фамилията му, навярно е завършил живота си в Дахау.


Тишбайн е фамилия която няма защо да попада в КЦ, от друга страна в съветските концлагери фамилията нямаше значение - в тях попаднаха пъти повече отколкото в германските.

Скоро пак ще поствам красиви жени, ще те поканя да ги разгледаш, но съжалявам, че не ти става...

Ако имаш жена на легло - покани ме, чух че и на други милиционери като теб не им става
цитирай
13. germantiger - ...
30.07.2017 22:08
viva1122 написа:
Поздравления - за темата и постинга!
Ще го прочета с голям интерес и удоволствие и след това ще коментирам.

Поздрави и на двамата!


И аз ти благодаря за подкрепата :)
цитирай
14. germantiger - :)
30.07.2017 22:10
nbrakalova написа:
Поучително, но и трогателно. И за деца, и за родители, и за възпитатели.

"човек трябва да бъде честен дори когато това му причинява болка"

"И тъй, не провесвайте нос! Старайте се кожата ви да загрубее! Ясно ли е? Който е проумял първото, вече наполовина е спечелил. Защото въпреки плесниците, които ще изяде, той ще запази достатъчно самообладание, за да използува двете качества, важни в случая — смелостта и разума. И запишете си на челото това, което ще ви кажа сега: смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия! Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, или пък умни хора — страхливи. Това не е било както трябва."

"Момчетата мълчаливо седяха едно до друго на кушетката и слушаха благоговейно."

"Момчетата станаха, поклониха се тържествено и тихо напуснаха стаята."


Преди всичко момчетата трябва да се бият и да растат в конкурентна среда.

и ще рецитирам автора и теб

Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, или пък умни хора — страхливи.
цитирай
15. germantiger - Благодаря ти
30.07.2017 22:12
ard написа:
Благодаря germantiger, че споделяш още една от книгите на Ерих Кестнер.
А детайла на който преди време, когато съм чела тази книга не бях обърнала внимание е също симпатичен, а той е че "Хвърчащата класна стая е коледен роман написан през лятото / видях, че си го отбелязъл/ :)
В послеслова от самия автор / това е само малък абзац от него/:
" Тъй. Сега вече ви разказах моя коледен роман. Спомняте ли си, че когато започнах да го пиша, седях сред една голяма ливада? На дървена пейчица зад малка маса която непрестанно се клатеше? И че когато ми ставаше прекалено горещо, поглеждах нагоре към Рифелвенде и към заснежените пропасти на Цугшпице? Но времето минава, „сякаш летиме ние“.
Сега, докато пиша послеслова, аз съм отново в Берлин. Разполагам тук с едно малко жилище. В дворното крило, на четвъртия етаж. Майка ми тъкмо ми е дошла на гости — ето защо трябва да се върна за обяд навреме.
В момента седя пред едно кафене на Курфюрстендам.
Есента е настъпила вече. Духне ли вятърът, по асфалта се посипват жълти и кафяви листа.
Къде ли отлетя оная пъстра пеперуда, наречена Гертруда, която в продължение на пет седмици ме посещаваше почти всеки следобед? Пеперудите не доживяват до старост. Гертруда трябва да е умряла. А беше, толкова мила, любезна пеперуда. Мир на праха й!
И какво ли прави хубавичкото кафяво теленце, което всяка вечер ме взимаше от просторната ливада и ме придружаваше до самия вход на хотела край езерото? Дали е станало вече вол? Или пък са го преработили на телешки шницели? Ах, Едуард ми беше толкова симпатичен! И положително бих го задържал завинаги при себе си. Може би щеше да може да живее на моя балкон. Щях да го храня с морска трева от стари дюшеци. А вечер да ходя с него на разходка в Грюневалд.
Но тук, където седя сега, покрай мен не минават никакви, телета. В най-добрия случай по някоя и друга друга двукрака овца или пък някой носорог. "


Умишлено спестих това с телето - видя ми се като ужасна приказка или плашещ натурализъм :)
цитирай
16. germantiger - ...
30.07.2017 22:42
Значително място в книжката - няколко глави - заема свадата, стигаща до бой, връзване с "момчетата от реалната съседна гимназия - тези епизоди не вложих в постинга, както и уговорения и проведен двубой между Матиас Зелбман и Хайнрих Ваверка от реалната гимназия спечелен от Матиас/Мац

цитирай
17. thescarletletter - Пак си с много трогателен постинг. ...
30.07.2017 23:20
Пак си с много трогателен постинг. :)
Приятно изненадваш два поредни дни с публикации.
Благодаря. :)
цитирай
18. planinitenabulgaria - Брависимо за постинга!
31.07.2017 10:23
Появяването на свестен постинг в Блог. бг, който прави смисъл, вече е събитие.
цитирай
19. viva1122 - G_T...
31.07.2017 11:00
Благодаря ти за удоволствието да ни го представиш по този начин - за мен е страхотно, въпреки недостатъците, които ги има като текст - шрифт, междуредие, но както е преди съм казвала, но важно е съдържанието, темата, смисъла - особено тук в блога.

Само това ще отделя - защото, както са два реда - като смисъл и философия е много, много повече разсъждения и мисъл предизвиква - как се става смел, а как разумен и още как трябва да се възпитават тези качества в днешно време и още повече - да се намери баланса между тях - това е наистина е не лека задача, особено баланса.

Едва когато смелите станат разумни и разумните — смели, наистина ще се почувствува онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

В образите на автора и примерите, изглежда лесно постижимо като прочетем, но според мен, това е голяма тема и ама никак, никак не е лесно. Първо родител да намери баланс и да притежава тези качества, а след това да успее да ги предаде по някакъв начин на своите деца, така че наистина тази книга е първо за големи, а после за по-малки - такива мисли се завъртяха в моята глава и от моят опит и грешки след прочитането, но спирам, защото е много обобщаващ коментара ми, а не в детайли.

Поздравии хубав ден!
цитирай
20. rustam - Митко,
31.07.2017 14:04
germantiger написа:
rustam написа:

Чудесен роман, велик писател

огромен талант и стойност, не като голите порно картинки, които постваше преди 4-5 години.

Горкият Емил. Съдейки по фамилията му, навярно е завършил живота си в Дахау.


Тишбайн е фамилия която няма защо да попада в КЦ, от друга страна в съветските концлагери фамилията нямаше значение - в тях попаднаха пъти повече отколкото в германските.

Скоро пак ще поствам красиви жени, ще те поканя да ги разгледаш, но съжалявам, че не ти става...

Ако имаш жена на легло - покани ме, чух че и на други милиционери като теб не им става


дебилни мутренски тъпъзми относно това как и на кого му "ставал", могат да радват само изпържен от анаболи мозък. Това са празни приказки, които могат да минат за шегички пред някой ментален дегенерат.

Виж, порнографските картинки са нещо реално и висят в блога ти. Вярно, че мнозина се "вдъхновяват" порно, но твоят стремеж да показваш публично своето влечение е патология.

ПП Сега, "Тишбайн" е типично еврейска фамилия, идваща от прякор. Тя изразява презрително отношение. Никой ариец няма да се нарече "Крак от маса". Немецът ще се начере "дърводелец", "камък" и т.н., но никога тишбайн.

ППП А, доколкото разбирам от коментара ти, ти смяташ, че има хора, които "ТРЯБВА" да попадат в концлагери??? Ти нацист ли си? Защото, ако просто искаше да обясниш ситуацията по това време, трябваше да кажеш "би следвало", а не "ТРЯБВА".
цитирай
21. germantiger - ...
31.07.2017 14:49
Рустамчо - уважавам възрастта ти, но съжалявам за деменцията и склерозата ти - мога да съчувтствам, но не и да простя.

Поучителен, менторски и пренебрежителен "тон" от милиционери, от хора виновни за нечия смърт, но мерзки лъжци представящи се за учители не приемам.

Анаболи няма - така пишат и говорят невежите, биват андрогенни и анаболни стероиди - от тях мозъка не се пържи и такива не ползвам, но съм ползвал както много български, рускосъветски и всякакви атлети без значение на професионално или непрофесионално ниво. Като не знаеш нещо - питай - не е срамно, ще ти обясня.

Тишбайн не е еврейска фамилия защото аз съм чел немалко за еврейте и не съм срещал еврейн с подобна фамилия, разбира се, може да има всякакви. В антон и точица на Кестнер има гермнско момче с фамилия Клепербайн. Двете момчета Тишбайн и Клепербайн са в две различни книги и са наречени германски деца.

За какви арийци пишеш - нима ти си освен комунист и нацист?! Или национал-СОЦИАЛИСТ? "Немецът" се нарича всякак, а в германския език СЛОВООБРАЗУВАНЕТО е фундаментално, характерно и дори прекалено. Тъй-като ти знаеш за германците много по-малко от мен, приемам твоите разсъждения, като вял опит да ме провокираш и предполагам, че ще направиш още и още безуспешни опити - нямам нищо против след това да те коригирам.

ПП
Разбирането не ти е сила и опита ти за манипулация е по кому онанистически импотентен - германските концлагери просъществуваха едно десетилетие, а руските, съветските и червените в източна европа десетилетия от 70 години до 45 години за някои държави. Нещо повече - руския червен режим доказа, че е над кафявия като престъпления и геноцид към човечеството.

ППП
Еврейските фамилии според държавата от която "идват" или в която са се установили обикновено включват занятието в ювелирно изксутво или ценния метал с който работят, те обикновено включват думи щайн, голд др.

За твоята импотентност не се будалкам - дама от блога ми сподели това, разбира се, без личен опит с теб, надявам се си здрав
цитирай
22. germantiger - Разликата Рустамчо
31.07.2017 14:52
Аз не съм бил член на нацистка или прочие партия, таива както знаеш в Европа след 1945г. не съществуват, а самия аз съм аполитичен и негласуващ, не бих влязъл в подобна организация, формация или партия.

За разлика от мен ти предполагам си бил комунист не смао по убеждение както личи, а и в действителност.

Тъй-като ти ме попита дали съм нацист и аз категорично ти отговарям НЕ по убеждение и по принадлежност НЕ СЪМ, сега аз те питам - ти бил ли си комунист, милиционер или учител - кое е истина, кое лъжа, кое злословие по твой адрес?

Предполагам това за импотентността ти заявено от тази позната дама е клевета или?

ПП
За да не замърсяваш блога ми и за да не го ползваш като трибуна за мерзостите ти, аз затварям коментарите с удоволствие, защото на червени непокаяли се престъпници като вас не трябва да бъде давана дори дума ПРЕДИ ДА СЕ ИЗВИНИТЕ и очаквам отговорите ти на лс.
Ти избягваш комуникация с мен на лични съобщения няколко години вече и за това ще те окуража да бъдеш по-смел и да започнем личен контакт :)

Разбира се, аз винаги мога да съм демократичен и да дам думата на теб и такива като теб, но вие първо трябва да поднесете извинение на българския народ и българската държава - ще се ИЗВИНИШ нали, а после ще продължим :)
цитирай
23. germantiger - ФИНАЛНО РУСТИ
31.07.2017 15:19
Аз съм демократичен човек по убеждение и блога ми е отворен дори за кому онанисти.

Преди това обаче, те трябва да поднесат ИЗВИНЕНИЯТА СИ на българсия народ и държава за престъпленията и техните мерзости, ако са ги вършили, невиновните - не.

Аз, тук, в собствената ви държава ще работя винаги, вие червените да не вдигнете глава и никога повече вашия режим да не се върне - за това искам да съм тук и това правя колкото ми позволяват извънредно скромните сили :)

ИЗВИНИ СЕ ;) СЕРИОЗНО "БЕ" ИЗВИНИ СЕ!
цитирай
24. to4icata111 - С благодарност за великолепния постинг!
31.07.2017 17:56
Вълнуващи разкази, към които прочитайки, не можеш да останеш равнодушен! Непреходни класик!
Поздрави!
цитирай
25. leonleonovpom2 - Здравей, Германтигър!
31.07.2017 21:55
Чудесен постинг!
Тъстът беше такъв, строг, суров по външност Човек с пагон/ военен лекар/, но при разговор откриваш с изненада, че е с нежно сърце!
И ти, запален си по военната история, тя не е за нежни хора, но обичаш красивото и нежното!
Спомням си постинга, вероятно за него става дума
Той беше еротичен , порнографски е прекалено за него, нямаще полови актове, ако не ме лъже паметта
Е, границата между еротика и порнография е много тънка, за някои скулпурите от гръцко и римско време са също порнографски?
Според мен, при подобен друг материал, еротичен според мен, предупреждавай, че не се препоръчва за лица под 18 години и за пуритани!

Сега, за извиненията
По една случайност, писах в последните 24 часа, че това в България да се извиниш е равносилно да се признаеш за престъпник?!
Няма такова животно. Между другото, правил съм го, поднасял съм извинения
На един постинг преди няколко години ми направи впечатлние ,че минути след публикуването му, колега нервно влизаше и излизаше Появи се и минус, първа оценка, последвана от плюсове
Погрещно го отдадох на многократния посетител и раздразнено го подканих на лични, да си каже, какво има против и какво не му харесва?!
Човекът веднага обясни, че напротив, харесва му и обмисля коментар. Той се появи след малко
Извиних му се!
Последва втори, пишеше ,че не може да повярва, в блог бг някой да се извини?
Моля ти се , като на приятел, който знае кога да настъпи и кога да подкрепи, ако това извинение се случи, направи го по някакъв начин достояние и на мен!
Днес се навършва точно месец от деня, в който, ако бях получил извинение, щях да забравя и простя за помиите, които не заслужавам по ред причини
И помен няма даже от най- малко, дори намерение за това! В замяна, сигурно има увереност в правотата на извършеното?

Извинение и престъпление са синоними в България, за мнозинството!
Хубава вечер, Германтигър!
цитирай
26. germantiger - Здравей, леоне!
31.07.2017 22:10
Обикновено след 1-2 дни аз спирам да рекоментирам хората коментирали под постингите ми, не защото не ги уважавам, а просто спирам, знам ли защо, явно и аз не знам :)

Чета новите коментари, уважавам ги винаги, дори ми става мило, но обикновено като се натрупат коментари за ден-два и после обичая ми е да спра да рекоментирам, освен ако не е "лют ии принципен спор" - тогава бих рекоментирал и половин година ако се наложи.

А с рустамчо се ташача, защото той го заслужава, не ни обръщай внимание!

Русти не ми е писал на лс години наред, аз съм му писал, пращал, но той мълчеше и днес гледам влязъл в постинга ми и тънко или нетънко решил да ме провокира дрисльото, след това и ми писа разумно на лс, когато го пвизовах към това.

Лигльото е прозрачен - мълчание на лс при мен, мълчание с години и изведнъж цъфтеж на рустамчо под този ми постинг - целта му е ясна и за това аз се ташача с него, а КОМУНЯГИТЕ НАИСТИНА ТРЯБВА ДА СЕ ИЗВИНЯТ И ТРЯБВА ДА БЪДАТ СЪДЕНИ, А НЯКОИ И ЕКЗЕКУТИРАНИ, не русти, той си е лайно.

...

Аз също съм се извинявал леоне и трябва да се извиняваме когато грешим, а ние сме хора, ще рече знаеш поради по-богатия твой жизнен опит - ще продължаваме да грешим, неминуемо е и трябва да се извиняваме.

Ти си един от хората с култура на комуникацията илуи общуването в блога, аз за жалост не винаги показвам такава и често преминавам границата или опростачвам "нещата" - признавам така е
цитирай
27. nkf - Много силен и задълбочен, стигащ до ...
31.07.2017 22:11
Много силен и задълбочен, стигащ до най-тънките, но същевременно най-истинските нива на човешката личност и душа. Разказ - да, но и буквално анализ, предаден по един много трогателен начин, но далеч отвъд повърхностната емоция, каращ читателя да мисли. Впрочем, немските писатели са ненадминати тази си задълбоченост. В този смисъл извадката от книгата на Кестнер /за която аз лично благодаря, че си публикувал, защото в блог.бг от доста време насам липсват стойностни неща/ силно ми напомня - и няма как да не направя този паралел - за произведенията на Томас Ман и Херман Хесе, даже - и на Гьоте .Ще си позволя да да направя една аналогия: Пилат запитал "Що е истина" и търсел отговор, но Кестнер, а и комай всички немски класици, разказват за това "Що е човекът" и истината за него, и го правят ненадминато добре.
Още веднъж, поздрав за статията.
цитирай
28. leonleonovpom2 - Така е, Германтигър!
31.07.2017 22:43
Има грешка, има извинение, има и прошка!
Това ,да извадиш извинението от обръщение изобщо, означава, че се считаш за безгрешен, за бог!
Като погребаната от самите си членове партия, които я осребриха На своя сметка, разбира се! Беше права и да съгреши дори?
А сега са най-яростните и критикари и хулители! Затова не се учудвай , когато защитавам партията понякога Значи съм надушил наоколо някакъв боядисан , бивш комунист Ставам бесен в такъв случай!
Та от бивш, боядисан комунист да се получи извинение, е равносилно да получиш от умрял писмо!
Не ,че е абсурдно, има такива случаи, наистина! Бяха писали за едно писмо , мотало се 20 години и накрая пристигнало на адреса Но....
Изключително рядко е, най-високата степен на рядкост, като златицата на Иван Асен, например!

Хубава вечер!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4621010
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031