Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.07.2011 00:42 - КРАСОТА – ГЕРМАНСКАТА ЛИТЕРАТУРА 4
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 8507 Коментари: 4 Гласове:
19

Последна промяна: 04.08.2012 20:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
„КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА!”
Мисъл на Шиллер, не на Достоевски, за последния тя е била любим афоризъм!

„МОРАЛЪТ НА ЕДИН НАРОД ЗАВИСИ ОТ ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ЖЕНАТА!” - Хумболдт

МОИТЕ КЛИПОВЕ ЗА ГЕРМАНСКА КРАСОТА
http://www.vbox7.com/play:660e3fba - ДЕЦА И НОСИИ след 0.42
http://www.vbox7.com/play:50aacb46 - ЖИВОПИС след 0.40
http://www.vbox7.com/play:5378994a - АРХИТЕКТУРА след 0.46 

image

От книгата „НЕМСКИ РОМАНТИЦИ” - DEUTSCHE ROMANTIKER

 За романтизма раздвоеността се корени във вечния стремеж на човека към непостижимото и фактическото му човешко несъвършенство, които той носи в себе си като свой мъчител. Тази амбивалентност според романтиците се преодолява в примиряването на двете начала, затова и смятат, че у хармоничния човек те съществуват едновременно и дружно.

 На немския романтизъм е присъща и тенденцията към интелектуализация на изкуството. С него започва много характерен процес на взаимно проникване между философия и художествено творчество.

 Романтиците се опитват да съживят красотата, задушена в делничния живот, като се обръщат към античното изкуство и особено към фолклора. Връзката им с народното творчество има двойнствен смисъл – тя е утвърждаване на националното чрез ярките му творчески проявления и въвеждане на фоклорни сюжети и мотиви...


 ОТ„РУСАЛКА”, ВСЪЩНОСТ „УНДИНЕ”

ФРИДРИХ ДЬО ЛА МОТ-ФУКЕ


image

Майката броди из стаи,
всичко наред преобръща,
търси и в сълзи не знае
нищичко в празната къща.

 Къщата празна не пита
в нея преди бе детето:
ден в игри до насита,
нощен без в люлка, но ето...

 Букът пак вън зеленее,
слънцето пак ще надзърне.
Майко, детето къде,
няма ли то да се върне?

 Вечер шумят ветровете
и се завръща бащата.
Вместо с усмивка той свети
с едри сълзи в тъмнината.

 Знае той, в празните стаи
мъката си в сърцето,
майката само ридае
няма го, няма детето.

...

Навън шумът отзвуча, дочу се само тих смях и, връщайки се на мястото си, рибарят каза:
- Не бива да се сърдите, многоуважаеми гостенино, затова, а навярно и за някои други палавини, тя не го стори със зла умисъл. Това е нашата осиновена дъщеря, Ундине, която никак не иска да отвикне от детинския си нрав, макар вече да стъпва в осемнайсетата си година. Но както ви казах, всъщност тя е с много добро сърце...

- На нея човек не може да бъде истински сърдит – каза старицата и се усмихна бегло.
Тогава вратата се отвори бързо, чудно красива руса девойка пристъпи усмихнато...

 Преди години една вечер когато ние, само се взирахме в огъня на огнището, вън пред вратата нещо прошумоля; тя се отвори и на прага застана богато нагиздено чудно красиво момиченце на три-четири години и ни се усмихна. Занемяхме от почуда; и аз отначало не знаех дали беше жива човешка рожба или просто измамно видение. Но щом съзрях водни капки да се стичат от златистата коса и скъпите дрехи, а и добре видях, че красивото детенце е било във водата и трябва да му се помогне...

Съблякохме малката, сложихме я в леглото, поднесохме й сгряващи напитки, при което тя не изрече нито дума, а само, усмихвайки се, неотклонно бе втренчена в нас езерносини очи-небеса.


image

Тя почиваше до него в своята неизменна дивна хубост и обаяние. После Хулдбранд сложи лека целувка на червените й устни и отново заспа...

 ...

Духовникът пръв направи крачка към нея с бащинска обич в грейналите си очи и когато вдигна ръка за благослов, красивата жена с благоговеен трепет коленичи пред него. После се изправи, целуна приемните си родители и благодарейки за всичката доброта, с която те я бяха обграждали, каза:

- О, сега аз чувствам до глъбините на сърцето си колко много, колко необятно е това, което сте направили за мен вие, мили, мили хора.
През целия ден Русалка се държа така – беше тиха, отзивчива и внимателна, истинска домакиня и ведно с това нежна свенлива девойка. Тримата, които вече от дълго я познаваха, във всеки момент очакваха, че ще избликне някаква чудновата игра на нейните променливи стихийни желания. Но те чакаха напразно. Русалка остана ангелски блага и кротка. Духовникът дори не можеше да откъсне очи от нея и много пъти каза на младоженеца: „Господине, вчера чрез мен, недостойния, небесната доброта ви венча с едно съкровище; пазете го както подобава, това ще бъде навеки вашето благополучие”.

... 

На острова той я сложи на меката трева и ласкаво искаше да седне до своята красавица. Тя обаче каза:

- Не, там, срещу мене. Аз искам да чета в очите ти, преди твоите устни да изричат думата. Слушай само истински внимателно какво искам да ти разкажа. И тя започна:

- Ти трябва да знаеш, мой скъпи, че в стихиите има същества, които изглеждат като вас – хората, ала те само рядко се появяват пред очите ви... Тези, които живеят там, са прелестни и мили на вид, най-често по-красиви, отколкото са хората. Понякога на рибаря е много приятно да наблюдава как нежна жена се издига от вълните и пее. После той разказва за нейната красота и тези удивителни жени хората наричат русалки. Сега ти наистина виждаш една русалка, мили мой любими... Ние нямаме души; две жени в стихията; и затова ние сме весели без сянка на тъга, също каквито са славеите и златните рибки и другите красиви рожби на природата. Но всичко иска да се издигне по-нависоко, отколкото е. Така моят баща, който е могъщ воден крал, искаше единствената му дъщеря да се сдобие с душа и затова я обрече да изтърпи многото страдания на хората. Но съществата като нас могат да придобият душа само чрез най-съкровен съюз на любов с някой от човешкия род. Сега съм дарена с душа, на теб благодаря на тази душа, с която ти, неизразимо мил, ме дари, и пак на теб ще благодаря, ако не ме направиш нещастна за цял живот. Защото какво ще стане с мене, ако ти се боиш и ме отблъснеш? Но аз не бих могла да те задържа с измама. Ако ти искаш да ме отблъснеш, то направи го още сега, тръгни сам назад към брега. Аз ще се потопя в този поток, който е мой чичо... Той отново ще ме върне в моя дом при родителите ми – мене, жена, надарена с душа, с любов, със състрадание.

Тя искаше да каже още нещо, но Хулд Бранд я прегърна, изпълни я с най-искрено вълнение и любов, и отново я взе със себе си. Едва тук през сълзи и целувки той се закле никога да не остави очарователната си жена...

  ...

Неговият беден живот няма предчувствие за това, как е прелестен взаимният копнеж на любовната мъка и любовната радост и колко дълбоко са сродени те, че никоя сила не може да ги раздели. Под сълзите бликва смях, а смехът примамва и изтръгва сълзи...

 ...

Рицарят скочи, той грабна красивото украшение от ръката на Русалка, запрати го отново в реката и изкрещя побеснял от ярост:

- Та ти винаги ли имаш връзка с тях? Стой при своите роднини в името на всички вещици с подаръците си и ни остави на мира нас, хората, магьоснице!

С втренчени, но вече пълни със сълзи очи клетата Русалка го гледаше все още протегнала ръка... И потъна във водата... Не се разбра дали заплува, или потъна.

 ...

Добрата Русалка често се явяваше в сънища на Хулд Бранд; тя го галеше нежно, сърдечно и после с насълзени очи тихо си отиваше, така че, когато се събуждаше, много пъти той не знаеше от какво са влажни бузите му; от нейните или от неговите сълзи.

image


Всички коленичиха и гробарите също... Но когато отново се изправиха, непознатата в бяло беше изчезнала. На мястото, на което тя бе коленичила, изпод тревата бликна сребристо изворче и стичайки се непрестанно, обкръжи гроба.

И до много късни времена жителите на селото можеха да покажат извора и бяха дълбоко убедени, че образувалото се езерце там е дело на клетата отблъсната Русалка, която тъй с любящи ръце вечно обгръща своя мил.

 1811


 ОТ „МИХАЕЛ КОЛХАС”

ХАЙНРИХ ФОН КЛАЙСТ

 В средата на шестнадесети век на брега на Хавел живееше търговец на коне на име Михаел Колхас, даскалски син, един от най-справедливите и същевременни най-страшните хора на своето време. До тридесетгодишната си възраст този необикновен човек можеше да служи за образец на добър гражданин. В едно село, което все още носи неговото име, той притежаваше чифлик, където се изхранваше спокойно от своя занаят; децата, с които го дари жена му, той възпитаваше богобоязливо, в дух на трудолюбие и честност; между съседите му нямаше нито един, който да не беше изпитал неговата благодетелност или справедливост; с една дума, хората щяха да славят паметта му, ако той не беше прекалил с една своя добродетел. Но чувството за справедливост го направи разбойник и убиец.

 ...

 По-късно разказа на жена си Лизбет цялата история, обясни я скритите причини, заяви, че е решил да потърси справедливост по съдебен ред, и се зарадва, като видя, че тя го подкрепя от цялата си душа в това му намерение. Защото, каза тя, и други пътници, може би по-малко търпеливи от него, щели да минат край замъка; че било божие дело да се сложи край на безобразия като тези и че тя щяла да му помогне да посрещне разходите, необходими за воденето на процеса. Колхас я нарече своя добра жена, прекара два радостни дни с нея и децата и щом работите му позволиха, замина за Дрезден, за да подаде тъжбата си в съда.

 ...

- Защо искаш да продадеш къщата си? – извика тя с тревожен израз на лицето.

Колхас я притисна нежно до гърдите си и отвърна:

- Защото, мила Лизбет, не мога да живея в една страна, в която не искат да защитят правата ми. Ако трябва да те тъпчат с крак, по-добре е да бъдеш куче, отколкото човек! Сигурен съм, че жена ми мисли като мен.

 ...

Колхаз я положи – съвсем съсипана от пътуването – на едно легло, където тя, поемайки си дъх с болезнени усилия, живя още няколко дни. Напразно се опитваха да й възвърнат съзнанието, за да разберат нещо по-точно за това, което се бе случило; тя лежеше с втренчен, гаснещ поглед и не отговаряше. Едва малко преди да умре, дойде в съзнание. Тъй като в момента до леглото стоеше един свещеник от лютеранското вероизповедание (тази тогава току-що възникваща вяра тя бе приела по примера на мъжа си) и с висок и прочувствено-тържествен глас четеше една глава от Библията, тя го изгледа внезапно с мрачен поглед, взе библията от ръцете му, дълго я прелиства, явно търсейки нещо, и посочи с пръст на Колхаз, който седеше до леглото, следния стих: „Прощавай на враговете си; прави добро и на ония, които те ненавиждат.” При това тя стисна ръката му с необикновено изразителен поглед и издъхна.

„Нека Бог никога не му прощава така, както аз прощавам на юнкера” – помисли си Колхаз и я целуна, при което сълзите му не преставаха да текат, след това затвори очите й...

Сам той стоеше с най-малкото дете на ръцете до гроба и наблюдаваше работата… Щом гробът беше засипан, кръстът върху него забит и хората, които бяха дошли на погребението, се разотидоха, той още веднъж падна на колене пред нейното опустяло вече легло, а след това се зае със своето отмъщение.

 ...

На ешафода

Докато четеше с широко отворени и искрящи очи подаденото му по знак от ерцканцлера съдебно решение, Колхас остави до себе си на земята двете деца, които носеше на ръце…

Като свали шапката си и я хвърли на земята, Колхас каза, че е готов, вдигна още веднъж децата и ги притисна до гърдите си, след което ги предаде на амтмана от Колхазенбрюк и докато последният ги отвеждаше с просълзени очи от пощада, се качи на ешафода… и главата му падна под секирата на палача.

 ...

Тук свършва историята на Колхаз. Сред всеобщия плач на народа тялото му бе положено в един ковчег; и докато носачите го вдигаха, за да го погребат, както се полага, в гробището край града, курфюрстът извика синовете на покойния и ги произведе в рицари, като каза на ерцканцлера, че те ще се възпитават в неговата пажеска школа…

Някои жизнерадостни и яки потомци на Колхас до миналия век още живееха в Мекленбург.

1808-1810 г.


 ОТ „УЧЕНИЦИТЕ ОТ САИЗ”

ФРИДРИХ ЛЕОПОЛД ФОН ХАРДЕНБЕРГ – НОВАЛИС

 Веднъж дойде едно дете, току-що бе пристигнало и той вече искаше да го учи. То имаше големи тъмни очи с небесно синьо в дъното, с нежността на лилия блестеше кожата му, а къдриците му бяха като лъчисти облачета при падането на нощта. Гласът му пронизваше сърцата ни... То се усмихваше безкрайно сериозно и в негово присъствие ни ставаше светло на душите: „някога то отново ще дойде – каза учителят – и ще остане да живее сред нас, тогава ще прекрати уроците”. То изпрати с него един, за когото често ни беше жал. Винаги беше тъжен. От дълги години стоеше тук, нищо не му се отдаваше... Лошо виждаше в далечината... Толкова непохватно чупеше всичко. Но въпреки това никой друг освен него нямаше голямо желание да слуша и не изпитваше по-голяма наслада от съзерцанието. От известно време – преди онова дете да се появи сред нас – той стана изведнъж бодър и сръчен

 ...

Продължителна, постоянна близост, свободно и творческо наблюдение, внимание и към най-незабележимите жестове и движения, вътрешен поетичен живот, упражнени сетива, простота и страхопочитание към Бога – това са основните изисквания към един истински приятел на природата, без които не може да бъде изпълнено нито едно желание.

 ...

Да чувства и мисли едновременно. По този начин печелят и двете възприятия: външният свят става прозрачен, а вътрешния – многообразен и значителен и човек се озовава в едно живително състояние на духа, между двата свята: на най-съвършената свобода и най-радостното чувство за власт.

 ...

Но изкуството на спокойното съзерцание и това на творческото наблюдение на света е трудно и постигането му изисква непрестанно сериозно размишление и сурова трезвост, при което наградата няма да бъде наградата на мързеливите съвременници, а само радостта от познанието и пробуждането, на едно по-интимно докосване до вселената.

 ...

Истинският изследовател никога не остарява, всеки вечен порив е извън житейското време и колкото повече потъмнява външната обвивка, толкова повече се прояснява, просветлява и укрепва ядрото. Във всички слоеве, от всяка възраст и род, през всички времена и под всяко небе е имало хора, които са избирани от природата за нейни любимци и са били ощастливени чрез вътрешно духовно зачатие. Често тези хора са изглеждали по-обикновени и несръчни от другите и в продължение на целия си живот са оставали в сянката на голямата тълпа. Дори с право можем да кажем, че е рядкост да срещнем истинското разбиране на природата при голяма красноречивост, ум и блестящо поведение, тъй като в повечето случаи то поражда прости думи, ясен смисъл и естествена същност.

Постинга със съдействие от Надежда Бракалова !

image

Ще „поддържам” тази тема с продължение основно с ПРЕВОДИ или намерени бгизточници!

...

Цинични коментари ще трия!
Такива с провокация и ирония - също!
Не можеш да дефилираш из живота и да обиждаш хората, все някога попадаш на някой с достойнство и "плюеш зъби"... Не си го научил по лесния начин, ще го усетиш по мъжкия - болезнено!

Простотията, дечко, на лс!
Тук да дискредитира темата – НЕ!!!
"АЙДЕ БАСТА"



Гласувай:
19


Вълнообразно


1. lidislidis - Da, krasivo
17.07.2011 01:24
Gledam fotosite i se radvam . 4eta posta i se kefa. Pozdravi!
цитирай
2. nbrakalova - Между всичко „интелектуално”, ...
17.07.2011 17:39
Между всичко „интелектуално”, „художествено”, „идейно” при охарактеризирането на романтизма; без да задълбавам виждането за "символичния му бунт срещу аристократичното общество"; като оставям настрана дефинициите и тенденциозността при налагането им, случайно съзирам същественото за мен: „епохата – със страстни пориви и чувства, издигнати в култ”. Романтизмът се разглежда и коментира като отминала епоха, но той все още остава искрена същност и обиталище за мнозина..., поне се надявам.
цитирай
3. samvoin - Изкуството е изкуство, когато се ...
17.01.2012 23:26
Изкуството е изкуство, когато се стреми постоянно към усъвършенстване и префекционизъм, но и когато е НАЦИОНАЛНО и консервативно, същевременно развиващо се, адаптивно и усъвършенстващо се.
Всичко космополитно, либерализирано и с чужди внушения, със стремеж да "избягаш от себе си" и своите корени, своите вродени чакри и възприятия ако щеш, на най - примитивно ниво, води до израждане и гротеска на "изкуство".
Всичко либерално и модернистично...
Например, всяка идиотщина от рода на "български" рап, "българска" чалга - съчетания на анадолско маане и модернистичен западен ритъм, но и мръсен порнографски текст - целящ примитивизация и събуждане на най - нисшото, "български" рок и прочие..
Това е опит да избягаме от себе си, да се "мултикултивираме" и заличим, в крайна сметка, а на този опит - Природата реагира!
Реагира недвусмислено!
Аз не искам да умаловажа никоя национална култура, особено останалите древни колкото нашата, а може би малкото съществуващи по - древни може би от нашата, но искам да кажа, че всяко "присаждане" на чужда култура, омешване и изкривяване, променя нейния смисъл, цели и поява и далеч няма същото въздействие, каквото ако си е в автентичен вид - носена от нейните създатели и носители.
Същото важи за художественото и другото изкуство.
"Адаптацията", винаги води до изкривяване и принизяване, респективно космополитното "изкуство" и мултикултурализма - до израждане!
цитирай
4. samvoin - http://germantiger. blog. bg/...
17.01.2012 23:27
http://germantiger.blog.bg/photos/119896/original/gt4%282%29.jpg

Изключително близка прочие, до наша, персийска и осетинска национална носия.
Вероятно е на източно - германка, бих казал - баварка или тиролка.
Тази със забрадката, имам в предвид...;)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4620987
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031