Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.05 22:17 - ГЕРМАНЕЦА ВОЙНИК 2 - Джерри Краут - преводи война
Автор: germantiger Категория: История   
Прочетен: 301 Коментари: 0 Гласове:
16

Последна промяна: 30.05 22:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

По легалната книга на автора издадена на няколко езика
Преди години започнах постинги по Джерри Краут и Леон Дегрелл, които не завърших.
Сега ще предложа първата част от две за финала Краут, а скоро и два постинга с литература.



image

интересни дрешки и по тях НЯМА СВАСТИКА - всичко легално и позволено
ДОКАТО СЪРП И ЧУКА би трябвало да е като пречупения кръст ЗАБРАНЕНИ, но не е и никой НЕ ПРИБИРА ЗА КОМУНИСТИЧЕСКИ СИМВОЛИ, а за свастики прибират... дааа, руски свят, червен свят, двоен аршин, а аз мога ли да ви... мога и даже съм


ВЪТРЕШНИЯ МИР И ЧУВСТВА

Ние всички сме един и същи, защото сме откъснати от безгрижния живот извън войната. Но това не значи умора и смирение... По-скоро в нас се ражда могъща жажда за живот... Ние живеем за момента... Да си жив, само по себе си вече е щастие. Дори в часовете на напрежение всеки от нас чувства живота в целия му колорит. Той е сладък и горчив едновременно... защото различаваме най-важното за нас.” Барнхард Бекеринг преди да изпадне в отчаяние упорито твърдял: Нашата любов към всичко живо и прекрасно беше сякаш велика, защото ни обхващаше чувство за вечност. Тогава ние стигнахме до разбирането, че даже страданията и смъртта можем да приемаме като нужни и второстепенни.” Хелмут Пабст


„В света създаден от нас германския войник трябваше да преживее всичко. Ние подхождахме само на този свят и към друг неможеше да се приспособим.”

 

„Виелицата носеше снега почти хоризонтално... Вятъра пронизваше лицето с хиляди игли... Човек онемяваше и се вдървяваше от студ, започвайки от краката, докато накрая цялото тяло ставаше на камък болка... Всеки се сражаваше жестокия хлад противопоставяйки своето упорство и сила на волята срещу жестоката зима.” Зигфрид Кнаппе


„Самия факт да пренощуваме на открита местност в такъв студ ни ужасяваше. Суровия хлад не обхващаше целите сякаш... някои губеха съзнание сковани от мраз, не успявайки дори да извикат за помощ... Имахме два случая на възпалени дробове, замръзнали крайници и нещо като гангрена, която първо поразяваше откритите части на лицето, а после и тялото...” Ги Сайер

 

„Основния проблем за нас беше продоволствието. Ние ловувахме, поставяхме дори капани, посягахме на птичи гнезда... Очите ни блестяха като на гладни вълци. Стомасите ни бяха празни, а на хоризонта не се появяваше въобще надежда. В очите на гладния се таяха кръвожадни мисли. Глада създава в мозъка интересни настроения.”

Тези мъченици пребили две села, за да им вземат храната... Били готови да убиват за литър козе мляко, за няколко картофа, за чувалче пшеница... Целта била един ден повече храна и един повече живот... „Като хванато в ъгъла животно, стремящо се да оцелее, всеки мислел на първо място за себе си.” Ги Сайер


„Тук мояат война без оръжие се превръща и във война без храна... Просто няма нищо за ядене... Всички крайници на Разе бяха добре и за това той излизаше в покрайнините за да ни носи листа, трева, зърна и знаеше как да ги приготви... Веднъж той ме дръпна за здравия крак и ми каза, че било разточителство да захвърляме отрязания крак, защото на него имало вс еоще живо место... Над коляното вероятно било останало половин кило месо... Остана ни надеждата да имаме такова при следващата ампутация...” Ханс Волтерсдорф


„Аз водя постоянна тежка борба с тази земя и се стремя да създам някаква вътрешна връзка с нея... Тази земя я владеят духове, демони,не желаещи зло отделно на хората – нито на мен, нито на теб... Ние имаме особения дух на първопроходци, така свойствен за нордическите народи, жадуваме опастности, навлизайки в тази земя,ние я предизвикваме. Сега сме въвлечени във водовъртеж и бесен див хоровод.”Харри Миллерт


„Тъгата по германския дух никъде не е толкова силна, колкото тук...  страната е подобна на море от земя с вечни хоризонти.” Волфганг Клуге

 

Много войници се тревожили,че неспокойния германски дух може да се натъкне в Русия на такова опрепятствие каквото е белия кит за капитан Ахав. „Ние сме принудени да се браним от тези разстояния, да ги преодоляваме, защото те са въплъщение на безцелност, безкрай и недостижими цели.” Квинтесенцията на степта били безкрая и безлюдността. Бернхард Риттер

 

„Най-прекрасното Рождество в моя живот, състоящо се само от безкористни емоции и без всякакви украшения и безвкусна помпозност. Аз бях съвършенно сам под огромното, обсипано със звезди небе и помня как по замръзналата ми буза се стичаше сълза. Плачех не от болка или радост, а от самото чувство на това преживяване.” Ги Сайер


„Никой не е способен да чувства така красотата на природата както войника.” Волфганг Деринг

 

„Дори в тази война да загубим всичко: дом, невинност, достойнство, нашите най-големи и смели мечти – ние винаги ще намерим нещо за нас и това със сигурност няма да са богове или други светове, а това което можем да докоснем с ръце или видим със собствените си очи: влажна земя, светлина, слънцето, само дърво или смях на младо момиче. Тези които се сблъскват със смъртта лице в лице, се научават да обичат живота... Това е истината.” Хорстмар Зайтц

 

 „Ако ми е съдено да участвам в тази война, то аз искам да съм сред тези, които на фронта водят истинска война със собственото си оръжие и физическа сила.” Харри Миллерт


Ние не леехме сълзи по падналите камеради. Подреждаха ги на носилки и ги отнасяха в тила... Стренно беше да гледаме как войниците от погребалните отряди трепереха като идваха на предната линия, за да ни вземат мъртвите. След това бързо, много бързо заминаваха в тила... Имаше нещо театрално във всичко това – с някакви жестове, официалности, но почти без думи.” Да се съхрани таква дистанция в отношението било трудно. „Когато постепенно снега се стопяваше, пред нас  се показваха все нови и нови трупове на убити руснаци. Когато виждаш тези тела, неволно се замисляш, че и ти ще изглеждаш точно по същия начин.” Харри Миллерт


„Преди пет дни на пътеката край огневата позиоция, аз говорех с началника на разузнаването ни за нашия Вюрцбург, после той взе китела си в ръце, който съхнеше на 15 метра от нас и ми махна с ръка. В този момент в главата го удари фрагмент от мина. Днес съм пред гроба му. Ако човек не е бил войник, няма как да проумее това.” Герхард Майер

 

„... някои изпадат в паника и губят умения да вземат смислени решения. Има и дързки наменици или родени авантюристи, които се наслаждават на такива моменти и изпадат в еуфория.” Деринг нямал съмнение сред кои е той, понеже в такива моменти усещал „абсолютно спокойствие и увереност в себе си.” За него чувството на ссила и освобождаване от тадиционните ограничения било опияняващо. Тази повишена напрегнатост, приятна възбуда на човек погледнал в бездната често било стимулиращо, сякаш „отново си се родил”.

 

Хайнц Кюхлер писал: „Войната ни носи странна радост.”, а Рудолф Бадер повторил, че „който търси живота, трябва да познае мъката от смъртта.”


„Светът ни предлага ралзични удоволствия, но нито едно от тях не може да се сравни по мощ със стремежа да оцелееш във война... това е като усещане за абсолютната истина.” Ги Сайер


Еберхард Вендебург ценял войната, защото тя учила, че „за човек съдиш не по неговото звание, положение, име или регалии, а само по характера и постъпките му... Войната ни учи да виждаме истинската цена на хората, колко струват в действителност.” Някои като Ханс Питцкер заявявали, че той се гордее че е живял в тези тежки и рискови условия, а не че просто е преживял и оцелял през тях. В свое писмо той споделя: „Съдбата наистина е сложна, понякога необяснимо сурова,но ние наистина се научихме да ценим живота, за ралзика от тези, които остъанаха в къщи. Ние обичаме живот пълен с опасности, защото границата между живота и смъртта показва истините. Опастността за нас вече не значи нови ужаси, а смъртта не представлява плашеща тъмнина. Смъртта е сестра на живота.”

 

 „Най-силна близост с живота усещах, когато около мен вилнееше смъртта, която смилаше и унищожаваше всичко друго... Живота в риск е най-хубавия и разкрепостяващ. Когато пред човека стои само целта и задачата, страха изчезва и приятната възбуда тегли всички напред, дори слабите.” Райнхард Хесс


На нервите действали естествено най-много крясъците на ранените. „Ужасни вопли сред шума на двигатели, - спомня след един от боевете Ги Сайер, - протяжни, все едно кръвта застиваше...”


„На пътя лежеше ранен кон, той изведнъж се поуизправи на копита,но някой стреля в него за да спре мъките му, коня отново се подигна и прозвуча още един изтсрел... Животното все още се бореше за живота си и бяха нужни още няколко изстрела за да загасне ж8ивота в очите му... Конете са навсякъде...” Харалд Хенри октомври 1941 г.

 

Фридрих-Райнхолд Хааг бил потресен от вида на бял красив кон пасящ край канавка: „Артилерийски снаряд беше откъснал предния десен крак на животното. То пасеше мирно и в сщото време бавно и печално поклащаше останалия кървав чукан от крака си... Не знам дали мога да опиша тази сцена... Тогава казах на един войник: Убий коня за да не се мъчи!” Войника който преди 10 минути здраво се биеше с противника ми отговори: „Не ми стига кураж херр лейтенант.”


По време на боевете на белгийско-френската граница Хелмут Неелзен бил удивен, узнвайки, че „неговия ротен командир бил ранен на същото това място на което преди 20 години баща му отдал живота си за Германия през Първата Световна война.”


Ханс Питцкер цитирал Гьоте в опита си да предаде собствените си чувства на война: „Аз съм щастлив, а когато не съм, то най-малкото в мен живеят дълбоки чувства на радост и печал. Главното е да имаме душа,която обича истинното и го намира навсякъде където то се среща.”

 
image


БРАТСТВОТО

 

„Аз станах част от мояат рота и не мога да си представя някога да я напусна.” Писал на баща си Карл Фукс

 

По думите на Мартин ван Кревелд, германските военни традиции, обучане, оррганизация, принципи на комплектоване и попълнение, идеалите за лидерство и стремежи особено на ниско тактическо ниво било да създава „тесни групи от хора,които страдали, сражавали се и умирали заедно.” На практика,както добре знаем германската армия набирала и изпращала в едни и същи части хора от конкретни региони и даже резервите били от същите населени места на страната. Освен това попълнението не се пращало по единично към частите както в американсакта армия, а в сплотени групи от запасни или марпеви батальони под командване на офицери, които сами се връщали след раняване или командировани от дивизиите към които принадлежали.

 

„Необходима квалификация за офицерската кариера бяха не гимназиалните атестати, а способностите и реалния авторитет. Всеки който командваше трябваше и да бъде най-способния сред своите подчинени. Не званието и униформата правят лидера, а личния пример.”Ханс Волтерсдорф

 

Армията се стремяла да възпита братство между служещите чрез уравняване на продоволствието за войници и офицери, смекчаване на усатвността и традиционния военен протокол, поощряване на личните отношения между офицерския и редовия състав. НХа финала гермнаската доктрина стимулирала всякаква инциатива на тактическо ниво. Тази система дала такива високи резултати, че след войната много западни аналитици започнали да отделят огромно внимание към другарството, братството като причина за изключителната сплотеност на германците на война.


Групе си спомня, че едва ли не във всяка песен изпята в „Хитлерюгенд” се възхвалявала смъртта в полза на Отечеството. „Смейте се другари! Нашата смърт ще стане праздник.”... „Германия трябва да живее дори ние да умрем.”... „Ние ти посвещаваме своята смърт като скромен дар.”


„Моята част беше моя дом, мое семейство,което аз бях длъжен да защитя.” Волтерсдорф


„Скоро се почувствах почти като у дома си и бях допуснат в кръг на особени хора... Ние всички, от офицера до последния шофьор станахме едно семейство.” Мартин Пеппел


„Тук сред тези хора, аз постигнах накрая вътрешен покой. Тези хора воюващи в Русия принадлежат към особена порода. Силно се разтревожих, когато трябваше да ги напусна и не се успокоих до заповедта да се завърна при тях. Усещане за засилваща се преданост, което дава вътрешни сили.” Ролф Шрот есента на 1942 г.


„Фриюонта е като дом.” Миллерт през май 1943 г.

 

„Минавайки покрай тях ние си разменяме поздрави... Тук със страшна сила се усеща съдбата, която ни е събрала нас германците заедно. Тук войника гледа на другите германци и вижда в тях братя, вижда своя дом. В къщи всичко е по-друго. Хората преминават мълчаливо покрай теб.” Пеппел


„Този дух на дружба,който се усеща като паяжина тук навсякъде е всъщност примитивен. Всеки знае само името на другия и нищо повече. Въпреки това без да се колебае нито за миг, ще застане рамо до рамо с всеки под ожесточен обстрел.” Харри Миллерт през март 1943 г. в писмо до жена си


Войната ни обединяваше  в симофония на героизъм, чрез който всеки се чувстваше в някаква степен отговорен за съдбата на другите... Хайде поспи, болен си... казваше Халс – Не, - крещях аз. – По-добре да ме застрелят... Скочих на крака и почти се измъкнах от окопа. Не успях докрай, защото след няколко крачки Халс ме хвана за ремъка и ме издърпа обратно надолу. – Пусни ме, Халс ! Чуваш ли? – Сега ще млъкнеш и ще с еуспокоиш – ми отговори той.” Ги Сайер


Стахът да изглеждаш в очите на другите слаб тласкал много от войниците към безумен героизъм и в резултат смърт, предпочитана пред това да бъдеш презрян от другарите си.


„Фелдфебела, който обвиниха в страх в предишната атака, днес беше герой. Заедно с един друг войник само двамата щурмуваха силно укрепен блиндаж и паднаха в окопите на врага. Има много хора за който трябва да сътворим героични песни и чиито велики деяния заслужават възхвала. Но сега не е време за това... По-късно, когато съберем смелост да говорим с всички подробности... Сега сме спокойни и се мобилизираме вътре в нас.” Харри Миллерт през юли 1943 г. отново в писмо до жена си

(той разбира се е сгрешил... не е знаел, че днешните германски мухльовци никога няма да възпеят или почетат техните герои от онази война, кой би предположил, че този народ дал толкова сила и пример за героизъм, днес ще се превърне в търгаши, послушковци и мулти-култи идиоти)


Това чувство на гордост било толкова силно,че граничило с високомерие: Нашата потресаваща гордост няма да ни позволи да отстъпим. Тя ни дава все едно приказна сила.” Пеппел в началото на 1942 г.

 

„Ние си разчистваме сметките с врага моментално. Без съмнение целия свят е дължен а признае великолепието и мощта на германския Вермахт. Няма сила в света, която да ни устои.” Писано във времето на победите от лятото на 1941 г.

 

„Поглеждайки седмица назад, аз вижда, целия труд, цената на услията, опасностите, потта, кръвта и лишенията, но също така разбирам, че въпреки всички пречки в нас остава и се съхранява чувството на превъзходство.” Зигфрид Ремер


„Рамо до рамо, ние изпълняваме своя дълг като стари бойни другари, изпълнени с твърда решимост да се сражаваме и да победим, за да не е напразна смъртта на най-заслужилите сред нас. Тяхната гибел изисква от мен да свърша моето дело... По-добре да се бия и падна честно, вместо да крада от живота и да оцелея за сметка на друг.”


„Отворих вратата на камиона... Вътре видях човек,който никога няам да забравя до края на дните си. Той седеше съвсем типично на седалката,но долната част на лицето сякаш липсваше превърнала се в къс месо. „Ернст? – сподавено попитах аз. – Ернст!” и посегнах към него... Трудно търсех в това лице някакви познато чувство... Шинела му бе облят в кръв... Остатъци от зъби и кости се бяха смесили с кръв и аз можех да видя как се съкращават мускулите на челюстта му...” Ги Сайер


„Не зная дали ще ме разбереш,ако ти кажа как ние на фронта мислим за убитите ни другари, това не са празни приказки... Когато някой казва, че падналите остават винаги в нас завинаги това не са просто думи.” Мартин Щелин 


„Ние положихме телата едно до друго в могилата, след това аз произнесох няколко думи: Преди те се грижеха за нас и бяха другари, братя и приятели за нас. Сражавахме се заедно, гласувахме, мръзнахме един до друг, деляхме трудностите с тях... Сега живи са само вашия дух и нашите спомени за вас, а вие сте в един по-добър свят.” След това всички пред хващахме лопатата за да ги покрием с пръст: първо аз, после Евалт, следващия Курт Линк, а след тях и другите...” 


Клаус Лешер бил вече раняван пет пъти. Намирал войната за безмислена и отвратителна и въпреки силната умора и вътрешно убеждение, че не му е съдено да се върне жив от нея, Лешер бил искрено радостен когато се връщал на фронта и то в частта с която се гордеел. Скоро след това загинал от ръчна граната. В неговия тефтер лежало стихотворението на Манфред Хаусман „Пътеката в сенките”, от което били подчертани поселдните думи” който жадува светлина, трябва да прекрачи в мрака.


„Знаете ли съдбата му? Известно ли ви е през какво е преминал? Година преди това го бях видял на Капри: бееш 22  годишен студент, ефрейтор и 23 месеца без отпуск в Африка преди това. Ще ме разбере само този, който е виждал човека за който говоря. 23 месеца без нито едно дърво около него, само пустиня и пустота! Физически той беше развалина, а психически на границата пред срив. Никога няма да го забравя. Родителите му загинали при бомбардировка в Дуисбург, годеницата му изневерила, единствения му брат загинал в Русия. Поглеждайки към такава съдба, трябва просто да замълчим!” свидетелства Хелмут Книпкамп

 

Отчаяното чувство за гордост и проверката на опита да си преминал през хиляди трудности в бой създавали чувство за изключителност, след което иразствала и се ъвпитавала лоялност, преданост към едно подобно на орден братство, заедно с една враждебност към онези в тила,които не били на фронта.


Бернхард Беккеринг при отстъплението в Германия декември 1944 г. с  изненада забелязал как гражданското наплашено население се опитвало да улови лъч надежда и светлина именно в тези отношения на бойно братство което имало в армията.

„Само в едно сме съвършенно уверени: никаква сила на земята не е в състояние да разруши нашата народна общност.” Мелита Машманн

(за съжаление или по-скоро за свое щастие Мелита не е видяла днешното германско мулти-култи общество)


В самия край на войната Ги Сайер си спомня: „Аз търсех навсякъде Халс, но така и не го намерих. Той все не излизаше от главата ми и само придобитото умение да прикривам чувствата ми позволи да не се разплача. Той беше неделимо свързан с мен чрез всичките спомени за войната... Халс и останалите, войната и всичко което преживях... Смъртта, която можеше да ни стигне във всеки един момент. Имената, лицата на всички тези хора... Никога няма да ги забравя и никога няма да се отрека от тях.”

 

(да добавя, че Ги Сайер е половин германец и половин французин по произход, доброволец в германската армия заради което е имал премного проблеми в следвоенна Франция. Днес/ако вс еоще е жив, защото преди години беше, та днес е... художник и разбира се, звезда в мемуарната литература за войната на запад, но то тия „звезди” на които днешния свят създава вълчи проблеми и които не почита и не пропагандира)



image


  



Гласувай:
16
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 3294352
Постинги: 261
Коментари: 7448
Гласове: 19912
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031